Начало Идеи Гледна точка Красотата на радостта
Гледна точка

Красотата на радостта

1480
Майкъл Едуардс

„Несвоевременно християнство“, Майкъл Едуардс, превод Тони Николов, изд. Фондация „Комунитас“, 2023 г.

Книгата на Майкъл Едуардс „Несвоевременно християнство“ е насочена както към християни, така и към хора, безразлични към християнството. Също така тя не се занимава с конфесионалните различия, а се вслушва в Библията и най-вече в евангелските послания. За мен най-удивителната част от тази книга е есето за радостта.

„Библията привлича вниманието ни с една стъписваща радост” – пише авторът в самото начало на есето си. Но как може да се съвмести тази радост с цялата тъга, смърт, трагедия на този свят? Размишленията на Едуардс тръгват по стъпките на радостта в ежедневието, в изкуството, в поезията, в Стария и Новия завет. Накрая той се опитва да даде отговор за възможността от това съвместяване на радостта и страданието, като в хода на тези размишления стига до удивителни изводи, на които ние като християни не сме се натъквали до този момент.

Радостта, казва той, която ние чуваме в Библията, е от друго измерение. Тя съдържа в себе си изначалния копнеж по Бога, който е във всеки човек. Тя не ни затваря в себе си като в скафандър, както прави самодоволството, себелюбието, насладата от самия себе си, които затварят, поставят граници, смаляват, изолират личността. Напротив, тази библейска радост по тайнствен начин отваря сетивата ни към другия и към света, успява да ни свърже с всеки човек, успява да освети всеки момент, на всяко място, да го направи значим, неповторим, уникален. Библейската радост е нещо по-различно от „приятното чувство”, от „щастието” в ежедневието ни, тя ги надмогва. Тук авторът дава пример с „Момичето и смъртта” на Шуберт, „Одраният вол” на Рембранд и „Крал Лир”. В мига, в който творбата предизвика съчувствие или дълбока тъга, библейската радост ни изненадва. Но това не е простата естетическа радост. Това е интуицията за красотата, която успява да надмогне всяко нещастие. Това е непомерната радост, когато се докосваме до чудо, което винаги е дар.

Във филма на Дейвид Франкел „Косвена красота” или по-точния превод би бил „Съпътстваща красота“ в мига, в който майката стои пред операционната и очаква да чуе най-тежката вест за смъртта на дъщеричката си, една възрастна жена се приближава до нея и ѝ казва загадъчно – когато се случи най-лошото, помъчете се да не останете сляпа за съпътстващата красота. В този момент действието на възрастната жена е толкова възмутително и безочливо, че майката няма сили дори да реагира, но много по-късно ще си спомни странните ѝ думи.

Майкъл Едуардс се спира подробно на стихотворението „Славеят” на Колридж. Описва как птичият хор пее в нощта, а когато луната се затулва от облак, песента прекъсва. Но когато отново заблестява в небето, славеите подемат своята песен. В това време проплаква малкото му дете, той го взима на ръце, изнася го навън, детето започва да се „смее мълчаливо” на луната. Колридж сравнява очите на детето си с тези на славеите, говори за инстинктивна връзка между детето, луната, нощта, птиците, свързаност, разположена в дълбините на битието отвъд разума.

Едуардс казва, че поезията е много по-пригодна да ни разкрие радостта от докосване до свръхестественото. В Стария завет псалмопевецът разкрива радостта на цялото творение от съществуването си. Природата е пропита с радост, ентусиазъм, възхвала към Твореца. Радостта в Стария завет, казва авторът, е постоянна величина, която смайва с мащабността си. Въпреки непрестанните катастрофи, заплахи, пленничества, войни, въпреки представата за един отмъстителен, ревнив и гневлив Бог, Който непрекъснато подлага на изпитания народа си.

В Новия завет тази „постоянна радост”  намира своята кулминация в радостта от Възкресението, въпреки че християнството често е възприемано през страданието, умъртвлението, отказа от удоволствие, срама от грехопадението. Нещо повече – през думите на апостол Павел тази радост се оказва задължителна за християните. В Послание до филипяни той казва: „Радвайте се винаги в Господа. И пак ще кажа: радвайте се“. Но как да се радваме винаги, задава логичния въпрос Майкъл Едуардс. Как можем да изпълним апостол Павловата повеля – винаги да сме радостни? Изглежда за него това е най-добрият или най-прекият път към съхраняване на връзката ни с Бога, защото търсенето на радостта се превръща в търсене на Бога, центърът на личността ни в това търсене се измества от нас към неизчерпаемата радост на „благата вест“.

Явно тази радост е нещо, което ние сами не можем да постигнем, тя ни е дар, тя е дар от Светия Дух, тя е знакът, че Светият Дух се е вселил в нас. Апостол Павел продължава в Посланието си до галатяни, че плодовете на Светия Дух са „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, кротост, въздържание“.

Дотук имаме – радостта като задължение и радостта като дар. Свържем ли тези две перспективи, ще се озовем на онова тайнствено място, където се срещат човешкото намерение и действието на Бога.

Тайнствената радост на земята, дърветата, небесните обитатели, на Светия Дух, на Христос. Тя не отрича нещастията, катастрофите, тъгата на света, тя ги обема, тя отива отвъд тях.

Размишленията на автора ни трансцендират, „за да се завърнем в истината за християнството“, като се спират на най-познатите стихове на Евангелието. За думите „Аз съм пътят и истината и животът“ той казва: „Бихме разбрали, ако Иисус беше казал: Аз показвам пътя, Аз казвам истината, Аз давам живота. Изправени пред фразата такава, каквато е, сме изцяло дезориентирани пред тези тъй прости думи… Ние търсим пътя, желаем истината и жадуваме живота, но Иисус твърди, че Той е всичко това, а не само, че държи ключа към него. Приемем ли сериозно тези Му думи, лаконични и наситени, те ни препращат към един основополагащ факт: християнството не е религия, а Личност… „Аз съм истината“ – слова, дошли отдругаде, ни задължават да схванем истината другояче.“ Чрез разсъжденията на Майкъл Едуардс достигаме до изненадващи и убедителни отговори, защото въпросите, които задава, са нашите въпроси.

„Думите „Аз съм истината“ не са просто едно твърдение, те стигат до нас като покана.“

Вж. още за Майкъл Едуардс:
Иван Станков, „За книгата на Майкъл Едуардс „Несвоевременно християнство“
Майкъл Едуардс, „Несвоевременно християнство“
Майкъл Едуардс, „Вярата е знание“
Майкъл Едуардс, „За радостта“
Майкъл Едуардс, „Истинското християнство“
Майкъл Едуардс, „Въплъщение и култура“
Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора