0
1615

Красиво

Obuvki
Марияна Василева, „Корабни хора”, 2015

Става въпрос за красотата като смислов носител, а не само като опаковка на една или друга форма… За изложбата „Баланс” на Марияна Василева в Софийската градска художествена галерия през май, куратор Мария Василева.

Изложбата „Баланс” на Марияна Василева в СГХГ – куратор Мария Василева – е  от събитията в съвременното ни изкуство напоследък, които спонтанно извикват у мен думата „красота”. При това без колебание и без задръжки.

Става въпрос за красотата като смислов носител, а не само като опаковка на една или друга форма. Именно функцията й на „опаковка” отдавна е узурпирана от рекламата и лайфстайла, и съответно тя бе сякаш отбягвана от художниците – освен в случаите, когато я иронизираха. Разбира се, те се грижеха (и се грижат) за приличния, така да се каже, вид на произведенията си, но по-скоро за тяхната изчистеност (като форма) и прецизност (като изпълнение).

Obshtuvane
Марияна Василева, „Общуване”, 2010 г.

В последните години обаче съвременните художници сякаш си „вземат” обратно красотата – в обекти, пърформанси, инсталации, видеа, фотография. Правят го, като стъпват на „здрави основи” в историята на изкуството, използвайки стилове от различни епохи, и така добавят не само пластове в прочита на образа, но и наслада от съзерцанието му. И не се притесняват, че красотата ще го профанира или обезцени. Защото „опаковката” си остава при рекламата…

Красотата в изложбата на Марияна Василева се базира – или по-точно тръгва сякаш от античността. Открива се преди всичко в триизмерните „скулптурни” обекти, а оттам се разпростира и върху останалите произведения. Включително и върху видеата и фотографиите, в които отеква като лаконичност, простота и баланс. Запазвайки, поне в повечето случаи, многопластовия прочит. Който впрочем зависи от зрителя и от неговата готовност да съучаства в произведението, а не само да го гледа. Защото в крайна сметка съвременното изкуство ни предизвиква към реакция в степента, в която сме склонни да участваме в света –  включително историята и настоящето – и да проектираме в него живота си…

Kompas
Марияна Василева, „Компас”, 2015

Поради това започвам с „Компас” (2015). Висока бяла фигура – със събрани един до друг крака и опънати по тялото бегло маркирани ръце –  носи на главата си обърнато с дъното нагоре кану. Предната част на лодката е боядисана в червено и така тя се оказва гигантска стрелка, носена от тялото-кариатида. Възправя се като образ на човечеството – на неспокойния дух, който го движи от дълбока древност, на любопитството и авантюризма в опознаването, завладяването и променянето на света. Разбира се, винаги са го подтиквали обстоятелствата, стремежът към по-добър живот и надеждата в късмета, който далеч не се усмихва на всички. Дали днес е по-различно… Едва ли. Номадството, преместването, преселването, преселението имат все същия начален тласък: човек с избор, решение, смелост… и компас в главата си.

Balans
Марияна Василева, от серията „Съкровищата са навсякъде”, 2008-2010

В другия край на залата малка фигурка на лодка с пътуващ в нея морски фар показва сякаш другата страна на историята: стремежа към установяване и сигурност на спасителен бряг сред (и след) бурите и несгодите. А че такъв трайно устойчив бряг няма, знаем – и като човечество, и като индивиди. Светлината, спокойствието, спасението са винаги временни и зависят също толкова от нас самите, колкото и движението, откривателството и приключението.

Между двете лодки на централната стена на залата е изобразена трета, съставена от безброй бели обувки – мъжки, женски, детски, в различни кройки и модели. Обединява ги белотата и светлината, която струи от вътрешността на всяка от тях. „Корабни хора” (2015) е названието на това произведение. И отново „говори” за движенията на човечеството от древността до наши дни. Събирайки в едно надежди, упования и радости с бедствия, нещастия и катастрофи. Мислех си за какво ли не пред тази работа: за великите географски открития, за преселването на евреите в Израел след Втората световна война, за стотици бежанци и емигранти (гинещи и днес в претоварени лодки), за пиратски и робовладелски кораби, за престъпниците заселници в Австралия… Просто така, без ред, се нижеха картините в главата ми. И „Титаник” се мярна там – не може без него! – и още, и още истории за хора и кораби. Представих си безброй съдби назад във времето и в моето съвремие. На хора с обувки – също като мен…

Play2
Марияна Василева, „Просто игра”, 2009

Непосредствено и съкровено приобщена към човечеството се оказах и при „Просто игра” (2009): голяма бяла ръка, която излиза от стената и която въпреки размера си е фина, изящна, дори крехка. Три от пръстите са свити, двата са изпънати – и на пръв поглед сякаш благославя. Подобава й този жест на възвишеност и смирение… Който в същото време изглежда и като знак на победата. Разстоянието между изпънатите пръсти е точно толкова голямо, че прочитът е възможен и в двете посоки. Но двусмислието не е противоречие – все още не. То се явява при металните върхове на изпънатите пръсти, напомнящи куршуми, и черните краища на невидима прашка под тях. Така възвишеност и агресия, невинност и жестокост се събират в този скулптурен обект. За да извикат у мен безразборна смес от спомени за митинги и икони, за деца с прашки в летен следобед и за библейския победител Давид – а покрай него и за статуята от Микеланджело, разбира се, към чиято красота произведението също препраща. „Просто игра” сякаш обобщава историята на човечеството – показва я като повтаряща се поредица от стремежи, вяра, победи и поражения, която без усилие мога да привидя и в миниатюрния времеви отрязък на собствения си живот.

Ruce
Марияна Василева, „Selfmade”, 2014

Което направих и пред „Selfmade” (2014): две бели женски ръце, разпънали между дланите си прежда, която всъщност е златна бодлива тел. Напомни ми детството, когато помагах на баба ми да подготви преждата за плетене, като я намотае от чиле на кълбо – и съкровената, наглед незначителна, близост в този момент. Напомни ми и Мойрите – древните гръцки богини, които по необходимост безстрастно плетат нишката на съдбата на всеки човек… А човекът гордо гради живота си и постига успехи, с неизбежните щети и жертви по пътя, за да се окаже накрая може би впримчен в собствените си ограничения и в клетката, макар и златна, която сам си е създал. Този човек съм аз, разбира се, още повече, че съм и жена…

PK-5
Марияна Василева, „Joey”, 2007

„Joey” (2007) е бяла женска фигура, покрита (и прикрита) с дълга тъмна коса, от която – на нивото на слабините – се подава метален (бронзов?) пръст. Смущаващо произведение от всяка гледна точка. Включително и от всяка позиция, от която зрителят го оглежда. На моменти фигурата сякаш е изгубена и несретна в центъра на залата, а от друг ъгъл става самонадеяна и някак по младежки предизвикателна. Лицето й, почти скрито от косата, не изразява нищо конкретно: с притворени очи – колкото в наслада, толкова и от притворство; с намек за усмивка – загадъчна и малко иронична (разбира се, тук Мона Лиза проблесна в главата ми). И поредната буря от мисли и емоции закипя: през ролите, стратегиите и тактиките за женско оцеляване, но и величие в миналото, та до разбирането за секс, пол и джендър днес.

Оттук красотата напуска пряката видимост и продължава да битува в изложбата като хармония, простота и баланс – във видеа, фотографии и обекти. И представя в ретроспектива (до голяма степен и автобиографично) творчеството на Марияна Василева. След двайсет години в Германия тя прави своя дебют на родната арт сцена. Прави го красиво…

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статия„Борисов 2“ vs. „Орешарски“
Следваща статияЕвразия