Има нещо гнило в дома на Gucci. Не просто в прочутата италианска модна империя, но и в едноименния филм на Ридли Скот. По-малко от два месеца след историческия съспенс „Последният дуел“ попадаме в съвършено различен свят от филмографията на британския режисьор. Опитът за доку-достоверно „ровене в мръсното бельо“ на богатите изглежда не е напълно съвместимо с изследователска му страст – неслучайно „Всички пари на света“ (2017) избра доста творчески подход за представяне на история по „действителен случай“… Казват, че и в „Домът на Gucci“ има „своеволия“ по отношения на реалните събития. Ако е така, то те не допринасят с нищо за спасяване от скуката.
Да допуснем, че не знаете нищо за хората, които стоят зад двете преплетени G, само някакъв смътен спомен за скандал… Не сте чели нищо и за филма, защото най-добрата подготовка, когато ти предстои гледане на биографична драма, е да се предпазваш до последно от исторически справки, за да се впуснеш необременен в света, чиято врата се отваря на екрана. А там нещата започват обещаващо: Патриция среща Маурицио в нощно заведение в Милано и прави всичко възможно да го спечели, превръщайки свития, отдаден на книгите младеж в пресметлив бизнесмен…
В началото на 70-те години модна къща Gucci (създадена през 1921 г. във Флоренция), флагман на висшата италианска мода, е заплашена от слухове за присвояване и минирана от нeгласна криза на творческото вдъхновение. Пренебрегвайки съветите на баща си Родолфо, Маурицио, предполагаемият наследник на династията, се жени за Патриция Реджани – тя произлиза от скромна среда, но притежава необходимия хъс да си извоюва място в престижната фамилия, за което няма да ѝ попречат нито бохемът чичо Алдо, нито братовчедът ексцентрик Паоло… Ако разчитате на Ридли Скот, никога няма да разберете дали Патриция се е захванала с Маурицио Гучи от любов, или от чист интерес, но способността ѝ да привлича неприятностите в това семейство е доста добре предадена в „Домът на Gucci“.
Ако си тръгнете доволни след интригуващи 158 минути, може да се съгласите, че филмът е бляскава мелодрама за света на висшата мода и големите пари, която не се взима насериозно. Разгърнат върху близо три десетилетия страсти, предателства, възход, упадък и отмъщение, сюжетът акцентира върху това, какво означава едно име, колко струва то и докъде могат да стигнат членовете на една фамилия в оспорването на контрола. Освен семейна сага, „Домът на Gucci“ е своеобразен сблъсък между класите – две несъвместими социални прослойки, които по стечение на обстоятелствата или по прищявка на съдбата споделят едни и същи юзди на властта. В режисурата кичът среща шика, а елегантността прикрива вулгарността. Шоуто е само илюзия, важно е случващото се зад кулисите, то направлява този свят от привидности и фалшиви мечти, които понякога се провалят, за добро или лошо.
Ако пък си тръгнете разочаровани след отегчителни 158 минути (или определите като такива поне половината от тях), може да приемете, че филм, който се колебае между сапунена опера, гангстерски трилър и комедия, изглежда не е съвсем наясно със себе си. И въпреки безкрайната си продължителност, от един момент нататък сценарият се „забързва“, претупвайки събитията и взаимоотношенията, като не успява да улови настроенията на отминаващото време, нито да създаде предусещане за назряващата трагедия. История за насилие, уреждане на сметки в името на невъзможното преуспяване и скъсване със социалните корени, война между непримирими врагове, която не води до нищо, подобно на произшествие, разказано в клюкарките вестници – това съвсем не е най-доброто, което може да ни предложи Ридли Скот.
Режисурата се отличава с формален академизъм и подчертано отсъствие на кинематографична гледна точка. Сцените се проточват и дозирането между повърхностните ситуации и тези, които придвижват разказа напред, е неадекватно. Предвид ролята на Патриция в тази история, изненадващо е, че вместо да постави акцента върху нейния образ, за да разнищи до дъно мотивацията, водеща до финалната развръзка, филмът затъва във въпроси за мажоритарния акционер на компанията. Ето защо амбицията на бившата госпожа Гучи се трансформира в нещо като лудост или бутафория – поне така изглеждат действията на персонажа и вината в никакъв случай не е на изпълнителката на ролята, а по-скоро на актьорската задача. Като прибавим към това и образа на гледачката на карти, която служи като довереник на Патриция, търпението ни е подложено на сериозно изпитание…
Едно не може да се отрече на „Домът на Gucci“ и това е достойното актьорско присъствие – в крайна сметка звездният екип няма вина, че никой от персонажите не става симпатичен или не е наистина автентичен (не на последно място благодарение на безумния италиански акцент). От всеотдайната Лейди Гага, през неочаквано сдържания Адам Драйвър и високомерно настръхналия Джеръми Айрънс, та чак до неотразимия чаровник Ал Пачино и неузнаваемия Джаред Лито, всички се раздават за каузата на скандалните Гучи.
