Начало Книги Красива работа е разказът
Книги

Красива работа е разказът

1135
Горан Атанасов, фотография Йордан Йорданов

Интервю на Владислав Христов с Горан Атанасов

Вашето писане е дълбоко свързано с родовата памет и Северозапада, като начало споделете повече за детството си. Кои спомени ви спохождат и до ден днешен?

Обичам да пиша за родния край, за корените, за времето, което превръщаме в памет. Сякаш изживявам живота си наново, но всеки път е различно. Така, както не можеш да стъпнеш два пъти в една и съща река. Моето детство не е по-различно от детството на всяко дете на 90-те. Аналогово, контактно. Игри навън. Прекарвахме летата с брат ми на село. Беше чудно време, безкрайно. По Господинов „Следобедът на годината“ или по Енев „Август е цяла година“, но си давам сметка, че това време от днешна гледна точка е обвито с ореола на митологизацията. Имаше и тежки моменти – работа на полето, защото баба ми и дядо ми ни възпитаваха в труд и разпознаваха физическия труд като най-висша форма на благородство. Да не кажа единствена. Ще отбележа няколко неща, които си спомням ярко до ден днешен: когато за първи път се научих да плувам в река Огоста; когато за първи път карах сам мотор „Симсон“, жълт като рапично поле и жужащ като пчела; когато за първи път целунах момиче; когато за първи път гръмнах с пушката-успоредка на дядо ми. Спомням си жилавия старец, чиято фамилия нося. На 80 години правеше коремно възлизане и рецитираше „Хаджи Димитър“ на Ботев. Казваше, че когато говорим за Ботев, трябва да стоим прави. Спомням си приказките за лека нощ на баба. 

Северозападът е един много радичковски регион, със специфично население и народопсихология. Коя е най-отличителната черта на хората по тези места? Интересни типажи ли са в литературно отношение?

Хората навсякъде си приличат. Всеки от нас има нужда да бъде обичан. Хората от Северозапада не са кой знае колко по-различни от хората в Странджа или в Тракийската низина, или където и да било. Да, в голяма степен северозападният човек е остър, твърд, избухлив. С лют нрав, ето защо селото е Люта, но дълбоко в себе си носи меко и добро сърце. Пътят до него обаче е труден. Изисква усилие и упоритост. Искам с разказите си да стигна до човешкото сърце. Познавам хората и съм честен с тях в историите си. Най-отличителната черта за мен на хората от моя край е черният хумор. Северозападният човек се шегува, дори бих казал – надсмива се над всичко, смъртта не прави изключение. Радичков успя да ни покаже Северозапада като една загадъчна и свръхестествена територия, където обикалят верблюди и тенци, където по горските поляни играят самодиви, но и хората, които умеят да съчувстват и обичат. По неговия, радичковски начин, ненадминат и недостижим.

Кога се насочихте към писането на разкази? Кои са предизвикателствата за вас в по-кратките прозаични форми?

Обичам да пиша от малък. Писането винаги ми е давало утеха и свобода. Мога да измисля живот, мога и да го отнема, въпреки че почти няма смърт в моите разкази или ако има, тя е обстоятелство извън автора. Конкретно разказът винаги ме е привличал, защото е кратка форма, което не я прави лесна, напротив, и това е второто, заради което харесвам разказите. Трудни са, предизвикват те с малко думи да кажеш много. Нали Чехов твърди, че „краткостта е сестра на таланта“. Разказът е настойка, извлек, есенция, бутиков парфюм. Красива работа е разказът, като малка майсторска брошка на ревера на литературата.

С първата ви книга „Ще се върна в седем“ през 2017 г. сте отличен на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“. Какъв е днешният Горан и какъв беше тогавашният?

Да кажем, че днешният Горан мисли повече за думата и въздействието ѝ, повече за сюжета, отколкото за пейзажа. При все че околността и природната картина в моите разкази винаги е била третият герой. Тя въздейства върху настроението и цялостната атмосфера на историята, така читателят става част от нещо повече от случка, става част от цялото. Мисля, че всичко в света е свързано. Времената дори – минали и бъдещи, понякога имат допирни точки, понякога се смесват. Не мисля, че в литературата има понятие като „нежива природа“. Нима откъсната, дюлята не живее свой необикновен живот? Спомнете си Далчев. Днешният Горан мисли за човека като част от времето и мястото, но и като част от всичко около нас – звук, цвят, миризма…

Новата ви книга „Лютенски разкази“ е посветена на село Люта (днешно Владимирово), разкажете ми за това чудновато село? С какво ви привлече идеята да напишете книга за обитателите му?

Село на кръстопът е, живо село, близко до областния град, но в книгата то е толкова истинско, колкото и измислено или доизмислено. Литературата ни дава тази възможност – да гледаме отгоре, като с дрон. Там е река Огоста, там е жълтият мотор, там са щурците и циганският конец, саждите от оджака. Там са историите, които нашите баби и дядовци разказваха по пейките пред къщите. Там са мечтите на детето, пораснало, но някак успяло да ги види преродени в очите на собствените си деца. Там е старата радиоточка. Там някъде в спомените ми в 3 следобед звучи бюлетина за нивото на река Дунав в сантиметри на български, френски и руски, а дядо ми решава кръстословица до прозореца. Баба ми плете. Всички сме в една стая, защото само там гори печка. Пиша, защото обичам да разказвам миналото, сгрявам душата си, връщам го отново към живот. Това не е упорита носталгия, това е наслада. Село Люта може да бъде всяко едно наше село, което го прави и в някаква степен универсално, защото навсякъде има хора и съдби, които са посвоему необикновени. С писането разбирам по-добре себе си и хората.

Откриващият текст в „Лютенски разкази“ е свързан с циганския конец, на какво всъщност е метафора този конец?

Той е част от тази народопсихология, за която говорихме преди малко – северозападният човек е научен да не изхвърля нищо, докато вижда в него и капка живот. Поне възрастните хора, използват го, защото е здрав и служи за всичко. От това да си закърпиш елечето до наниз за сухи чушки. Мисля, че циганският конец държи здраво историята на Северозапада така, както майката държи бебето с пъпната си връв.

Митко Новков е редактор на книгата, защо се насочихте именно към него? Как протече работният процес между вас?

С Митко сме земляци, той е от Бързия, аз от Берковица. Запознахме се през 2017 г. на „Южна пролет“ в Хасково и моментално се сближихме. Митко редактира и „Махалата на совите“, затова съвсем естествено бе да работим заедно и върху „Лютенски разкази“. В началото му се сърдех, че прекалено много реже от текстовете, но после разбрах, че добрата редакция е като скалпела – боли, но трябва да изрежеш до здраво, за да оздравееш. Митко Новков е голям приятел на литературата! Много голям!

Редакторът ви определя вашето писане като „приглушено нашепване“. Мислите ли, че в съвременната българска литература преобладават „крещящите“ автори? Има ли шанс нашепването срещу вика?

Забелязвам, че авторите повече говорят за книгите си, отколкото книгите за тях. Времето, в което живеем, дава трибуна на много нелитературни продукти. Книгата върви с постер, химикалка, опакована е в подаръчна кутия с панделка… Мястото на книгата е в книжарницата. Тя е много лично нещо, не е стока, но викът винаги надмогва шепота. Или почти винаги. 

Някои от героите в предишната ви книга „Махалата на совите“ се появяват и в новите ви разкази. Вярвате ли в своеобразната приемственост на персонажите и продължаването на живота им от книга в книга?

Да! Намирам това за много интересно. На мен като читател винаги ми е било безкрайно интересно да чета за герои, които вече съм срещал в предишни книги на автора. Това прескачане от една книга в друга, от една история в друга винаги много ми е харесвало. Ето това е смесването на времената и пространствата в дадени епизоди – в съня, в спомена, в усещането. Признавам, че е трудно, но ми харесва да се връщам към герои и места, за които вече съм разказвал.

Изкушавате ли се понякога да превърнете някои от разказите си в романи?

Не. Изкушавам се да превърна някои от разказите в пиеси, но не се е намерил режисьор, които да се захване. А може би просто разказите ми да не стават за драматургия.

Нека излезем от сферата на прозата и да поговорим за един друг любим за вас жанр – пътеписа. Споделяте ли наблюдението ми, че в наше време липсват качествени пътеписи с достатъчно литература и социална насоченост в тях? Как може да бъде спасен пътеписът във високотехнологичния и забързан свят, в който живеем?

Обичам много да чета пътеписи. Сред любимите ми са „Неосветените дворове“ и „Малка северна сага“ на Радичков. Това е труден жанр, в който има лична история, опакована в литература, култура, антропология. Разказ за хора и места и нашето място в тях. Наблюдението ви е напълно вярно. В днешно време не четем истински пътеписи. Издават се книги, които са туристически проспекти. В тях има красиви снимки и координати на интересни места, но няма разказ, няма литература. Просто едни луксозни издания, рекламирани шумно. Защо да ходиш до Света Марина в гърлото на Странджа или до Катманду, ако не си увлечен от интересна история? Веднъж една приятелка ме попита за какво мечтая в бавните следобеди на есента. Отговорих, че мечтая за време, в което цял следобед чупя орехи и внимателно отделям ядката. Тогава тя ми разказа за едно малко градче близо до Будапеща – Сент Андре, където всички следобед чупят орехи на улицата. Ето ви една интересна история. Тази картина ме покори и често мисля за това градче. Отдавна не съм писал пътеписи, но за сметка на това, в новелите, върху които сега работя, има много места – в България и по света, които героите посещават. Може би там ще се появи и градчето Сент Андре.

Вие сте инициатор и организатор на Националната литературна награда „Йордан Радичков“ в Берковица. Какъв беше основният ви мотив да се захванете с това начинание?

Предстои шестото издание на Националната литературна награда „Йордан Радичков“. През годините конкурсът се утвърди като важен и значим, защото дава преглед на най-доброто от разказа в съвременната ни литература. Той разглежда само нови книги с разкази. Няма друга такава награда в България, нито пък имаше национална награда на името на Радичков, което е несправедливо. А домът на тази награда къде да е другаде, освен в Берковица, където живее и учи Радичков, където често се връща с произведенията си – „Скиорчето“, „Хляб“, „Милойко“, „Спомени за коне“, „Прашка“ и още, и още. Какъв по-добър мотив?

Живеете в Братислава и преподавате български език и литература. Открили ли сте вече свой начин да запалвате искрата за четенето у вашите възпитаници? Кой е основният урок, на който искате да ги научите?

Основният урок винаги е бил човечността. Каквито и да сме, колкото и да сме добри в това, което правим, ако не сме човеци, нищо не струваме. И тук, и в България, и където и да е по света. Четенето е личен акт, тукашните деца четат и са много любознателни. Отнасят се отговорно и съвестно към поставените задачи и приемат образованието по литература и език за важна работа в днешния свят. Една от моите ученички мечтае да стане писателка – говори отлично няколко езика и иска да пише книги, откъсната в тишината на Скандинавия. И аз някога имах подобна мечта.

Горан Атанасов е роден на 21 януари 1982 г. в Берковица. Завършил е славянска филология. Автор на сборниците с разкази „Ще се върна в седем“ (2017), „Махалата на совите“ (2020) и „Лютенски разкази“ (2024). Негови разкази са публикувани в сп. „Море“, в. „Литературен Бургас“, в алманаха „Огоста“, сп. „Култура“ и другаде. Инициатор и организатор на Националната литературна награда „Йордан Радичков“ в Берковица.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Работи като журналист и фотограф. Носител е на множество отличия от български и международни конкурси за хайку, поезия и кратки прози. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация „Frogpond“, Световния хайку клуб „World Haiku Review“ и др. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку“. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Автор е на книгите „Снимки на деца“ (2010), „Енсо“ (2012), „Фи“ (2013), „Германии“ (2014), „Обратно броене“ (2016), „Продължаваме напред“ (2017), „Комореби“ (2019), „Писма до Лазар“ (2019).

Свързани статии

Още от автора

No posts to display