
Интервю на Владислав Христов с Горан Атанасов
Вашето писане е дълбоко свързано с родовата памет и Северозапада, като начало споделете повече за детството си. Кои спомени ви спохождат и до ден днешен?
Обичам да пиша за родния край, за корените, за времето, което превръщаме в памет. Сякаш изживявам живота си наново, но всеки път е различно. Така, както не можеш да стъпнеш два пъти в една и съща река. Моето детство не е по-различно от детството на всяко дете на 90-те. Аналогово, контактно. Игри навън. Прекарвахме летата с брат ми на село. Беше чудно време, безкрайно. По Господинов „Следобедът на годината“ или по Енев „Август е цяла година“, но си давам сметка, че това време от днешна гледна точка е обвито с ореола на митологизацията. Имаше и тежки моменти – работа на полето, защото баба ми и дядо ми ни възпитаваха в труд и разпознаваха физическия труд като най-висша форма на благородство. Да не кажа единствена. Ще отбележа няколко неща, които си спомням ярко до ден днешен: когато за първи път се научих да плувам в река Огоста; когато за първи път карах сам мотор „Симсон“, жълт като рапично поле и жужащ като пчела; когато за първи път целунах момиче; когато за първи път гръмнах с пушката-успоредка на дядо ми. Спомням си жилавия старец, чиято фамилия нося. На 80 години правеше коремно възлизане и рецитираше „Хаджи Димитър“ на Ботев. Казваше, че когато говорим за Ботев, трябва да стоим прави. Спомням си приказките за лека нощ на баба.
Северозападът е един много радичковски регион, със специфично население и народопсихология. Коя е най-отличителната черта на хората по тези места? Интересни типажи ли са в литературно отношение?
Хората навсякъде си приличат. Всеки от нас има нужда да бъде обичан. Хората от Северозапада не са кой знае колко по-различни от хората в Странджа или в Тракийската низина, или където и да било. Да, в голяма степен северозападният човек е остър, твърд, избухлив. С лют нрав, ето защо селото е Люта, но дълбоко в себе си носи меко и добро сърце. Пътят до него обаче е труден. Изисква усилие и упоритост. Искам с разказите си да стигна до човешкото сърце. Познавам хората и съм честен с тях в историите си. Най-отличителната черта за мен на хората от моя край е черният хумор. Северозападният човек се шегува, дори бих казал – надсмива се над всичко, смъртта не прави изключение. Радичков успя да ни покаже Северозапада като една загадъчна и свръхестествена територия, където обикалят верблюди и тенци, където по горските поляни играят самодиви, но и хората, които умеят да съчувстват и обичат. По неговия, радичковски начин, ненадминат и недостижим.
Кога се насочихте към писането на разкази? Кои са предизвикателствата за вас в по-кратките прозаични форми?
Обичам да пиша от малък. Писането винаги ми е давало утеха и свобода. Мога да измисля живот, мога и да го отнема, въпреки че почти няма смърт в моите разкази или ако има, тя е обстоятелство извън автора. Конкретно разказът винаги ме е привличал, защото е кратка форма, което не я прави лесна, напротив, и това е второто, заради което харесвам разказите. Трудни са, предизвикват те с малко думи да кажеш много. Нали Чехов твърди, че „краткостта е сестра на таланта“. Разказът е настойка, извлек, есенция, бутиков парфюм. Красива работа е разказът, като малка майсторска брошка на ревера на литературата.
С първата ви книга „Ще се върна в седем“ през 2017 г. сте отличен на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“. Какъв е днешният Горан и какъв беше тогавашният?
Да кажем, че днешният Горан мисли повече за думата и въздействието ѝ, повече за сюжета, отколкото за пейзажа. При все че околността и природната картина в моите разкази винаги е била третият герой. Тя въздейства върху настроението и цялостната атмосфера на историята, така читателят става част от нещо повече от случка, става част от цялото. Мисля, че всичко в света е свързано. Времената дори – минали и бъдещи, понякога имат допирни точки, понякога се смесват. Не мисля, че в литературата има понятие като „нежива природа“. Нима откъсната, дюлята не живее свой необикновен живот? Спомнете си Далчев. Днешният Горан мисли за човека като част от времето и мястото, но и като част от всичко около нас – звук, цвят, миризма…
Новата ви книга „Лютенски разкази“ е посветена на село Люта (днешно Владимирово), разкажете ми за това чудновато село? С какво ви привлече идеята да напишете книга за обитателите му?
Село на кръстопът е, живо село, близко до областния град, но в книгата то е толкова истинско, колкото и измислено или доизмислено. Литературата ни дава тази възможност – да гледаме отгоре, като с дрон. Там е река Огоста, там е жълтият мотор, там са щурците и циганският конец, саждите от оджака. Там са историите, които нашите баби и дядовци разказваха по пейките пред къщите. Там са мечтите на детето, пораснало, но някак успяло да ги види преродени в очите на собствените си деца. Там е старата радиоточка. Там някъде в спомените ми в 3 следобед звучи бюлетина за нивото на река Дунав в сантиметри на български, френски и руски, а дядо ми решава кръстословица до прозореца. Баба ми плете. Всички сме в една стая, защото само там гори печка. Пиша, защото обичам да разказвам миналото, сгрявам душата си, връщам го отново към живот. Това не е упорита носталгия, това е наслада. Село Люта може да бъде всяко едно наше село, което го прави и в някаква степен универсално, защото навсякъде има хора и съдби, които са посвоему необикновени. С писането разбирам по-добре себе си и хората.
Откриващият текст в „Лютенски разкази“ е свързан с циганския конец, на какво всъщност е метафора този конец?
Той е част от тази народопсихология, за която говорихме преди малко – северозападният човек е научен да не изхвърля нищо, докато вижда в него и капка живот. Поне възрастните хора, използват го, защото е здрав и служи за всичко. От това да си закърпиш елечето до наниз за сухи чушки. Мисля, че циганският конец държи здраво историята на Северозапада така, както майката държи бебето с пъпната си връв.
Митко Новков е редактор на книгата, защо се насочихте именно към него? Как протече работният процес между вас?
С Митко сме земляци, той е от Бързия, аз от Берковица. Запознахме се през 2017 г. на „Южна пролет“ в Хасково и моментално се сближихме. Митко редактира и „Махалата на совите“, затова съвсем естествено бе да работим заедно и върху „Лютенски разкази“. В началото му се сърдех, че прекалено много реже от текстовете, но после разбрах, че добрата редакция е като скалпела – боли, но трябва да изрежеш до здраво, за да оздравееш. Митко Новков е голям приятел на литературата! Много голям!
Редакторът ви определя вашето писане като „приглушено нашепване“. Мислите ли, че в съвременната българска литература преобладават „крещящите“ автори? Има ли шанс нашепването срещу вика?
Забелязвам, че авторите повече говорят за книгите си, отколкото книгите за тях. Времето, в което живеем, дава трибуна на много нелитературни продукти. Книгата върви с постер, химикалка, опакована е в подаръчна кутия с панделка… Мястото на книгата е в книжарницата. Тя е много лично нещо, не е стока, но викът винаги надмогва шепота. Или почти винаги.
Някои от героите в предишната ви книга „Махалата на совите“ се появяват и в новите ви разкази. Вярвате ли в своеобразната приемственост на персонажите и продължаването на живота им от книга в книга?
Да! Намирам това за много интересно. На мен като читател винаги ми е било безкрайно интересно да чета за герои, които вече съм срещал в предишни книги на автора. Това прескачане от една книга в друга, от една история в друга винаги много ми е харесвало. Ето това е смесването на времената и пространствата в дадени епизоди – в съня, в спомена, в усещането. Признавам, че е трудно, но ми харесва да се връщам към герои и места, за които вече съм разказвал.
Изкушавате ли се понякога да превърнете някои от разказите си в романи?
Не. Изкушавам се да превърна някои от разказите в пиеси, но не се е намерил режисьор, които да се захване. А може би просто разказите ми да не стават за драматургия.
Нека излезем от сферата на прозата и да поговорим за един друг любим за вас жанр – пътеписа. Споделяте ли наблюдението ми, че в наше време липсват качествени пътеписи с достатъчно литература и социална насоченост в тях? Как може да бъде спасен пътеписът във високотехнологичния и забързан свят, в който живеем?
Обичам много да чета пътеписи. Сред любимите ми са „Неосветените дворове“ и „Малка северна сага“ на Радичков. Това е труден жанр, в който има лична история, опакована в литература, култура, антропология. Разказ за хора и места и нашето място в тях. Наблюдението ви е напълно вярно. В днешно време не четем истински пътеписи. Издават се книги, които са туристически проспекти. В тях има красиви снимки и координати на интересни места, но няма разказ, няма литература. Просто едни луксозни издания, рекламирани шумно. Защо да ходиш до Света Марина в гърлото на Странджа или до Катманду, ако не си увлечен от интересна история? Веднъж една приятелка ме попита за какво мечтая в бавните следобеди на есента. Отговорих, че мечтая за време, в което цял следобед чупя орехи и внимателно отделям ядката. Тогава тя ми разказа за едно малко градче близо до Будапеща – Сент Андре, където всички следобед чупят орехи на улицата. Ето ви една интересна история. Тази картина ме покори и често мисля за това градче. Отдавна не съм писал пътеписи, но за сметка на това, в новелите, върху които сега работя, има много места – в България и по света, които героите посещават. Може би там ще се появи и градчето Сент Андре.
Вие сте инициатор и организатор на Националната литературна награда „Йордан Радичков“ в Берковица. Какъв беше основният ви мотив да се захванете с това начинание?
Предстои шестото издание на Националната литературна награда „Йордан Радичков“. През годините конкурсът се утвърди като важен и значим, защото дава преглед на най-доброто от разказа в съвременната ни литература. Той разглежда само нови книги с разкази. Няма друга такава награда в България, нито пък имаше национална награда на името на Радичков, което е несправедливо. А домът на тази награда къде да е другаде, освен в Берковица, където живее и учи Радичков, където често се връща с произведенията си – „Скиорчето“, „Хляб“, „Милойко“, „Спомени за коне“, „Прашка“ и още, и още. Какъв по-добър мотив?
Живеете в Братислава и преподавате български език и литература. Открили ли сте вече свой начин да запалвате искрата за четенето у вашите възпитаници? Кой е основният урок, на който искате да ги научите?
Основният урок винаги е бил човечността. Каквито и да сме, колкото и да сме добри в това, което правим, ако не сме човеци, нищо не струваме. И тук, и в България, и където и да е по света. Четенето е личен акт, тукашните деца четат и са много любознателни. Отнасят се отговорно и съвестно към поставените задачи и приемат образованието по литература и език за важна работа в днешния свят. Една от моите ученички мечтае да стане писателка – говори отлично няколко езика и иска да пише книги, откъсната в тишината на Скандинавия. И аз някога имах подобна мечта.
Горан Атанасов е роден на 21 януари 1982 г. в Берковица. Завършил е славянска филология. Автор на сборниците с разкази „Ще се върна в седем“ (2017), „Махалата на совите“ (2020) и „Лютенски разкази“ (2024). Негови разкази са публикувани в сп. „Море“, в. „Литературен Бургас“, в алманаха „Огоста“, сп. „Култура“ и другаде. Инициатор и организатор на Националната литературна награда „Йордан Радичков“ в Берковица.