Начало Книги Библиосвят Крачка към Германия, крачка от Германии
Библиосвят

Крачка към Германия, крачка от Германии

Владислав Христов & Яни Киров
01.05.2015
1990

germanii2

Разговор на Митко Новков за Германия като едно „българско” място с автора на стихосбирката „Германии” Владислав Христов и с Яни Киров, който след 18-годишно пребиваване във Франкфурт, решава да се върне в България.

Идеята за този разговор се роди от стихосбирката на Владислав Христов „Германии” (Ерго, 2014), в която „отиването-връщането” (да използваме тук заглавието на една известна книга на Силвия Чолева) е главна тема и съдържание на писмото. Германия е важна за днешните българи европейска дестинация: мнозина от младите хора след завършване на средното си образование тук заминават да учат в немски университети, в Германия има също и немалко български работници. Да не споменавам историческите връзки между нашите две държави, за немското влияние върху нашата култура, за все неуспешното ни желание да сме по германски прецизни, за „прусаците на Балканите” и още, и още неща, които правят Германия едно „българско” място. Доколко е българско и доколко е различно се опитахме да разберем с автора на стихосбирката „Германии” Владислав Христов и с Яни Киров, който след 18-годишно пребиваване в Германия, във Франкфурт, решава да се върне в България. Като опит, като крачка… Яни Киров е историк, в издателство „Жанет 45” предстои да излезе неговата изключително интересна книга „Български истории. Малка картография на правото в България около 1900 г.”, а в Германия дълго време се е занимавал с академични хуманитарни изследвания. Разговорът с двамата българи с различен германски опит проведе Митко Новков и първият въпрос естествено беше за това колко са Германиите.

владислав-христов1
Владислав Христов

Митко Новков: Владо, колко са твоите Германии?

Владислав Христов: Моите Германии са много и аз предполагах, когато заминах, че ще бъдат много. Но там се натъкнах на още повече (смее се). Общо взето, аз си ги занесох там. Смятам, че всеки си носи своята представа за страната, където отива. И там, в Германия, си занесох много Германии, а голяма част от тях си ги и открих. С една част се разминахме и…

Митко Новков: А колко върна?

Владислав Христов: Върнах една България, това е, което върнах (смее се). Тя ми беше достатъчна. Защото я бях изгубил, преди да тръгна. Блудният син се завърна и съм много доволен, че се завърнах.

Митко Новков: Яни, а твоите Германии – колко са?

Яни Киров: И те са много, неизбежно е това. И аз си занесох една там, а колко съм върнал?!… Не знам. Но с годините се трупат, все повече стават.

Митко Новков: Коя е преобладаващата Германия – за теб, за теб? По стиховете ти, Владо, съдя, че тя сякаш е леко хладна, меко казано…

germanii1

Владислав Христов: Тя е хладна, защото ние сме свикнали на друго живеене. И там сме малко разочаровани, че не точно на червен килим ни посрещат. Германецът е културен и възпитан човек, но е някак служебно общуващ – ще ти каже къде се намира улица еди-коя-си, но по-нататъшен личен контакт няма да установи. А ние сме съвсем различни тъкмо в това отношение. Честно казано, като цяло това го очаквах. Мен по-скоро ме уплаши как самите те живеят, а не как се отнасят към чужденците. Защото поради комплекса, който имат заради Втората световна война, сега съществува една засилена толерантност към всякакви чужденци. Имат чувство за вина и посрещат добре всякакви чужденци. Но ме уплашиха отношенията помежду им: колко са студени и служебни, особено между мъж и жена. Явно стандартът на живот на западния човек не е право пропорционален на отношенията между хората. И ако мога така да кажа: ако има провал тук заради бедност, корупция и т.н., то там провалът им е в общуването, всъщност в загубата на съкровеното, истински откритото общуване.

Митко Новков: Драган Великич, сръбски писател, в романа си „Руският прозорец” казва, че: „Колкото повече отиваме на Запад, толкова повече се увеличава самотата”, докато за нас тук, на Балканите, като че ли остава хаоса, но все пак един топъл, общителен хаос… Яни, при теб имаше ли такъв страх като при Владо? И изобщо имаше ли страх, когато отпътува преди 20 години?

Яни Киров: Не толкова страх, но шок. Бях само на 23 г., когато отидох там да уча, и за първи път преживявах такава силна раздяла с близките си, със средата. Заминах за Фрайбург, препоръчаха ми тамошния университет. Първо учих в Софийския немска филология, в началото с голямо въодушевление, с любов към немския език, към немската литература… Но твърде бързо се разочаровах от начина на преподаване, от самите преподаватели. Исках да променя разочарованието си от филологията, да уча нещо друго. И във Фрайбург записах история.

яни-киров1
Яни Киров

Митко Новков: Твърде немски ли ти се видяха българските учители по немски?

Яни Киров: Да, имаше и такова нещо. Обикновено при такива хора, малко като при неофитите, се получава така, че те се опитват да бъдат пò католици от папата. Но преди всичко учебната система тук ме отблъскваше. Затова отидох в Германия да уча. И в началото – въпреки че знаех много добре езика, не се чувствах съвсем на място. Липсваха ми силно близките и семейството. Но след 18 години (през 1996 г. заминах) много неща се промениха, както и аз самият. Мога да кажа, че се чувствам у дома си там. Може би и аз съм станал хладнокръвен немец (смее се). Не е така, разбира се. Според мен е трудно да се правят обобщения за германци, за българи. Формите на общуване могат да бъдат най-различни, има всякакви хора. Тук хората са свикнали на по-голяма фамилиарност в общуването, нещата се казват много директно, хората си изливат, така да се каже, душата, което не винаги е приятно. Често не се спазват учтиви форми, непознати се обръщат към теб на „ти”, което не е непременно признак на топлосърдечие или съкровение. В Германия, а и не само там формите на общуване са по-диференцирани. Това може да направи общуването с някои хора изключително приятно.

Митко Новков: Владо, ти защо замина?

Владислав Христов: Бях насъбрал яд на България, мога обобщено да кажа. Беше 2010 г., началото на кризата, и реших – хващам си куфарите и заминавам. Съчетано беше и с една любовна история с българка, която беше вече седем години в Германия, и аз заминах при нея. Хем да видим как ще тръгнат нещата между нас, хем да видя от личен опит това т.нар. „западно живеене”. И се оказа след време, че и двете неща не ми понасят. Не се оплаквам от избора си, защото беше съзнателен, макар че в началото, когато още не знаех езика, съм чистил хотелски стаи, работил съм различни неща. В хотелите видях концентрацията на ниските слоеве на обществото, една стая се наемаше дневно по 7-8 пъти за определени неща…

Митко Новков: Като каза ниски слоеве – само от чужденци ли са съставени те?

Владислав Христов: Не, напротив. Има и германци, които никак не са малко, и са под средната класа, така да я наречем. Има хора, които чакат само на държавни помощи. Въобще представата на източноевропейците за идеалния богат Запад ще бъде много разбита, ако се пренесат да живеят там. Ако съдят само от екскурзии, посещения на замъци, музеи и галерии, ще им бъде трудно да добият реална представа. Има цели квартали, приличащи на софийския „Люлин”, да речем, или на други български по-крайни квартали. Видях ги в градовете, в които бях – Кьолн и малко в Хановер. Българинът – макар че не обичам тази обобщаваща дума „българинът”, – но българинът обича да си създава представи от чуто и невидяно. Ние сме много силни по представите, но те често са илюзорни, защото съдим от престоя си за по няколко дена в някоя държава. И сме склонни да раздаваме присъди за цели нации, включително и за нас самите.

Яни Киров: Е, това е характерно и за други нации, не само за българите…

Владислав Христов: Да, така е, но ние достигаме високи нива в тези категоризации и осъждане…

Яни Киров: Като погледнеш например представите на немците за нас – доколкото изобщо ги има, защото мнозина oще бъркат България с Румъния. Та България се смята за нечиста, навсякъде мизерия, престъпност… Бедност най-вече. Почти нищо не се знае за България в Германия. И хората боравят с клиширани представи. Българите и румънците били тези, които идват в Германия, за да злоупотребяват с германските социални помощи, за да живеят от труда на работливите немските граждани. Преди година тази тема беше много актуална. В момента, слава Богу, не е. Но от нея се подхранва представата за българите, които са бедни, мързеливи, необразовани. Които нищо не работят, а идват тук, за да живеят на наш гръб. А официалните статистики показват съвсем друго: има огромен брой българи и румънци в Германия, които работят и плащат данъци, а броят на неработещите от тях е много под нивото , да речем, на испанци или италианци. Но клишетата в случая са рожба и на политическa пропагандa.

Владислав Христов: Бързо обаче им се променят представите, когато кажеш с какво се занимаваш. Германецът може да бъде спечелен с някое изкуство, което владееш, или с високо образование – когато покажеш, че не попадаш под общия знаменател. При мен се случи така: в началните месеци пренасях мебели и когато отидем няколко души при т.нар. „работодател” и аз като кажа, че съм доктор на селскостопанските науки, че пиша и се занимавам с фотография, повечето хора започваха да ме гледат по някакъв по-различен начин. Има значение от какво котило идваш.

Митко Новков: За Владо разбрах защо се е върнал, а ти, Яни, – защо?

Яни Киров: За мен „върнал се” май не е най-точната дума. По-скоро съм си дошъл за един по-дълъг период от време. Може би до края на лятото, след това ще видим. Първо, лятото е хубав сезон тук, по-хубав от този в Германия. Много са причините. Едната е, че преди две години ми изтече договорът с института, където работех, и оттогава нямам постоянна работа. Второто е, че не съм сигурен дали искам повече да се занимавам с наука. Един такъв период на преосмисляне: какво искам да правя, къде искам да бъда? Не съм сигурен дали искам да живея в Германия, макар това да не означава, че бих искал да живeя и тук. Има много места, на които бих се чувствал добре. Просто искам да видя как се живее в София. Освен това не съм сам, а с приятелката ми, която е германка. Тя също иска да опознае страната. Но има и нещо друго: докато живеех и работих във Франкфурт, усещах едно раздвояване: от една страна, работиш, животът си тече, влиза в обичайната рутинност, но, от друга, на моменти имаш чувството, че всичко е само отражение на нещо друго, по-истинско, по-ценно, което е другаде. За писатели като Владимир Нaбоков това може да е извор на творческо вдъхновение, но за обикновени простосмъртни може да е пречка. Настоящето ти се струва нереално, провизорно, непълноценно. Склонен си да го омаловажаваш. Mоже би тук ще успея да се освободя от това чувство и от илюзиите, които то подхранва. А може би то е неизбежно и човек може да го изпита, дори без никога да е напускал родината си.

Митко Новков: Владо, ти имаше ли такива усещания, за каквито говори Яни?

Владислав Христов: Не, не, той просто е бил там много повече време отколкото аз, заминал е и много по-млад, което, според мен, му е изместило центъра и го е разполовило на две…

Яни Киров: Да, усещането е, че центърът ти е другаде, а животът ти тук и сега се върти някъде в периферията…

Владислав Христов: Да, точно така. Аз бързо разбрах, че не искам такова живеене. Година и нещо ми стигна, за да разбера, че не искам така да живея. Въпреки че направих фотоизложба, публикуваха мои хайку в най-престижните им издания. Но разбрах, че обществото ме иска като проста единица, не като личност, не като част от общност. Усетих някаква студенина и липса на ясно изразени функции. Когато се прибрах в България, още първите месеци свърших толкова полезна работа с много хора, направихме толкова много неща, на които видях плода, и разбрах, че съм взел правилното решение. Че функцията ми е в България, не в Германия. Глобалното различие между тук и там е в приемането. Тук мога да бъда приет със значително по-малко презумпции, с по-малко усилие, ако щеш. По човешки признак. А не от това каква работа ще ни събере и каква полза ще имам.

Яни Киров: У теб преобладава сякаш негативното отношение към Германия?

Владислав Христов: Не, не е негативно, видях и много хубави неща. Германия е достойна за уважение нация, най-малкото, защото продължава да преборва всичките си комплекси от войната. Въобще моите уважения за всичко… Но като цяло това не е моят тип държава. Много ще ми струва адаптирането, аз заминах късно, на 36 години, моят център вече е бил ситуиран в България.

Яни Киров: Аз напуснах България много по-рано, но и моят център също беше дотогава тук: моето детство, родителите, езикът. Почти всичко е вече отдавна минало. Сега се опитвам да се отдавам повече на настоящето, да търся центъра в него. Мисля, че тук трябва да приключа нещо. Центърът може да е навсякъде, а може и да е само илюзия.

Владислав Христов: Да, но това е важно да се направи. Защото като цяло книгата „Германии” е за крачката. Аз приветствам хората, които правят крачката. Той е направил крачка, аз съм направил крачка – това е важното. Да го направиш, а да не го измисляш. Този модел на крачката, на смелостта да я направиш. Ако имаш нуждата да напуснеш държавата си, удовлетворяваш я тази нужда, правиш крачката. А не да измисляш. Важно е съвременният човек да прави нещата, защото, според мен, една голяма част от хората не ги правят. Не само в България. И така си създават илюзорни представи. Съвременният човек трябва да се научи да действа, да пипа и докосва…

Митко Новков: Да уплътнява…

Владислав Христов: Да, защото само така сам ще утвърждава или пък ще разобличава своите митове.

Митко Новков: На мен обаче стихосбирката „Германии” ми звучи иначе: като едно освобождаване от Германия, която обаче никога не те е завладявала?

Владислав Христов: За да разбереш дали едно място е твоето, не е нужно да бъдеш завладян от него. Можеш да разбереш от начина, по който живеят хората там, дали това място е твоето. Не е нужно да преживееш 10 или 20 години там, въпреки твоите съпротивителни сили спрямо мястото, за да си докажеш нещо. Има един момент, в който чайникът прекипява, и ти решаваш дали да се върнеш, или напълно да оставиш родината си на заден план. Този момент при мен дойде и дойде като завръщане. Но видях много българи там, при които техният момент е преминал към оставане. Няма вярна формула.

Митко Новков: Тогава какво е стихосбирката „Германии” за теб?

Владислав Христов: Един отрязък от живота ми, който затворих в тази книга, отключвайки втори кръг на моя живот. Един втори кръг на ново живеене в родината. Заминах с омраза към родината си и се прибрах – не, не с любов, но с разбиране към хората, които живеят тук. Станах по-разбиращ…

Митко Новков: Защо я намрази Българията?

Владислав Христов: Защото тя, нашата държава, беше вдигнала ръце и се беше предала. Нищо не правеше, не се съпротивляваше… Потъваше в едно блато, без дори да извика. Аз не исках да съм част от такова предаване. Исках да я напусна, за да видя дали все пак си вдига ръцете за помощ, или изобщо не се опитва, а примиренчески си потъва. Че дори с удоволствие. А когато се върнах, разбрах, че има смисъл – че тя си вдига ръцете и има смисъл да ѝ бъдат хвърляни пояси.

Митко Новков: На теб от Германия България така потъваща ли ти се виждаше?

Яни Киров: Не мога да кажа, една такава метафора някак ми е трудно да използвам. Най-малкото, защото България потъва, откакто е създадена (смее се). Още от първите години след Освобождението има силно разочарование от България като държава и изобщо от  живота в нея. Българската държава лъже, българската държава е корумпирана – какво ли не се казва и пише тогава, пълен провал навсякъде. Изобщо как е още възможно тази държава да съществува… Да не говорим какво става след Междусъюзническата война, след Първата световна.

Митко Новков: Значи в главите ни, субективно България непрекъснато свършва, пък обективно си е все тук, съществуваща…

Владислав Христов: Когато заминах, за мен тук беше буквално като апокалипсис и аз много се уплаших. И си казах – бягай, докато е време!

Яни Киров: Само да вметна, че в Германия също има черногледство, и там някои имат убеждението, че Германия потъва.

Владислав Христов: Това е много интересен феномен тук: че с всяко ново правителство вместо да има някаква – не, не еуфория, но някакъв позитивизъм поне, точно тогава, в първите месеци на новото правителство, е най-голямата драма и започват да излизат едни доклади със статистики колко сме зле. И ние разбираме, че с всеки нов избор става по-зле и по-зле, че сме сами и като изоставени деца казваме, че ето – дойде краят на държавата.

Митко Новков: Има ли Германия, която да обичаш?

Владислав Христов: Германия може да бъде и много хубава държава. Например пролет, когато с първите топли дни хората излизат по полянките радостни. Малките тесни улички, където можеш да видиш запазени магазинчета, с неща като от приказките, там умеят да пазят занаятите си и старото не е срамно и архаично. Хора, които живеят в спокойствие, които имат ниски огради – и в буквалния, и в преносния смисъл…

Яни Киров: И въпреки това ти си се върнал (смее се)…

Владислав Христов: Е, да… Случайният аромат на печени чушки в Германия, който те връща мислено в България също… Това са неща обаче, върху които аз съм се съсредоточавал специално, за да ме закрепят там. Да продължавам да искам да оставам там. Но всичкото другото за мен беше по-голямо и то ме върна. Според мен, те са си направили едно добро място за живеене за тях си. А по-късно пристигналият човек с идеята да заживее там обикновено остава разочарован. Аз нямам лошо отношение към Германия, но в този етап от живота ми това не беше доброто за мен решение. Оценявам, разбира се, реда, който цари в държавата, за да се преодоляват трудностите. Докато тук понякога сякаш умишлено се създава хаос, за да се увеличават трудностите. Това го няма там.

Митко Новков: Яни, а твоята Германия, която обичаш?

Яни Киров: Какво мога да добавя към това, което каза Владо?… Животът може да бъде много приятен в Германия. За мен лично в градове като Берлин, Франкфурт, Хамбург… Казват, че Кьолн е много красив, интересен град…

Владислав Христов: Така е, да.

Яни Киров: Но това са местата, където горе-долу може да се живее (смее се).

Владислав Христов: Да, има малки градчета, където капсулирането в обществото е смазващо…

Яни Киров: Точно малките градчета аз изключвам. Това не е моята Германия.

Митко Новков: А некрасивата? Тази, която те отблъсква?

Яни Киров: Всъщност Германия е доста голяма страна и некрасивата е може би по-голямата част (смее се). Има малки островчета, където кипи културен живот, три-четири града – изброените по-горе, особено Берлин, но нататък…

Митко Новков: Във Фрайбург няма ли, в Хайделберг – все пак са университетски градове?

Яни Киров: Да, но извън университетската среда е провинция, диалект, дребна бюргерщина. Хора, свикнали с културен живот, не биха издържали. Но при мен красивите моменти се смесват и с разочарованието, което имам вече от наука, научни среди, академични изследвания, университетска бюрокрация и такива неща. Това впрочем е тенденция навсякъде – все по-силната комерсиализация на знанието. Подчиняването на образованието на икономически критерии. Аз не искам да съм част от тази система.

Митко Новков: Владо, ще напишеш ли стихосбирка „Българии”?

Владислав Христов: Май ще трябва да поживея още в България (смее се). Но за „Германии” мога да кажа: когато отидох в Хановер, който е по-северен град, и видях как градското езеро е замръзнало през май, а и хората – колкото пò на север отиваш, толкова по-студено става във всякакъв смисъл. И тогава си казах: „Ето защо скандинавците, хората с най-висок стандарт, се самоубиват толкова!” И парите за мен някак се обезцениха. Защото тук, в България, все гледаме да компенсираме нещо с парите, да се почувстваме добре чрез тях, а тези хора въпреки стандарта си, въпреки тихия си и уреден живот, посягат толкова често върху най-ценното, върху живота си. И оттам дойде и тази метафора с патиците – като ги скове ледът, излитат без крака. И хората сякаш бяха без крайници, и това ме уплаши… И поисках бързо да се махна от там…

Митко Новков: Яни, ти, като чете „Германии”, откри ли някоя непозната за теб?

Яни Киров: Не, напротив, много неща са ми близки. Усещания, чувства, впечатления… И когато я четох, си мислех: ако я бях прочел 10-15 години по-рано, дали бих заминал (смее се)?…

Митко Новков: А такава книга би ли написал?

Яни Киров: Не, не, бих написал „Българии” по-скоро (смее се)… Аз и написах – „Български истории”. Трябва да кажа, че моят опит с Германия е по-комплексен. Затова ми е трудно да правя обобщения. Има проблеми от най-различно естество. Прекрасни места за живеене, ужасни места за живеене, хора, които са прекрасни, и такива, с които не бих искал да имам нищо общо, хора безинтересни, душевни инвалиди, чийто живот се изчерпва с работата… Които мислят единствено за кариера, за успех на всяка цена – това го има много силно. Да кажем, във Франкфурт, където живеех…

Митко Новков: Банковото сърце на Европа го наричат…

Яни Киров: Да, едно голямо сърце от бетон и стъкло. Като влезеш в сградата на Европейската централна банка, усещането е смазващо. Архитектурата е толкова монументалнa, че хората в нея се губят или добиват размерите на мравки. Там разстоянието от рецепцията до асансьора е 10 минути сигурно. Нищо чудно, ако след време свържат двете с метро, за да се пести безценното време на служителите (смее се).

Владислав Христов: Може би да обобщим: множественото число на нещата трябва да бъде предпочитано пред единственото осъждане и еднозначността. Защото често има това едничко осъждане и еднозначност. Като някой каже: „Това е така!” и край. Това за мен е един вид защитна реакция. Защото да погледнеш от различни страни, често изисква труд, лишения, жертви дори. Затова съвременният човек е свикнал да осъжда. Ето защо според мен той трябва по някакъв начин да се върне към тази множественост на нещата – не само на държавите, но на всяко нещо. Да не бъде едностранчив дори при прочитането на една книга, да не бърза да я посича. Добре е да сме поливалентни в живеенето, да гледаме като хамелеона, който върти очите си в различни посоки. Защото това свиване на тунела ни прави едностранчиви.

Митко Новков: Яни, ти?

Яни Киров: Да, множествеността е важна, както и различността. Важно е наистина да се гледа на нещата от различни страни, да се забелязват различията. Toва е, което в крайна сметка разбулва митовете и клишетата и ни доближава до действителността, да не кажа до истината, която се изразява винаги в множествено число. Това прави пребиваването където и да е в единствено число невъзможно.

Митко Новков: Мисля, че разликата между вас е, че ти, Владо, е трябвало да напуснеш България, за да я видиш, а ти, Яни, сега си дошъл в България, за да видиш Германия.

Яни Киров: Не, не само Германия. Струва ми се, че преди всичко биографиите ни са твърде различни. Всъщност човек може да живее добре и другаде, ако знае езика, навсякъде може да се чувства добре – почти като у дома си, или поне като на гости. Аз бих се чувствал не по-малко добре на места в Италия, Франция. В момента имам чувството, че мога да живея добре и тук, в България. Но кой знае докога. Това чувство може и да е илюзия, кой знае?

Митко Новков: Е, това е хубав финал, благодаря ви!

Владислав Христов & Яни Киров
01.05.2015

Свързани статии