Начало Книги Кратка история на войната
Книги

Кратка история на войната

Проф. Джереми Блек
04.02.2013
3052

voinaКнигата на професор Джереми Блек, от която предлагаме откъс, е един от примерите за новия подход в изучаването на военната история. За разлика от традиционния метод, който се фокусира прекалено тясно върху войните, оказали влияние единствено върху западната история, и разглежда военното развитие само през призмата на технологично детерминираната история на военното дело, проф. Блек предлага нов, глобален модел. Оценявайки силните и слабите страни на различните военни традиции, той внимателно отчита факторите, които допринасят за техните успехи или провали. Изследвайки войните, водени на различни континенти и в различни епохи, проф. Блек събира всички основни теми от историята на военното дело в книга, която е еднакво значима както с приноса си за съвременната конфликтология, така и с оценката на важни аспекти от развитието на човешката история.

Джереми Блек (1955) е британски историк и професор по история в Университета на Ексетър. Той е старши научен сътрудник в Центъра за изследване на Америка и Запада в Института за политически изследвания. Автор на над 100 книги, посветени на ХVІІІ век и британската политиката и международните отношения.

„Войната. Кратка история”, Джереми Блек, изд. „Рива”, 2013, превод: Борислав Гаврилов, 14 лв.  

 

Предговор

 

Възможността да напиша кратка история на войната се оказа особено навременна поради важността на самия проблем и неговата връзка с доброто разбиране на миналото, настоящето и бъде щето. Основните теми, засегнати в тази книга, са актуални и днес: разнообразието на военните среди, системи и методи при воденето на война, от което произтича и необходимостта от внимателна преценка на готовността за нейното водене. При разработването на книгата стигнах до извода, че вместо да разглеждам глобалната ефективност в определен период на дадена армия, би било по- полезно да се съсредоточа върху степента, в която няколко ефикасни сили действат в един момент и демонстрират най-добрите военни практики в специфичен контекст. Хронологическата периодизация на книгата е замислена с оглед фокусирането на читателя върху събития със „световна” значимост. В трета глава Западът няма доминиращата роля, на която се радва в пета глава, докато в шестата глава същият този Запад се сблъсква с големи проблеми при опита си да упражнява военна мощ в отдалечени райони независимо от конкретната си сила в момента.

Имайки предвид ограничения обем на настоящото изследване, трябва да отбележим, че би било много елементарно да представим изброяване на най-очевидните развития, сглобени в прост разказ. Това би било обидно за нашите читатели. Истината се появява, ако се появи изобщо, от разбирането на сложността, а войната, нейната дефиниция, причини, развитие и последици е нещо наистина много сложно. Въведението зачеква тази тема не на последно място и с въпроса за дефиницията на войната, като сложността се появява и по-нататък, подчертавайки факта, че днешната дискусия за природата на войната стъпва върху дълга история.

Трябва да признаем, че кабинетните занимания с войната изглеждат твърде отдалечени от бруталната реалност на битките и войната. Подчертаването на тази дистанция не е цел на настоящото изследване, а и не можем да скрием, че през по-голямата част от човешката история тази бруталност изобщо не е прикривана. Нещо повече – грубата сила и унищожението често са приемани с адмирация. Древноегипетският генерал Уени[1]  от Абидос (ок.2375–2305 пр. Хр.), който провежда кампании в Ханаан (съвр. Израел) през 2350–2330 пр. Хр., отбелязва в записа за своя триумф, че неговата армия е унищожила и смазала „земите на пясъчните обитатели”: „Отсякохме техните смокинови дървета и лозя, опожарихме селищата им, избихме хиляди от техните бойци.”

Често зад възторга и адмирацията прозира и неприкритият ужас. През 1791 г. един англичанин, участник в победното сражение срещу султана на Майсор – Типу, отбелязва: „…някои от тези нещастници [индийците] имаха ужасни рани. На едни беше отнесена половината от лицето, крайниците на други се търкаляха около тях. Особено добре си спомням телата на двама нещастници, чиито ръце бяха отсечени и се търкаляха до телата им.”

Трябва да отбележа предоставените ми възможности да развия своите идеи в различни лекционни курсове. Особено съм благодарен за възможността да говоря в рамките на проведеното през 2008 г. в Оксфорд лятно училище на Университета на Вирджиния, на организираните през 2006 и 2008 г. семинари „Ротенберг” на Единния военен център към Обединеното командване на въоръжените сили на САЩ, университета на Северен Тексас, университета Хай Пойнт, университета Юниън, университета Аделфай, университета на Тексас в Сан Антонио и университета на Тексас А и М.

 

Въведение

 

Бе ни обещано, че краят на войната ще настъпи заедно с „края на историята” и нейното обезсмисляне с идването на ядрените оръжия. Реалността за съжаление се оказа твърде различна и войната си остана важен аспект от общото развитие на политиката след 90-те години на ХХ в. най-вече (но не само) в Африка, Близкия изток и Балканите. В момента, в който пиша тази книга, руснаците нападат Грузия, а в Афганистан войските на НАТО са подложени на натиск от силите на талибаните. Нещо повече, самата заплаха със започване на враждебни действия си остава ключов елемент в развитието на световната политика както на „високо ниво” – с допускането на бъдещ конфликт между Китай и САЩ, така и на „ниско ниво” – с дискутирането на евентуални конфликти за различни ресурси, най-вече вода. Тук трябва да прибавим и проблемите, породени от тероризма, както и вътрешните конфликти в отделните държави. По тази причина войната, която е ключов елемент от досегашното развитие на модерния свят и заплашва да остане такъв и в бъдеще, заслужава да бъде изследвана отново. Това е и целта на тази книга, която представлява кратка тематична история с референции към настоящето и бъдещето.

В самото начало си струва да подчертаем някои важни моменти. Както вече бе казано, войната е ключов елемент в световната история. Войните, които далеч не са нещо случайно и инцидентно, а ла Броделовия „епифеномен”, играят ключова роля в геополитиката, социалното развитие, икономическата история, както и в културното и психологическото развитие на индивидите и обществата. Войната е едновременно причина, средство и последица от промяната. Повечето от работите, посветени на войната, се занимават предимно с конфликтите между отделните държави, докато ключовият елемент (едно често пренебрегвано измерение) си остава разпределението и използването на силата вътре в държавите и обществата. Фокусирането върху тази страна дава възможност за различен наратив и анализ на военната история и историята на войната, както и възможност за поглед към днешната ситуация. На следващо място повечето от западните[2] интерпретации на военните възможности[3] (military capability) и промените са като цяло механистични и детерминистки. Този тип интерпретации имат известна стойност особено за определяне на военновъздушните и военноморските възможности, но са неподходящи за сухопътните сили и конфликтите. Тази ситуация е свързана с настоящата криза на западната военна мощ, най-вече с контраста между вложеното (разгърнатите и използваните сили) и постигнатите успехи и резултати. Трябва да посочим, че и „незападните” традиции имат своите недостатъци най-вече по линия на култа към волята (особено в имперска Япония), но трябва да бъдат проучвани с оглед миналото, настоящето и бъдещето на военното дело. В този смисъл изучаването на „незападните” възможности далеч надхвърля обикновеното проследяване на дифузията на „западните” въоръжения и организационни методи.

Ключовото положение, което войната заема в хода на човешката история и често личи от страниците на това изследване, ни дава възможност да очертаем по нов начин централните теми и епизоди. Основният момент в хода на нашите търсения е сложността – какво се случва и защо то се случва, както и в измерването на военните възможности и развитие, които вместо да се интерпретират като някакво отклонение от твърдо установена реалност, се изправят пред нас като самата реалност. Всъщност сложността и разнообразието ни помагат да обясним защо военната история е едновременно важна и интересна. Самата война представлява привлекателна загадка.

Книжарниците преливат от заглавия, свързани с военната тематика, и заедно с биографиите военната история е главната историческа тема в художествената литература. Нищо подобно обаче не се наблюдава в полето на академичния интерес, където някои американски военни историци говорят за себе си като за „застрашен вид”. Това е донякъде парадоксално, тъй като конфликтите си остават една от главните теми на историческите изследвания, а връзките между войната и държавата и войната и обществото са сред най-важните научни теми.

Днес съществува цяла група „нетрадиционни конфликти”, които доста либерално се окачествяват с термина война. В тази група влизат войната срещу наркотиците, войната срещу престъпността, войната срещу рака, войната между половете, конфликтът между поколенията, културните войни и историческите войни, като списъкът може да бъде продължен до безкрай особено с въвеждането на други езици и култури. Става очевидно, че войната и войнствеността са проникнали в езика в контекста на оценката на всички отношения като фокусирани върху властта, конфронтацията и силата.

Военното дело обаче  трябва  да бъде  поставено извън този войнствен език. Налице е необходимостта от една по- прецизна дефиниция, при която войната ще бъде разглеждана от функционална гледна точка – като мащабно насилие; и от културна (или идеологическа) гледна точка – като последица от войнствеността. Първата гледна точка веднага отделя войната от индивидуалните действия, колкото и насилствени да са те или техните последици (един индивид, поставящ отрова във водопроводната мрежа, би могъл да убие повече хора, отколкото са  загиналите в  Англо-аржентинската война за Фолклендските острови); от ненасилствените действия дори когато са налице елементи на принуда; и от широкомащабното насилие, при което отсъства военна организация – например футболното хулиганство. Всяко от тези неща би могло да бъде детайлизирано и квалифицирано, но те навеждат нашето внимание към някои от фундаменталните проблеми на дефиницията.

Културните (или идеологическите) аспекти на войната също си струва да бъдат изследвани отново. Те се фокусират върху възбуждането, канализирането и легитимирането на насилствените импулси, както и върху убеждаването на хората да се бият и убиват и да поемат риска да бъдат убити, без което няма и не би могло да има никаква война. Желанието да се убива, което има ключово значение за причините, предизвикващи войната, е плод на сливането на по-универсалните антропологически и психологически характеристики с по- специфичните социални и културни ситуации. Необходимо е също така да преценим в каква степен тези склонности за организиране на конфликти се променят в хода на времето, исторически въпрос, който подчертава проблема за войнствените импулси и тяхната вариативност при различните култури.

Най-пълно дискутираният от историци и теоретици модел на войната е този, при който тя е схващана като организиран конфликт между суверенни държави, започнат съзнателно чрез определен политически акт. Така обстоятелственото заглавие на интересното изследване на Доналд Каган „За произхода на войната и запазването на мира” (1995) всъщност представлява проучване само на Пелопонеската, Първата пуническа, Първата световна и Втората световна война, както и на Кубинската криза от 1962 г. Както обяснява самият Каган: „Аз се интересувам от избухването на войни между държави, участващи в международна система, от типа на тази, която съществува днес. Гърците и римляните от републиканския период живеят в такъв свят, както и целият Запад от времето на Ренесанса [края на петнадесети век]. Повечето от останалите народи живеят или в свят без държави, или в големи империи, където единствените въоръжени конфликти са граждански войни или опити да се защитава империята от ордите на нашествениците.”

Тази доста рестриктивна дефиниция на заслужаващите внимание войни може да бъде сравнена с казаното от известния английски историк А. Дж. П. Тейлър, който пише за „по- прозаичния произход на войната: момента, в който даден държавник се подпише под декларацията за нейното обявяване”.

Такова схващане за войната изглежда вече доста остаряло и анахронично днес, когато различни, лишени от суверенитет организации от типа на въстанически движения и терористични групи, най-известната от които е „Ал Кайда”, играят важна роля, но не е особено адекватно и за периода 1815–1945, който стои в центъра на интереса на Тейлър и повечето изследователи на международните отношения, когато също трудно би могло да се направи ясно разграничение между мира и войната. Така например подобна дефиниция не би могла да обхване голяма част от военните конфликти, произтичащи от западния империализъм. В по-общ план всяка дефиниция на войната като функция на обществения (правителствен) монопол върху употребата на сила трябва да се изправи едновременно срещу спорната природа на обществената сфера и срещу ролята и устойчивостта на „частното” военно дело – и двете обект на засилен интерес в днешните условия.

При това трябва да отбележим, че владетелите на суверенни държави невинаги си обявяват война по официален път. През 1700 г. полско-саксонският крал Август II и датският крал Фридрих IV се присъединяват към руския цар Петър Велики в атаката му срещу Швеция във война, която продължава чак до 1721 г., без нито един от двамата да я обяви официално. През 1726–1727 г. англичаните блокират испанския флот, пренасящ ценни метали от Америка, в Порто Бело и задържат друг флот в пристанището на Кадис, с което осакатяват финансовата система на Испания, докато в същото време испанците обсаждат контролирания от англичаните Гибралтар, но нито една от страните не обявява официално война и конфликтът си остава ограничен. Всъщност през 1729 г. двете страни стават съюзници. По същия начин през 1950 г. широкомащабната интервенция на китайската армия срещу водените от САЩ сили на ООН в рамките на Корейската война (1950–1953) не води до официалното обявяване на война и не предизвиква вражески операции на китайска територия.

Въпросът за целите възниква тогава, когато дефинираме войната през призмата на преднамереността (за какво се сражават враждуващите страни), но и този подход също поставя някои проблеми. Така през осемнадесети век в Индия военните действия понякога са свързани със събирането на данъци и често всъщност са диктувани от нуждата да се заграби или защити събраният данък. От тази гледна точка не е никак лесно да се отдели оперативният аспект на войната, който води до фокусиране върху придобиването на провизии, от широко разпространеното приложение на сила за събиране или заграбване на данъци. Това, разбира се, е валидно и за много други общества.

Третирането на противниците като животни или непълноценни хора поставя цял ред други проблеми. Подобно отношение може да се наблюдава в голям мащаб при конфликти, особено граждански, като например по време на религиозните войни в Западна Европа от шестнадесетото и седемнадесетото столетие. Такова третиране се наблюдава и при „геноцидните залитания на някои „модерни държави, най-очевидно при Хитлерова Германия. Всъщност централното място, което Холокостът заема в Хитлеровите възгледи и цели, се подчертава все повече през последните години, спомагайки за превръщането му във важна част от цялостното ни разбиране за Втората световна война. Тази тотално еднопосочна кампания срещу евреите се превръща в конфликт и следва да бъде разглеждана именно като война, както между впрочем я схваща и самият Хитлер, който гледа на нея като на метаисторическа борба. Това е момент, който би могъл да бъде разискван и във връзка с други кампании, включващи геноцид.

Погледнато в по-общ план, ако убийствата като една от жестоките страни на военното дело биха могли да представляват проблем за възприемането на войната за нещо изначално законно (обусловено от суверенитета и благородното изпитание на боя), съществува и проблем относно това дали и в каква степен практиката на войната би могла да бъде легитимирана чрез разглеждането й като цел. Използването на масирани бомбардировки и на атомни бомби в хода на Втората световна война са подходящи примери в това отношение. Преднамереността на западните демокрации е много по-малко укорима от тази на силите на Оста (Германия, Япония и Италия), като използването на въздушни удари е ефективно особено срещу Япония през 1945 г., но от гледна точка на жертвите сред цивилното население ситуацията не е особено розова.

Необходимо  е  да  вземем  отношение  и  по  въпроса за  връзката  между  войната  и  развитието  на  държавата. Съпоставката, която св. Августин прави в своето произведение „За Божия град” между Александър Македонски (класически образец за героизъм) и банда крадци – „при отсъствието на справедливост няма разлика между империята на Александър и банда [societas] крадци”, – е напразен морализаторски опит да се твърди, че преднамереността, а не мащабът, е ключово важна, като суверенитетът не легитимира касапницата. Този довод може да бъде визиран от различни гледни точки, които може да се групират като идеологически, правни и функционални, без да претендираме, че тази категоризация е прецизна или неоспорима. И все пак, ако ключовият въпрос, свързан с войната, е как да накараме хората да убиват и да приемат сериозния риск самите те да бъдат убити, тогава няма кой знае каква функционална разлика например през шестнадесети век между „държавно ръководената война” с нейните ghazi (название на мюсюлманската система за непрекъсната война с неверниците) и, да речем, най-обикновените пирати. Кампаниите на т. нар. Ghazi често са мащабни, като тези на Ал–Мансур в Испания през десети век, насочени срещу християнския Север, фокусирани върху плячката и отвличането на хора в робство, водени от jihadis, набирани из целия мюсюлмански  свят. Самата Испания е известна като Dar Djihad, „земята на джихада”, като през 997 г. ударите на мюсюлманите не пожалват и поклонническия  център Сантяго  де  Компостела.  Организираният контрол и избиването на човешки същества заемат централно място в тези различаващи се типове военни действия дори когато целите, стоящи зад този контрол и убийства, са различни. В онзи период държавите са още неразвити и като цяло не се радват особено на правото си да монополизират насилието и да са единствените, които имат право да започват легитимни конфликти. Днес въпросите, свързани с легитимността, излизат на дневен ред, не на последно място и поради претенциите към атрибутите на суверенитета, включително воденето на война, проявявани от различни групи, например „Ал Кайда”, но и поради отхвърлянето на идеята, че суверенните правителства имат монопол върху силата и придвижването към наднационална юрисдикция чрез организации като Обединените нации и международните съдилища.

На главната страница: Макс Бекман, Избухването на войната, 1914


[1]Уени (или Уни) Старият е офицер и придворен от епохата на 6-а династия в древен Египет. Започва своята кариера при фараон Тети и достига до чин генерал при фараон Пепи I Меирере. В качеството си на генерал провежда организационни реформи в египетската армия, които остават в действие чак до периода на Новото царство. – Б. пр

[2]Джереми Блек използва в своите изследвания за военното дело раз- граничението „западно” – т. е. европейско и произтичащо от европей- ското и „незападно” – т. е. африканско, азиатско и др. – Б. пр.

[3]Една от дефинициите на „военни възможности” е способността да се постига желаният ефект в специфична оперативна среда. Военните възможности се определят от три независими фактора: бойна готовност, издръжливост и силова структура. – Б. пр.

 

Проф. Джереми Блек
04.02.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12