Мислейки за грехопадението, се наемам да утвърдя, че съществуват две най-дълбоки базисни – изчерпващи възможното – човешки „диспозиции”, нагласи към битието. Едната – онтологически първичната, както ми се струва (и затова присъща на детето) – е приписваната на Адам и Ева в Едемското до-грехопаднало състояние, диспозиция на „обзетостта” от света; диспозицията, в която си обхванат от чудото на битието, в което „да бъдеш”, означава – да си обзет, заинтригуван, и – поради властта на този „твърде добър” свят – преклонѐн пред чудото на живота, приемащ го – приемащ подаръка, който той е за теб, който ти е поднесен от Чудо-твореца му.
Другата диспозиция е точно обратната – тя е диспозицията на властта – желанието да о-владееш, да обладаеш света, да не допуснеш той да те об-земе и об-хване, да те склони. Да го с-„хванеш” и да го „държиш” във властта си. Да се – в буквалния смисъл – пре-възнесеш над битието, над света, даден на живота ти. Да имаш живота си в битието и света като въз-несеност, пре-възнесеност над тях (и над Далия ти ги).
Аз казвам, че първичната диспозиция на човека е диспозицията на обзетостта-и-преклонението, че такава е диспозицията на детето в човека. Защото в акта на преклонението децата имат: имат „отец”, имат „подарък”, имат „синовност”. Нямат власт. Нямат власт над всичко това. Напротив – то има власт над тях. Отецът чудо-твори за детето; светът е неговото, на отеца, чудо-творение; детето е въвлеченото в този дар от отца си – обзето е от него. И дори когато го изучава, познава, прави това увлечено от чудото на дара, причастява се към дареното. И е благодарно. Затова бих нарекъл тази диспозиция евхаристийно-причастяваща.
Съвсем обратно: в акта, противопоставящ се на тази диспозиция, детето (човекът, излизащ от първичния си статус, отпадащ от него) именно въстава срещу властта на битието върху него, възнася се (превъзнася се) над онова, което до преди това го е обхващало със себе си и го е държало в удивление и заинтригуваност. Вместо то него да об-хваща, сега човекът го „хваща”, схваща го, разбира го, държи го под контрола си, о-владява цялата (си) ситуация, издига се над нея, дистанцира се от нея.
Така вече има власт. Няма обаче вече: нито „отец”, нито „подарък”, нито „синовност”. Защото не можеш да „владееш” и да имаш отец, не можеш „да обладаваш” и да имаш подарък, не можеш да си превъзнесен и да бъдеш син.
В това е обаче и „arhe”-то (началото) на едно об-нищ-яващо познание – „началото”, стоящо начело на прозирането, че всичко това не е „това”, а е „само” еди какво си, „просто” еди какво си, “нищо друго освен” еди какво си. Защото „държейки” така всяко „нещо”, превъзнесен над всяко нещо, не-„обзет” от нищо, ти имаш (и можеш вече да имаш) именно само неговата „нищ-ност”: не (ако пак аналогизираме с детето) чудото на мечето от плюш, а само плюшеността на „мечето”, не формата на материята, а само материята на формата. Тази диспозиция бих нарекъл самоуверено-редукционистка.
Ето защо обаче, макар с грехопадението да не се изпада в незнание в елементарния смисъл (грехопадението е познание на плода от забраненото дърво), знанието, добивано тук, е знание за редуцируемостта, за раз-нищването. И трябва специално да подчертая: тук не това „знание” причинява гордостта и превъзношението, ами обратното – именно гордостта и превъзношението ни отварят очите за това об-нищяващо (раз-голващо) знание.
Актът на превъзношение е непредизвикан. Не е вярно, че Бог, като е отнел на човека възможността „да бъде като бог”, като не му е дал да бъде самовластен, с това самото е пред-извикал акта, извършен от човека. Човекът всъщност не е имал (и не е могъл да има) по природата си необходимост „да бъде като Бог”, та неудовлетворението на тази „необходимост” да е послужила като мотив за грехопадението. Подобна „хронология”, поставяща злото в онтологичната позиция на ре-акция спрямо Божествената „акция” по ограничаването, е абсолютно фалшива. Напротив: самото (непредизвикано от нищо) раждане на желанието да си самовластен, да си „като бог” е и грехопадението. Точно така, впрочем, както „детето”, „детскостта” не са понятие за някакво лишение, та да може да се види „детскостта” като мотив за въстание срещу бащата, играчките, синовността. „Детскостта” става, про-вижда се като лишеност именно в и благодарение на самия акт на превъзношението: „Какво дете съм аз! Каква радост е това плюшено, неистинско мече! Какво благо е този държащ ме в този унизителен статус баща!” Този, ето този акт прави от детето – не-дете, от Адам в Едем – грехопадналия Адам. Детето не е изначално едно „не-дете”, определено с външен спрямо него, ограничаващ акт на Другия. Нему „детството” не е натрапено, та да мотивира, да пред-извика акта на въстанието.
По същия начин и не думите на дявола: „не е вярно казаното ви от Бога” – пък дори те и да се признаят за лъжа – предизвикват (по недоразумение) акта на човека, ами не-предизвиканото от нищо отдаване на вяра на думите на дявола и отказване на доверие Богу, е падението. Няма мотив да се въстава срещу това, че Той е Бог, а ние не сме „като Бога” – и няма, защото „да сме богове” не е в природата ни, та – като не сме такива – с това някак си да сме предизвикани да променим положението си. Напротив, ние се усещаме лишени от това „като-божество” поради нашия акт на превъзношение, вследствие на нашия акт на превъзношение, а не той, този акт е вследствие на нещо.
Грехопадението, повтарям това още веднъж, е не-предизвиканост, без-основателност. То няма основание, няма нищо, което да го предизвиква. Напротив, неговият акт, извиква „не”-то в света.
Но ето защо, грехопадението е изменящо не нещо в света, а – света. Светът в който, да! – може да има играчка и тя може да се скъса, повреди, развали; в който може да има радост и тя да се смени с тъга, но и с радостното и с болезненото, и с изпълненото и с опразненото, светът е все един – Божият свят. В него настъпват изменения, но той е неизменен. С грехопадението, напротив, се изменя самият този свят. Той се разочарова. И се раз-очарова, раз-съществява се както радостта, така и болката в него; както „благото”, така и „тъжното”, както „аз” в света, така и „светът” в мен.
