Павлин Събев, „Диптих за Савел от Тарс“, издателство на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, 2018 г.

Този текст би могъл да е и „Диптих за Павел[1] от Миндя[2]“. Не само заради симетричната разколебаност на имената (и техните истории). Не и защото преливат и отзвучават (почти като в заклинание) едно в друго: Павел, Савел и Павлин. Но и заради иронията на местата, чрез които се идентифицираме. Защото дали сме от Миндя, Тарс или от Търново, винаги ще изниква въпросът: откъде сме? Оттам, където сме родени? Детски спомени, школи, университети, катедри… съпруги/манастири… Много са имената, които определят нашата идентичност и точно тази множественост е особено важна. Тарс, Филипи и Коринт… Ефес, Рим и Антиохия… Всеки от градовете е като малко камъче, без което библейската ни мозайка ще губи от своята образност. Ще се притъпяват сетивата ни и постепенно ще изчезне усета ни за Битие и за Царства, за Премъдрост и Деяния; деяния, както пророчески, така и апостолски.

Защото (оказва се) ние сме свикнали да четем Писанието като роман. Ред след ред, страница след страница… книга след книга. Започваме от Сътворението и караме (според силите си) към Апокалипсиса. Като в тази телеология обикновено стигаме до кратка следобедна дрямка…

И там, в просъница – като шум от много води – долавяме десетки гласове. Сякаш сраснали се един с друг, те разказват на непонятен за нас език, че всяка библейска книга е не една, а безкрайно множество от галактики. Между тях – други галактики, по-големи от безкрайната вселена. За да обходиш цялата тази шир, необходим ти е пътеводител. Като книгата на отец Павел/Павлин Събев „Диптих за Савел от Тарс“. Защото за теб, библейския пътешественик, е малко да знаеш отговорите. Дори да разполагаш с перфектния (какъвто в друг разказ[3] е числото 42), трябва да си наясно с въпросите. Като този: „Защо книга Деяния на апостолите предлага три разказа за духовната трансформация на Савел по пътя към Дамаск (9:3 сл., 22:6 и сл., 26:13 и сл.), които заедно с разказа в Посланието до галатяни (1:13 и сл.) стават четири[4]“? Оказва се, че – отвъд своята боговдъхновеност – писмата/посланията на апостол Павел са „в отговор на житейски ситуации в отделните църкви и само чрез тях можем да придобием представа за текста[5]“. Изгубим ли тази перспектива, текстовете ще ни се виждат някак фрагментарни и – защо да не кажа – съставени на колажен принцип. Но ако приемем, че преди първото послание до коринтяни има и друго, незапазено[6], то по-лесно ще бъде да си обясним смяната на теми и резките завои в композицията. Затова и четенето с лупа в „Диптих за Савел от Тарс“ е особенно ценно. Иначе без него нямаше откъде да знаем, че съществува и трето писмо до коринтянини, което – макар и изгубено – може частично да се реставрира чрез ІІ Кор. 10-13. А ако лупата е по-силна, е възможно да се открие и четвърто писмо до коринтяни[7]. От което би трбявало да следва, че култът към текста е някак вторичен и е следствие на по-късна традиция. Тя се формира заедно с богослужебно-литургичния порядък и е практически невъзможно да се еманципира от него. Вероятно именно по тази причина „ние не разполагаме с ръкописни свидетелства, съдъръжащи посланията на апостол Павел, от втори век[8]“, а първият известен папирус (P46), датиран от началото на ІІІ век, „съдържа фрагменти с различна големина[9]“. Като тази недоизказаност и привидна фрагментарност на текста налага и втория въпрос: защо книга Деяния (която разказва за Савел/Павел) „остава сякаш недовършена със съобщението, че Павел пристига в Рим под стража, за да бъде съден като римски гражданин[10]?“ И защо (в същата книга Деяния) Лука излага равен брой речи на апостолите Петър и Павел? Дали е случайно, че техният брой е именно осем? И защо след като Лука ни съобщава, че в Антиохия учениците на Христос са наричани „християни“ (Деян. 11:26), Павел избягва употребата на тази дума? Защо предпочита да говори за ПЪТЯ? Вероятно защото пътят на Господа преминава като червена нишка през цялото Писание?

Бих могъл да продължавам с изброяването на интересни (и важни) въпроси, които поставя пред нас „Диптих за Савел от Тарс“. Но не това е важното, а това, че книгата ни учи на бавно четене; на умението да използваме лупа. Нещо повече! През писмата/посланията на апостол Павел „Диптихът…“ ни помага да откриваме, че водещо е „какво ни казват древните Писания за нашия живот сега[11]“. Защото „тълкуванието изисква диалог между свещен текст и нашите човешки контексти[12]“. Без тези хеременевтични предпоставки ще ни е трудно да разберем драмата с казусите в Коринт и най-вече, че „Евангелието не е система от абстрактни теологически постулати, а всекидневен живот в Христос, в който са оспорени традиционните жизнени модели на поведение (полов живот, храна, дължина на косите, покривала за главите…)… въобще – повечето реалности на тогавашния свят[13]“.

И понеже никой диптих не може да бъде само с едно крило, симетрията на повествованието в книгата на отец Павел ни показва и друг екскурс към апостол Павел. Текстовете му, безусловно изискващи грамотност, интелигентност и образованаст, с времето ще налагат нови измерения на комуникацията, докато четиринайсетте писма/послания не се превърнат в един цялостен текст. Може би по силата на старото семитско вярване, че Писанията, заедно с Храма са конституиращ център на духовния живот, книгите на апостол Павел ще бъдат мислени като гръбнака на един божествен Канон. Като едновременно с това „ще поставят началото на интертекстуалната литературна традиция, която ще бъде свързана както с памет и устни предания, така и с копиране на текстове. Така второто писмо до солуняни ще показва заемки от първото. А това до ефесяни ще бъде класически пример за диалог с колосяни[14]“…

Но не бива да преразказвам книгата. Още повече, че опитвайки се да сторя това, ще объркам нещо. При все че, книгите затова са дадени – за да объркват. Както добрите фарисеи, така и не чак толкова добрите.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

На главната страница: Рембранд ван Рейн, Апостол Павел, 1657 г.

–––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Според името, с което отец/доцент Павлин Събев е разпознат в Българската православна църква.
[2] Според името на първата му енория (и родното място на съпругата му [и вероятно заради „Корените” на Васил Попов, без които е трудно да си представим Миндя]).
[3] Алюзия към книгата на Дъглас Адамс „Пътеводител на галактическия стопаджия”.
[4] Павлин Събев, „Диптих за Савел от Тарс”, изд. ВТУ, стр 17.
[5] Вж. бел. 2.
[6] За което стихът (ІІ Кор. 5:12) „Не ви се препоръчваме отново” е недвусмислен намек.
[7] Вж. ІІ Кор. 1: 8-11
[8] Вж. „Диптих…”, стр.78
[9] Пак там.
[10] Пак там, в „Диптиха”,  стр.20.
[11] Пак там, стр.26.
[12] Пак там, стр.26
[13] Пак там, стр.27.
[14] Пак там, стр.34.