
„Приказки от крайните квартали“ е книга за препрочитане. Може би затова близо две седмици я разнасях навсякъде с мен, а ако се съди по реакциите на хората наоколо, четенето на този богато илюстриран сборник с разкази изглеждаше съмнително. Няколко пъти познати ме питаха почти със съжаление дали това е детска приказка, но пък децата наоколо се зачитаха заедно с мен, за да отбележат по-късно, че тези истории – за клечовците, които почти невидими обикалят крайните квартали, или за огромното морско животно, което осъмва на моравата пред къща номер седемнайсет, са наистина малко странни.
Да, книгата на Шон Тан е малко странна и много хубава. Тя не се вписва съвсем нито в представите за книга за деца, нито за книга за възрастни. Тя е на ръба. Там, където границите хем лесно могат да се преминат и хем леко се застъпват.
Освен това Шон Тан не работи по правилата и малко е обърнал обичайния ред. В „Приказки от крайните квартали“ словото не е първо. Тук първо се появяват рисунките – Шон Тан ги нахвърля в продължение на месеци в бележника си, а едва по-късно идват историите към тях – непредсказуеми, необичайни и поетични. Ако човек обаче не знае това предварително, никога няма да го усети от страниците на книгата – тук картините и думите вървят ръка за ръка, никой не дърпа другия напред, никой не изостава. Австралийският писател и художник Шон Тан явно си е такъв – справя се толкова добре и с писането, и с рисуването, че е трудно нещата да бъдат отделени едно от друго. Той е автор на графичната книга „Пристигането“ (https://vimeo.com/74292820), в която разказва за раздялата на един емигрант със семейството му, без да използва нито една написана дума, но също така е носител на наградата за детска литература „Астрид Линдгрен“, илюстрирал е повече от двайсет книги и получава Оскар за анимационния си филм „Изгубеното нещо“ (https://www.youtube.com/watch?v=S1JoliFXH74). Нева Мичева пък има заслугата, че го е издирила и споделила на български език.
И така – в „Приказки от крайните квартали“ имаме необичайни истории от уж обикновени и познати места, където все още се случват чудеса. Имаме още фантастични рисунки и толкова въображение, че не е ясно в каква посока ще поемат нещата.
Колкото до крайните квартали – да, те биха могли да бъдат истински крайни квартали от всеки един град, който познаваме. Но не са. Защото Шон Тан отново разказва истории на ръба и работи еднакво добре с реалното и с фантастичното.
Той разказва истории за онова място, където картите внезапно свършват и когато човек седне на края на пътя, може да размаха крака в нищото. Или пък използва покрайнините като врата, където можеш да избягаш другаде – както в разказа „В никоя друга страна“.
Сигурно затова Шон Тан сравнява крайните квартали с горите от някогашните митични приказки – те са място, където редът отстъпва на хаоса. Те са също и място, което е хем познато, хем не е. Място, където можеш да се загубиш, и място, където дори географията може да се бъде пренаписана.
По улиците тук преминават летящи лодки, а в един незастроен парцел, сред високите треви, живее воден бивол, който дава добри съвети на всеки, който му ги поиска. На семействата от предградията е поверена по една балистична ракета, насочена срещу друг квартал някъде по света. Но понеже в покрайнините контролът не е чак толкова строг и всеки може да си позволи по малко да нарушава реда, всички семейства са изрисували ракетите в дворовете си с цветя и птици или са ги приспособили за нещо друго – направили от тях пещ за пици или просто кучешки колиби. Изобщо крайните квартали изглеждат хубаво място за живеене.
И накрая – „Приказки от крайните квартали“ е красива книга. Шон Тан използва различни техники – графика, акварел, колажи с вестникарски страници. Отделно на всеки разказ съответства по една пощенска марка. Може би затова, когато „Приказки от крайните квартали“ излиза на английски през 2008 г., „Гардиан“ я описва като „най-красивата книга, която ще видите през тези година“.
Е, благодарение на работата на художника Кирил Златков, българското издание е също толкова красиво. Толкова хубаво, че няма да е изненада, ако хората ви гледат със съжаление, че четете детски приказки.