Разпространено е мнението, че „висока култура” това са чисто и просто онези произведения – на литературата, на музиката, на живописта и хуманитарното знание, които за своето „потребяване” изискват по-голяма и специализирана образованост, по-изтънчен вкус.
Това мнение, различаващо високата от ниската култура по всъщност твърде елементарен начин, е производно в дълбочина от едно, в действителност „фаберично” мислене за нея, което я схваща като идентична с материалната „маса от предмети” (само че „духовни” и с едно или друго „качество”), които биват произвеждани изключително за да се „потребяват”. Според базисната логика на това мислене поради това културата въобще и в частност „високата” култура, не е някаква качествена характеристика на живота (някакъв екзистенциал), а само нещо, което присъства в него – изпълва го така, както го изпълват и предметите. Животът си е „живот” (което в най-последна сметка означава чисто и просто работене-и-потребяване, трудене-и-отдих) и вече в него – в този „живот” – има и „култура” във вид на определени „духовни предмети” (œuvres), можещи да се оказват и много „високи”, „превъзходни” (chef-d’œuvre).
Високата култура обаче, или по-точно културата във високия смисъл на това понятие, далеч не е нещо, с което (просто) се живее. Тя, струва ми се, по-скоро и по-точно е онова, по отношение на което животът – като човешки живот – е призван и представлява „призвание”. В този смисъл животът на човека от гледната точка на културата трябва да се вижда като онтологична задълженост – задълженост, ще кажа аз, към една, във всеки момент трансцендентна спрямо неговата наличност и трояка по смисъла си задача. Задача, на първо място, да се постигне истината (в най-всеобхватния смисъл на тази дума: истината на битието, на света и на живота в него); задача, на второ място, да се въплъти и разпростре доброто; задача, накрай, да се съзре и из-яви красотата. Бих казал, че именно от тази своя базисна задълженост-към, от това свое перманентно от-зоваване-на при-званието (си) човешкият живот изобщо би могъл да има някаква подлежаща на измерване „стойност” и в този смисъл да е в по-голяма или по-малка степен „култура” (нещо „културно”): високо-културно или недотам високо културно. Иманентна „стойност” (разбира се, не онтологична ценност) следователно има не просто живеенето, а именно мярата, в която това живеене се от-зовава или се е от-зовало на въпросните, всякога оставащи си трансцендентни по отношение на него универсалии: истината, доброто, красотата. В мярата, ще кажа още веднъж, на изпълнението на при-званието, което животът като човешки живот има по отношение на тях, той – животът, и е някаква „култура” в най-високия, онтологически съвпадащ със самия живот смисъл на тази дума.
Културата следователно е оценима в степента, в която човешкото решава (решило е) въпросната трояка задача. Културата във високия смисъл на думата, това не са просто „произведенията” – oeuvres (които сами по себе си могат да присъстват в живота и на „примитивни” или на „примитивизирали се” общества), а нещо по-общо и по-фундаментално. Тя е идейният „ръст” на човека по отношение на постигането на истината, тя е неговите „нрави” – моралът – в който той е реализирал доброто, тя е равнището на въплъщенията, в които той е из-явил красотата.
Но в този смисъл – и това трябва особено да се подчертае – високата култура е в основанията си нещо същностно не-утилитарно. Тя не се стреми към и не „произвежда” своите „продукти”: истинностни визии, морални принципи, красота, заради тяхното „потребяване” (използване) като финална причина. Известно е, например, че един висок музикант не композира (ако е „висок”), за да услажда слуха на хората, а чисто и просто за да въплъти „хармонията” – твори заради самата хармония (или, ако щете, защото красивото е истина). Един художник не рисува, за да „впечатли” зрителя, а за да екс-пресира една прекрасност – твори заради самата прекрасност. Той се мотивира към действие от самата хармония, от нейната истинност – те са финалната причина за неговите действия. Но така също е дори с осъзнаването на принципите на доброто. Човекът знае, че в този свят то никога не би могло да се осъществи практически, че то е трансцендентно на практиката. Но макар и да е невъзможно да се живее тъй, че, да кажем, на злото не просто да не се отвръща със зло, а да му се отговаря (и) с добро, човекът настоява, че това трябва да бъде така, защото такова е доброто, такава е истината за него. И заради това (заради самото добро) човекът е длъжен да го инкорпорира в своя морал. Той утвърждава доброто заради самото добро. Да, творението на художника и моралът на моралиста биха могли да вдъхновят хората, да ги мотивират за живот (и това става в толкова по-голяма степен, колкото по-„висока” е културата в този „висок” смисъл на думата), биха могли да са (и обикновено са) от полза за хората, но не затова те се създават или формулират. Културата във високия смисъл на думата, в своята най-голяма дълбочина е некомуникативно по мотивировката си занятие. То прилича по-скоро на мотива, по който се решава една математическа задача от висш порядък (която се решава, за да се реши, а не защото има нужда да се даде някому нейният отговор; която се решава независимо дали въобще има някой, на когото този отговор е нужен).
С две думи: културата във високия смисъл на тази дума е свободата на човека за себе-трансцендиране, а не „работа”, утилитарно „духовно производство”.
И още нещо: високата култура не просто дава нещо на хората. Тя (тъкмо защото е самотрансцендиране на човека) по-скоро ги образова (образува) за себе си, формира ги, призовава ги за нещо. Формира ги в битие, което да може (вече) да получава и постиженията й. В този смисъл също тя е радикално невсекидневна. Тя не идва в „дните”, за да ги ползва, радва, услажда, забавлява, а за да (ги) изведе от тях в друго, трансцендентно спрямо тези „дни” равнище.
Съпоставена с така именно разбраната култура във високия смисъл на думата, т.нар. ниска или всекидневна култура (и нека тук се задоволим с интуитивната представа за кръга на съдържащото се в нея) не е нито „задачна”, нито (високо) самоцелна и самоценна. Тя е именно културата, която се създава, за да се „потребява” и поради това има „потребителна стойност” (по-висока или по-ниска), както всичко, разменяно спонтанно между хората, макар и със специфично съдържание. Тя по-добре (по-изтънчено) или по-грубо (впрочем именно в зависимост от това колко „висока” е „високата” култура в съответното общество) услажда, интригува, развлича, забавлява.
И ето тук възниква проблемът на самата дихотомия „висока – ниска култура”, защото поставена по този начин, тя имплицира конфликт – пред-полага едно запитване не в какъв смисъл е култура ниската култура, а доколко тя е култура и култура ли е въобще.
Ясно е, че поставена в тази дихотомия, много често ниската (забавната, всекидневната, жанрово не-определената) култура се превръща в проблем за некултурността. Всекидневната „култура”, забавата, зрелището, увлекателната авантюрна повест, дори обществената игра и т.н. – дали всичко това всъщност не е некултура, лишеност от култура? С две думи: не сфера, която има свой смисъл, свое битие, а само сфера на привация, на по-малко или по-голямо отсъствие на култура (синонимна в този случай на „пълната”, на „високата” култура).
При изкушението за един утвърдителен отговор на това питане отношението към тази ниска култура може да започне да се движи в диапазона от пасивното отричане (презрение, осмиване, съжаление) до нейното институционално ограничаване, изтласкване, дори изкореняване.
В това гледане към всекидневната, утилитарната, развлекателната култура като чисто отсъствие на култура, като културна привация обаче (и още повече в това педагогическо усилие за нейното ограничаване и изкореняване) често пъти е заложено нещо дълбоко социалистическо, при това архаично („даскалско”) социалистическо. И това е така, защото тук a priori се приема, че живеещият с „ниската” култура (културата на всекидневието и свободната спонтанност, а не на „институцията”) е всъщност ущърбен, ако не и онеправдан; че той, без наистина дори да го съзнава, страда в тази „ниска”, не-пълна култура и страда, защото тя му е наложена от някого. Тя не е, не може да е естествена, спонтанна активност на „масата”, а резултат от нейното (целенасочено) отчуждаване от достъпа до „високите” образци.
От това гледане към ниската култура произтича по-нататък и социалистическият по своя дълбинен мотив проект за целенасочено и централно ръководено „култивиране на масите” – един тотално педагогически подход към вкусовете и желанията, към забавленията на хората. Тези, последните, по принцип трябва да бъдат тепърва създавани, възпитавани. Нищо не трябва да се оставя на тяхната спонтанност, те не бива да бъдат спонтанни. Защото и въобще спонтанността на вкусовете и желанията не може да е действителна. Тя е непременно резултат от не-култивираност[та им], от липсата на определен външен, винаги външен „възпитател”. Вместо „шоу” на народа трябва да му се предложи театър. Вместо „сантиментални истории” – „класика”, и даже да бъде накаран той да гледа театър и да чете класика. Защото тежнението към „шоу”, обществени зрелища, танци и еротика е само следствие от неговата лишеност от театъра и класиката.
Този свръхпедагогически дискурс, в който низовата, всъщност всекидневната култура е „онеправдаване” (доближаващо се до икономическото) и не-културност, е, разбира се, продукт на ресантиманно-класовото мислене на социализма. Той довежда и до (пак типично социалистическото) свръхпросветителство в сферата на всекидневната култура, според което културата и във всекидневието не може да бъде нещо спонтанно, не може спонтанно да се произвежда и потребява. Следователно „ниската” култура трябва просто да се „премахне” и вместо нея на „народа” (който е същинска вкусова tabula rasa) да се „даде” истинската, пълната – „високата” култура.
На практика това означава чисто и просто една свръхинституционализация на културното произвеждане и потребяване. Културата като презентативност, като визуалност, като забава се създава от институции (за презентация и за забава) и се потребява легитимно единствено в институции, като всеки път, в който това не става по този начин, на него се гледа с подозрение или презрение. Хората не могат (не бива) да (се) представят инак, освен в „театъра”, защото театърът е институция. Хората не могат (не бива) да пеят и дори да се веселят спонтанно, защото дори пеенето и смехът си имат „културни институции”, в които единствено те са легитимни и „културни”.
Ниската култура обаче съвсем не е просто привация (в по-голяма или по-малка степен) на една „висока” култура, т.е. на „културата като такава”. Ниската култура е нещо самобитийно,нещо естествено. Защото културата изобщо е и култура на всекидневието, на спонтанните налични желания и вкусове, на отдиха и на социалното общуване като събитийност и игра. От тази дълбоко неотчитана от социалистическата „педагогичност” (инак особено привързана към „народното” творчество) истина идва, изглежда, станалата почти рефлекторна у нас „покруса” на цял ред (възпитани в социалистическото „институционално” мислене за културата) „дейци”, че ето нà – дойде демокрацията („капитализмът”) и хората, които по-рано четяха, сега започнаха „да гледат” (сериали, шоу и т.н.), които по-рано „ходеха на театър”, сега започнаха “да седят пред телевизорите”. Зад тези ламентации на нашите съвременници безспорно прозира убеждението им, че всичко това се е случило, защото хората са били лишени от „високите” форми, в които довчера са били „обгрижвани”. Приведеното убеждение дори е станало тъй привично и самопонятно, че често бихме могли да го чуем и от устата на инак рационално мислещи люде.
Дали обаче обяснението на настъпилата промяна не е тъкмо противоположното? Дали днешното разцъфтяване на вкуса към формите на „ниската” култура, оттеглянето на една немалка част хора от „театър”, „класическо четиво”, оперна (или дори оперетна) музика и т.н. не се случва тъкмо защото тези хора, които по-рано са били лишени от сапунени опери, шоу, сантиментална еротика и затова са четяли „класиците”, гледали са „театър”, слушали са музиката на „държавното радио”, днес се връщат към онова, което спонтанно всякога им е било потребно? Тъкмо, казвам, затова, а не защото днес „им отнеха” книгите, театъра, защото днес „ги заляха” със забава и зрелища. Истината следователно е, че след края на социалистическия „педагогизъм” хората си върнаха спонтанността във всекидневната култура и ако по-специално у нас тя често пъти демонстрира твърде нисък стандарт в предпочитанията, това се дължи на специфично социологически причини, но съвсем не на „разпадането” на институциите на културата (които просто естествено стесниха периметъра си на влияние).
Но ако социалистическата по импулса си „даскалско”-педагогическа, педагогическо-пуританска нетърпимост към и неразбирането на ниската култура като нещо естествено – всекидневно и спонтанно, е единият тип радикалистична позиция по отношение на дихотомията „висока – ниска култура”, то другата е ляволибералистичната, консумативистка по импулса си нетърпимост вече към високите, невсекидневни форми на културата.
Тази позиция обикновено изхожда от убеждението, че културата (както и всичко друго) е по принцип и без остатък подчинена на логиката на пазара, при това на действителния в момента пазар. Наличният вкус – убедени са привържениците на тази позиция (а тук не може да се има предвид друг освен средният вкус, вкусът на масата, която естествено е и най-многочисленият „купувач” на култура) – има всички права. Наличното желание, наличната потребност е господар и законодател в областта на културата, на изкуствата. Ето защо културата не е сфера, която може да има каквито и да било претенции спрямо тези вкусове и желания. Желанията именно я „реализират” като нематериална „потребителна стойност” и затова претенции могат да имат именно само те.
Разбира се, че това е страшно опростяване. Хенделовата музика и във времето на своето създаване, и днес желае нещо от човешката душевност и само ако го има (придобие) насреща си, може да й се даде. Тя просто не би могла да се даде на едно само по себе си налично желание у нея, защото от само себе си човек въобще не би могъл да пожелае такава музика. Високата философска спекулация (на Платон, да кажем) желае определена освободеност на интереса от прагматичното, утилитарно-всекидневното, за да може изобщо да „въведе” в сферата на своите мисловни съзерцания, и ако не би я имала насреща си, просто би изглеждала безсмислена. Но подобна освободеност от делово-утилитарното никога не би могла да бъде налична от само себе си в душата на човека. Тя трябва да се създаде, да се формира в нея. Което означава, че понятията „наличен вкус” и „налично желание”, към които трябва да намери път културата, за да се реализира, са абсолютно безсъдържателни. Наличието на желания и на вкус е нещо, което е плод на културата, което пък означава, че не тя се реализира от (на) пазара, а че, напротив, пазарът на култура се създава от самата култура. Изконно и постоянно налични у човека са само желанията за еротичното и следователно, ако културата трябва да се регулира просто от наличните желания, без да иска нищо от тях, тя би трябвало рано или късно да се сведе до „софт” и „хард” порнографията.
Всъщност човекът добре знае, че културата е нещо, което има и права над желанията и интересите му. И в противоречие тъкмо на това традиционно „знание” на човека за културата, консумативистко-либералната позиция по отношение на нея превръща средния (масовия) вкус, чувствено-еротичния интерес и т.н. в еталон и законодател в културната сфера. Според нея този вкус и този интерес вече не са лишени от културност, не-образовани, т.е. именно „средни”, „масови” (и затова смирено самоограничени на територията на културата), а са именно норма за нейното създаване и битуване.
В това е проблемът с агресивността на ниската култура, който е нещо доста по-различно от проблема за нейното естествено място във всекидневието и спонтанността на хорските желания за отдих, забава и самоизявяване. Там е работата, че низовата култура днес далеч не е просто съвкупност от функциониращи на равнището на всекидневните желания артефакти, но и една своеобразна, агресивна идеология на „всеразбираемостта”. Вместо да се потрудят да подготвят своя музикален вкус, за да могат да станат слушатели на опера например, мислещите според тази идеология са убедени, че, напротив, операта би трябвало да се редуцира днес до равнището на масовата не-подготвеност за нея. Така се появяват симптоматичните феномени от типа на „Тримата тенори” и изпълняваните от тях „парчета” от този специфичен музикално-сценичен жанр. Желаещите пък непременно да имат дял в слушането на класическа инструментална музика (но нямащи подготвена душа за това) все по-услужливо биват „наслаждавани” от изпълнителки на цигулкови „парчета” с достатъчно атрактивна външност и шоуменско специфично поведение (като придобилата голяма и наистина масова популярност Ванеса Мей).
Това обаче, че наличното „търсене” никога не е било и не би могло да бъде безусловният регулатор в полето на културата, става най-ясно от това, че и „пазарът” на култура никога не е нещо постоянно или идентично с пазара на утилитарни „стоки”. Защото, ако например в една Франция от последното десетилетие „бестселър” в художествената литература – т.е. най-добре продаван (а значи и най-търсен), е романът на Дж. Лител „Доброжелателните” (едно сложно като композиция, авангардно като стил и философски задълбочено като послание произведение), то същият този роман на българския „пазар” далеч отстъпва на несравнимите с него по своите литературни достойнства „черни романи” на Христо Калчев, да кажем. Това обаче означава, че преди пазарът (т.е. наличните желания и вкусове) да „регулира” културата, самата култура създава своя пазар и неговото специфично равнище. Свидетелства ни още колко елементарно е мисленето на един наш културен министър, според когото право на съществуване (и подкрепа) в културата имало само онова, което самò в настоящия момент си пробива път към желанията на хората.
Всъщност (без това да е никакво връщане към примитивното „просветителство” на социализма) нещата стоят тъкмо наопаки. От поддръжка – при това систематична, постоянна и институционална, се нуждае онова, което самото търси от човека, т.е. културата във високия и неконюнктурен смисъл на тази дума, културната „Касталия” на едно общество (например експерименталният, а не „народният” театър, преводите на високо философските и богословски съчинения на класиката и т.н.). Културата, която вече „се търси” (и значи може „да се предложи” – на каквото и равнище да е тя), трябва да се остави „да се оправя” в стихията на пазара, а онази „култура”, за която от само себе си и постоянно има „търсене”, като култура, удовлетворяваща поради това най-първичните, ненуждаещи се от създаване и възпитаване желания, без да се репресира, все пак по деликатен, но целенасочен начин трябва да се удържа в рамките, в които си остава „култура”, а не обикновена порнография или оргия.
Това е толкова ясно за здравия разум…