0
1926

Кратко лирическо отстъпление

В последно време разюзданите политически страсти създават истерична атмосфера, в която човек сякаш изпуска нишката на важните неща в живота си и се загубва сред общия непрестанен шум. Ценното лично преживяване изчезва в потока на масови вълнения и разправии, неразличими стават образите, в които можеш да намериш съкровена съпричастност, все по-непостижимо е дълбокото разбиране на въпросите защо, накъде и за какво.

Преди малко повече от година светът беше сполетян от опасна зараза. Пандемията стана тема на всеки разговор, медиите и до днес не спират да се занимават главно с нея, социалните мрежи преливат от споделени новини и коментари. Неизбежното политизиране на проблема превръща различните спасителни усилия в обект на надпревара, върху която се дебатира критически, като не остава здраво място – всичко подлежи на подозрение, упрек, обида.

На този безобразен фон умират хора, като смъртта им по обществена необходимост се превръща в статистика, която захранва и без това яростните сблъсъци. Няма лична скръб, всичко е политика. Но ако ти си успял да избегнеш фаталната среща с болестта, край теб има близки, които страданието не е подминало. С мисъл за тях публикувам мой превод, направен специално за случая, на широко популярния „Погребален блус” от Уинстън Хю Одън:  

Часовници и телефони спрете,
на кучето с храна устата запушете,
пианото да млъкне и с тихи барабани
ковчега да посрещнем във сълзи облени.

И нека самолетите с отчаяни крила
в небето да изписват Той Умря,
креп траурен да носят всички бели птици,
а уличният полицай да е със черни ръкавици.

Той беше моят изток, запад, север, моят юг,
работното ми там, неделното ми тук,
и ден, и нощ, и стих, и песен с него бях,
и мислех си, че любовта е вечна: аз грешах.

Звездите са излишни, до една ги изгасете,
махнете слънцето, луната приберете,
гората изсечете, излейте океана,
защото вече нищо смисъл няма.

Казват, че стихотворението е написано в средата на трийсетте с иронично намерение, но после се превръща в интимно откровение за всеки, преживял непрежалима загуба. Тази история се свързва със състоянието в момента.

Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян. Завършил е НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ – Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“), „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Саломе“ от Оскар Уайлд, „Снегирьов“ по Достоевски, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович, „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, „Караконджул“ по Николай Хайтов (Народен театър „Иван Вазов“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“) и др. Има две номинации за „Аскеер“ и две за „Икар“ за най-добър режисьор. Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и множество музикални и рекламни клипове. За сериала „Четвърта власт“ печели две награди – на Българската филмова академия и на Асоциацията на европейските телевизии CIRCOM.
Предишна статияУмирането на Иисус
Следваща статияПасхално и лично