Знам, че никак не е красиво да се пише срещу някой, който към настоящия момент е вече в слаба позиция, но няма как да не реагирам на приказките на запретения от 20. 05. т. г. архимандрит Дионисий, изречени миналата неделя (и) по мой адрес.

Честно казано, те наистина ме учудиха. Доколкото мога да си спомня по повод прискърбното „отържествяване“ на тазгодишните пасхални празници от страна на архимандрита, лично аз реагирах доста сдържано. Веднъж – в около едноминутно интервю по БТВ изказах мнението си, че „фойерверките“ и „тихият и бял Дунав“ във Великденската нощ са кичозни от църковна гледна точка (всичките ми богослужебни бележки за „волностите“ на духовника през Страстната седмица бяха изрязани и не прозвучаха в ефира на телевизията, тъй като очевидно не бяха интересни за медията). Вторият път – в материал в портал „Култура“, в който не си позволих дори да спомена името на Дионисий. В ответ – в „заамвонната пресконференция“ на злощастния младеж бях нареден сред „идеолозите на всяко омаскаряване и на всяка църковна интрига“, наред със „забранения от Св. Синод Горан Благоев, Николай Михайлов, Тони Николов и нетипичния в претенциите си за корифей на богословието представител на нежния пол Велислава Дърева“. Всички тези хора бяхме определени от архимандрита като „референтите по всички църковни теми и ментори на църковната власт“, вместо която „те вземат решения, те наказват, те издигат, те определят, те диктуват, те низвергват“ и т. н.

Ако тази клевета бе изречена от човек на по-зряла възраст и с по-солидно положение в църковната йерархия, тя сигурно щеше да ме засегне и разгневи. От устата на два пъти по-младия от мен бутиков монах обаче цитираната квалификация можа само да ме разсмее. Оказва се, че съм нареден сред четиримата или петимата „Победоносцевци“ на БПЦ. Да имам такава власт и да не съм подозирал за нея!

Всъщност, комичен е и съставът на „малката, неприятна и креслива група“, сред която е наредено името ми. Архимандритът очевидно няма представа, че почти единственото, което свързва всички изредени имена в едно е, че са на хора, действително принадлежащи към Църквата, и на такива, които … взеха отрицателно отношение към богослужебните „шедьоври“ на младежа в расо. За негово сведение между повечето от нас са налице сериозни идейни, политически, геополитически, църковно-политически и др. различия, които фигурата на о. Дионисий е твърде немощна да съедини в едно.

Може би пък всеки от нас поотделно е „идеолог на всяка църковна интрига“ (как ли тогава успяват „интригите“ ни, за мен остава непостижимо)? На мен лично би ми било интересно да науча на коя по-конкретно „църковна интрига“ се явявам „идеолог“ през последните години.

Сещам се например за две, за които „Негово Стобийско Избранство, Утвърденство и Нареченство“,[1] довчерашният предстоятел на „Св. Александър Невски“ е отлично осведомен, защото беше (също), при това много любезен тогава, участник. Едната „интрига“ бе борбата ми за и подготовката на правителствено решение за връщане на собствеността на катедралния храм на БПЦ, заслугата за което подир това си приписа кой ли не, а подписалият го служебен премиер (признавам, заслужено) бе удостоен с някакъв църковен медал (който, както виждам, напоследък „гарнира“ с Георгиевска лентичка).

Втората „интрига“, в която имам спомен да съм участвал горе-долу по същото време (и за която „Негово Стобийско Избранство, Утвърденство и Нареченство“ също не може да не си спомня), е една позиция на Св. Синод по болезнен (тогава) биоетически проблем, върху който лично обърнах внимание на – и тогава много любезния с мен –  все още не-утвърден и наречен за Стобийски епископ духовник.

Но достатъчно за „интригантството“ ми в Църквата.

С конструирането на „малката, неприятна и креслива група“ в изявлението си пред „народ и медии“ „Негово Нареченство“ за пореден път демонстрира тъкмо онова, в което го упрекна през изминалата седмица митроп. Гавриил Ловчански – духовна незрялост. Защото, повтарям, обединяващото звено в „групата“ е едно единствено: нараненото тщеславие на Дионисий. Аз например съм убеден, че макар (както казах) да не споменах името на духовника в материала си в Портал „Култура“, този последният е бил истински вбесен единствено от това, че в него си позволявам да го нарека „младия архимандрит“. „Младият“, при това „архимандрит“! Това, най-вероятно, е и причината да бъда набързо включен в групата. Но тази реакция е безспорно реакция на духовна незрялост. Сприхавата обидчивост, при това на „младост“, е инфантилна черта, която отдавна трябва да се е изличила от облика на човек, претендиращ да става епископ на Църквата. Извинете ме, млади човече, както виждате в този втори материал по Ваш повод, покорно Ви титулувам съобразно предписаното ми от Вашия подпис: „Ваше Избранство, Утвърденство и Нареченство“. За абсолютна духовна незрялост свидетелства и „контраатаката“ срещу определянето като „кич“ на Великденските „изпълнения“ на архимандрита, касаещи „облечеността“ на неговите противници. Реакцията му е в стила на някакъв църковен Евгений Минчев и би била на място, ако се обсъждаха участниците във „Виенски бал“ или модно дефиле, а не хора от Божия (или „по-Божия“) народ.

И още нещо: един епископ на Църквата по неизбежност би трябвало да бъде и малко нещо църковен политик. Казвам – по неизбежност, защото Църквата живее в „полиса“, и тук на земята е също някакъв вид „полис“. Но ето защо – колкото и да би бил лично засегнат от определена критика към себе си, един епископ не може да си позволява да отваря такъв „широк фронт“, какъвто в един само ден (миналата неделя в „Св. Александър Невски“) отвори „„Негово Стобийско Избранство, Утвърденство и Нареченство“. Да изброя: той се нахвърли върху един настоящ митрополит (Ловчанския Гавриил), когото обвини в нечисти финансови мотиви за неодобрението на богослужебните му нововъведения и в „непотизъм“ (защита на роднина свещеник), като в добавка към това си позволи обидни иронии („това е патриаршеска, а не кандидат-патриаршеска катедрала“). Обвини в непозволено разпореждане с църковна собственост един епископ (Тивериополски Тихон) – който при това до последно го защитаваше пред църковната общественост. Нарече „разколник“ подчинен свой свещеник, който – какъвто и да е – е в канонично общение с БПЦ, отправи намеци за роднинска подкрепа към друг подчинен свой свещеник. Приписа двуличие и лъжа на главния секретар на Св. Синод, конструира „група“ от хора, които без да са наистина „ментори и референти“, имат все пак капацитета и позицията да влияят на общественото мнение. Като се добави към това и бездруго враждебното отношение на по-зилотски настроените духовници и миряни, не без основание подозиращи го в колаборации с тамплиери, архонти и тем подобни извънцърковни „рицари“, вижда се, че Дионисий „отвори фронт“ на практически цялото църковно „изпълнение“.

Не съм противник на безкомпромисността и даже на дързостта в Църквата. Преди векове един монах – преп. Максим Изповедник – се изправя практически сам срещу цялата заразена с монотелитската ерес Константинополска църква. Но да се нахвърлиш срещу всички в Църквата заради не тъй единодушното и ентусиазирано приемане на богослужебните и протоколните ти прищевки, е абсолютно безумие. С такова безумие, да си тръгнал към епископски сан е наистина непозволено.

Накрая, нека да кажа: за разлика от някои от останалите „идеолози на всяко омаскаряване и църковна интрига“ (напр. моята приятелка и непримирима политическа противничка Велислава Дърева) аз не настоявам за низвержението, „затварянето“ в манастир или отлъчването на архим. Дионисий от Църквата. То не е нито моя работа, нито моя отговорност. Бих желал обаче (както се изразява по друг повод и архимандритът – „със синовна почит“) да помоля висшата ни църковна йерархия да бъде в бъдеще по-внимателна с издигането (избирането, утвърждаването и наричането) на духовно неподготвени, незрели и (все още) инфантилни младежи на високи и отговорни позиции в Църквата.

И ако може – когато допусне подобна грешка, както в случая – да не бяга от поемането на вината за нея чрез прозрачни и излагащи „игри с кворума“ до последния момент.