IN MEMORIAM
Да се напишат думи в памет на режисьора Красимир Спасов е и трудно, и лесно. Трудно е, защото той не би одобрил патетичните приказки, а вълнението и мъката от неговата загуба водят натам. Лесно е, защото има какво да се каже.
Патетиката трябва да се избягва, за да не се създаде погрешното впечатление, че той самият е бил неин проводник. Напротив – можем да наречем изключителна неговата способност да влага гореща страст, без да става излишно сантиментален. По същия изключителен начин беше подчертано прецизен, без да се превръща в педант, беше консервативен, но не и догматичен, дисциплиниран, но окуражаваше и своеволията, беше строг, без да губи нежността и щедростта си, шегите не бяха неговата стихия, но можеше да се радва като дете, държеше на трезвата оценка, без да спира да мечтае и да пробужда мечти.
Пиша за него като негов ученик от театралната академия. Интересно е, че сега съм точно на възрастта, на която беше той, когато ме прие в класа по режисура, но продължавам да се чувствам все така малък пред своя учител. Затова не бих си позволил да говоря за неговите спектакли, няма как да коментирам работата му, не мога да се държа като негов колега или приятел, а още по-малко като критик или рецензент. Никога не спрях да му говоря на „Вие“ и смятам, че единственото, което мога да споделя, е какво съм научил от непосредствения контакт между преподавател и студент. И то не в професионалнотеатрален, а в житейски план.
Всъщност, изреждането на качествата, което направих, като че ли е достатъчно, защото ако внимателно се помисли върху тези на пръв поглед парадоксални съчетания, ще се разбере колко ценно е човек да бъде именно такъв – ценно за общуващите с него. Защото балансът, който той съумяваше да поддържа, възпитаваше едновременно отговорност и свобода, уважение към традицията и бунтарство, почтителна предпазливост и кураж да рискуваш. А във всяко занимание и особено в творческото такова възпитание е най-доброто, което може да бъде получено. Ще дам само един пример, който ми се струва красноречив – пример от първите минути на първия урок по режисура.
Нашето обучение започна с въпроса какво прави театралният режисьор. Въпросът беше зададен от ръководителя на курса, Красимир Спасов, към нас, неговите студенти, току-що престъпили прага. Трябваше всеки да отговори. За щастие по онова време броят на кандидатите беше голям, но приети бяхме само трима, така че режимът на отговори не се очакваше да продължи много дълго. Само че, може би успокоени от тази перспектива, ние се отпуснахме в протяжни и мъгляви разсъждения. Разбира се, мина се през смисъла на живота и изкуството, през благородната мисия на твореца, през културната роля на театъра от древността до днес, през опасното, но плодотворно проникване в психиката на актьора и на зрителя, през разтърсващото, но неизбежно съизмерване с гениалните драматурзи от театралната класика, през откриването или направо създаването на нови светове с безкрайно въображение и божествен размах…
Красимир Спасов ни изслуша търпеливо, без да показва положително или отрицателно отношение към нашите словоизлияния. Остави ни спокойно да споделим възгледите си и след като според нас докрай бяхме изчерпили отговора на въпроса какво прави театралният режисьор, каза:
– Отворете си тетрадките и запишете: театралният режисьор прави театрални спектакли.
Още ми е смешно, като се сетя за този обрат. Смешно ми е, заради глупавото положение, в което изпаднахме, защото не бяхме познали какво се иска от нас, но и заради вида на нашия преподавател в този момент. Той поднесе простата банална истина без ироничен флирт с нашите полети в абстрактното, а някак сухо и делово: за хубаво или за лошо, ни повече, ни по-малко – това е. И като казвам, че ми е смешно, имам предвид онова просветляващо смешно, което ти изяснява за миг истината, която иначе е била забулена в драматично-суетни рефлексии, които са ти пречели да я видиш. Подозирам, че като всеки човек и нашият учител не беше подминат от суетата, но по най-добросъвестен начин той успяваше да я превъзмогне и не се боеше да застане пред нас като скучен и прагматичен даскал, който не цели да ни очарова, ами да ни предаде важното, до което е достигнал, ако ще да изглежда лишено от артистичен дух или откровено досадно.
Театралният режисьор прави театрални спектакли. Има сериозна подготовка, която трябва да е разумно планирана във времето, има разпределение, репетиционен график, работа с постановъчния екип и сценичните служби, има дата за премиера. Публиката идва и вижда какво си направил. Допълнителните обяснения нямат място – всичко е там, на сцената.
Мога да разказвам в детайли за обучението, свързано с действения анализ, с внимателното вникване в авторовия текст – дълго не ни беше разрешено да променяме нито дума, с моделирането на пространството, с активирането на актьорската енергия, с изграждането и провеждането на смисловата концепция… Но предпочитам да оставя само тази следа – бяхме учени скромно да изпълняваме професионалните си задължения, които са съвсем конкретни. Какъв е ефектът от направеното преценяват другите, наша грижа е да има направено и в него да сме вложили цялото си усърдие. Или иначе казано, както ранният Витгенщайн препоръчва, за което не може да се говори, трябва да се мълчи, за останалото трябва да се говори ясно – при нас ясно беше какво трябва да свършим, за да има смисъл от нас, а приказките за творчески мисии, културни значения и прочие да забравим.
Дали този педагогически подход произвежда големи режисьори? Красимир Спасов не се ангажираше с такава прогноза, но ще се съгласим, че подобен ангажимент би бил така или иначе спекулативен. Нашият добър учител ни насърчаваше да разгръщаме таланта си, ако го имаме, без да поставя стилистично-жанрови ограничения, но основното, което го занимаваше и за което гарантираше, беше това почтено отношение към професията – този минимум той изискваше да бъде постигнат. Другото – за него се мълчи. Но, както казах, аз обръщам внимание на житейските уроци. И няма как да не се съгласим, че точно липсата на почтеност е причината за много от бедите в живота ни. Почтеността се издига като лозунг, за нея много се говори, но отсъства истинското ѝ проявление – да не приказваш, а да свършиш с каквото си се захванал.
Красимир Спасов стоеше встрани от публичното внимание и шум, дори ми се струваше, че през последните години се маргинализира, че беше забравен, но когато земният му път приключи, толкова много хора го посочиха като еталон за достоен живот. И е така – не ти, а направеното от теб…
Не го бях чувал отдавна, споменах, че никога не сме скъсявали дистанцията. За една моя премиера ми беше оставил съобщение с доста изнемощял глас: Не мога да дойда, не съм в състояние, но вярвам, че си се справил… Не знам дали се бях справил. Но той се справи.
16 януари 2024 г.
