Мартин Скорсезе е решил да се завърне към бога на парите, престъпните афери и Леонардо Ди Каприо: аргументи „за” и „против” новия му филм, „Вълкът от Уолстрийт”.
Скорсезе е майстор на реалистичния разказ, затова е трудно да се предположи, че след 50 заглавия във филмографията си внезапно ще възприеме друг стилов подход. От друга страна, за близо 55 години пресъздаване на киноистории (част от тях получили почетното място в пантеона на седмото изкуство) едва ли можем да обвиним Мартин Скорсезе, че е скучен разказвач (с малки изключения като „До краен предел” и „Авиаторът”).
Същевременно преобладаващата част от филмите му са посветени на ярки социални и междуличностни конфликти (най-често с участието на гангстери) или на още по-ярки лични драми (от „Разяреният бик” до „Невинни години”). Когато не се занимава с престъпници от всякакъв порядък, американският режисьор затвърждава реалистичните си търсения в зоната на документалистиката. Едно от малкото изключения от епичните му анализи на човешките падения е предпоследният му филм „Изобретението на Хюго” – почти приказна история, приета противоречиво от публиката. И ето го сега, решил да се завърне към бога на парите, престъпните афери и Леонардо Ди Каприо, а в резултат „Вълкът от Уолстрийт” е един… крайно смущаващ филм. И то не заради непристойното си съдържание и стряскащи сцени, а защото носи потенциалната заплаха от зрителско недоволство и квалификация, твърде близка до „провал”. Обаче… съществува възможност и за друга гледна точка.
ЗА
Макар и създаден по действителен случай, по автобиографичната книга на брокера Джордан Белфорт, „Вълкът от Уолстрийт” може да бъде възприет като пародия. Следователно за пръв път в кариерата си Мартин Скорсезе се е поддал на саркастично повествование, решено в ироничен ключ. Тогава всичко си идва на мястото: от патетичния Леонардо Ди Каприо в ролята на „несломимия” Джордан, през сексуално-наркотичните ексцесии, до краха на американската мечта, който само потвърждава нейното безсмъртие. Разказът тече от първо лице и от върха на своето благополучие предприемчивият Джордан разказва как се е превърнал в милионер благодарение на няколко мъдри съвета и собственото си усърдие. А режисьорът проследява възхода и падението на мистър Белфорт, подобно на „разпищолването” на млада филмова звезда, която внезапно се озовава на върха на славата и после не знае какво да прави с парите си. Леонардо се иронизира умело в услуга на авторския замисъл. Проблясват намигвания в посока Гордън Геко и „Уолстрийт” (на Оливър Стоун), а паралелите с нещо достатъчно откачено в областта на кинодрогата като „Страх и омраза в Лас Вегас” са неизбежни, но забавни, без да стават натрапчиви. Така да видите как Лео пълзи (буквално) в наркоопиянение надолу по стълбите към луксозната си кола или как на яхта в Средиземно море двамата с Джона Хил смъркат бял прашец в хореографски синхрон с Пи Джей Бърн, който ръководи съвместната им фирма от офиса в Ню Йорк, е едновременно сатирично и иронично-изобличаващо за живота зад кулисите на брокерската индустрия (и не само). Погледнато през кривото огледало на пародията, „Вълкът от Уолстрийт” е чудесно разнообразие в сериозността на Скорсезе, както и в поредицата аналитични американски филми на тема финансови машинации (и кризи). Но…
Мартин Скорсезе по принцип не прави комедии и зрителите разочаровано пъшкат в тъмнината на киносалона или директно напускат залата далеч преди края на прожекцията.
ПРОТИВ
„Вълкът от Уолстрийт” е протяжен и досаден 169-минутен филм, в който всъщност нищо не се случва. Не за пръв път гледаме епос на Скорсезе, но в този случай съзерцателността (почти нарцистична в лицето на Леонардо Дикаприо и неговия персонаж) и пасивно-бъбривият ход на действието достигат неподозирани върхове. Сюжетът е изграден на някакъв странен спираловиден принцип: хрумване, осъществяване, успех, празнуване на успеха, (не)очаквано препятствие, крах, изплуване… и пак. Фабулата изглежда предвидима и без да сме чели книгата на Белфорт. И неизбежно изниква въпросът дали Джордан и свитата му разпускат така ексцентрично просто защото могат да си го позволят, или има някакво по-интересно обяснение, което не стига до съзнанието на публиката. Персонажите не търпят никакво развитие (хич не им идва акълът) и дори чудодейното преобразяване на Джордан в един кризисен етап се оказва само повод да започне отначало по познатата спирала. Да, ясно е, че става дума за действителен човек и авторите не могат да си измислят събития, които не са се случили, но ако всичко, за което разказва автобиографията на Белфорт, е спекулация – печалба – секс за разтоварване – дрога за зареждане, то едва ли е било задължително да се екранизира, нали?! Изкуството отдавна е открило, че истинският живот не винаги е достатъчно интересен сам по себе си и се налага да бъде поукрасен и додраматизиран, за да издържи под лупата на екрана. Иначе казано, „Вълкът от Уолстрийт” напомня на стара грамофонна плоча, която периодично зацикля и някъде след 60-тата минута вече можеш да отгатнеш всеки следващ сюжетен ход. Еднообразието убива очарованието дори на най-изобретателните екцесии, а зрителят отегчено започва да се пита: добре де, ясно е, че на Уолстрийт парите вървят ръка за ръка с разврата и наркотичната еуфория, но наистина ли не се случва и нещо друго – просто така, за разнообразие?!
И все пак… Мартин Скорсезе е много добър режисьор и не трябва да бъде подценяван, дори когато не сме напълно съгласни с гледната точка и моралните му изводи. Така че… Дано да е решил, че няма по-подходяща тема за иронично прераждане от касапницата Уолстрийт.
