Разговор с украинската режисьорка Жана Озирна, чийто филм „Меден месец“ спечели в Голямата награда на София Филм Фест 2025
С „Меден месец“ украинската режисьорка Жана Озирина спечели Международния конкурс за първи и втори филми на София филм фест. Освен Голямата награда, филмът получи и отличието на младежкото жури, присъждано за най-добър филм от конкурсната програма.
Камерната, клаустрофобична история ни сблъсква с целия ужас на войната през преживяванията на двойка новодомци в първите дни на нахлуването на Русия в Украйна. На 24 февруари Тарас и Оля се събуждат от тътена на оръдия. През стените в блока им долитат писъци и изстрели. Зрителят не вижда нищо от военните действия и не среща почти нито един от второстепенните герои след началото на войната. Затворени сме в капана на чисто новия апартамент, между кашоните с неразопакован багаж, книги и керамичното изкуство на Оля, и заедно с двойката наблюдаваме края на бъдещето им.
Преди „Меден месец“ Жана Озирна е създала пет късометражни филма, тя е селекционер и програмен мениджър на два украински фестивала – Международния фестивал за късометражно кино в Лвов Wiz-Art и Международния фестивал за съвременна анимация и медийно изкуство Linoleum. На София филм фест я видяхме и в главна роля – във филма на Роман Бондарчук „В редакцията“. Заснела е дебютния си пълнометражен филм в Украйна през март 2024 г., благодарение на малък грант от Венецианския филмов фестивал. В този текст към въпросите от интервюто, добавяме и някои от срещата ѝ с публиката след една от прожекциите на „Меден месец“.
Филмът е създаден изцяло през войната. Как се снима по време на война?
Снимахме в период на затъмнения, междувременно влезе в действие и законът за мобилизацията. Затова малко се страхувахме, че всички мъже от екипа ни ще ги вземат в армията. Обикновено всяка нощ имаше обстрел. Понякога това наистина може да повлияе на снимачния процес. Снимахме в едно студио в Киев. Пресъздадохме целия апартамент в студиото и от време на време чувахме балистичните ракети и системата за противовъздушна отбрана. Но ние така или иначе в момента някак сме свикнали с това.
„Меден месец“ разказва историята на едно младо семейство. Те започват с една мечта, преместват се в апартамент и си представят как биха искали да живеят. Тази мечта е много рязко прекъсната….
Опитах се да покажа във филма си чувството, което сме изгубили. Това е един вид мечта, защото бяхме в процес – бих казала – на изграждане на Украйна, една нова Украйна. Загубихме бъдещето си, защото дори да спечелим войната, ще прекараме цял живот, този на моето поколение и на поколението на бъдещите ми деца, във възстановяване на страната и преодоляване на всички психически травми, които войната причинява. Много хора се върнаха от фронта ранени. Войната наранява всичко и всички и ние донякъде загубихме нормалния си живот. Просто е невъзможно да си го върнем, дори и всичко да спре в даден момент. Носим раната от войната в себе си. Във филма си показвам как една двойка преживява първия етап от пълномащабната война. Това са първите пет дни от войната и все още не знаем какво ще се случи. Все още не знаем дали те ще оцелеят. И това всъщност е филм за неизвестността, за липсата на възможност да се планира.
По онова време аз получих няколко имейла от мои колеги и продуценти на запад с предложения, но аз не бях способна да правя планове за бъдещето. Не знаехме какво ще се случи след една седмица. Дългосрочното планиране не беше възможно, защото всичко в живота ни зависеше от това колко тежки са бомбардировките и всичко можеше да се промени във всеки миг.
Как актьорите понесоха работата по филма – той ги поставя в доста травмираща ситуация?
Всъщност аз имам тежка клаустрофобия. Много ми е трудно дори да летя със самолет. Изобщо не понасям бомбоубежищата и затова не ходя да се крия при тревога. Не мога да се спася, защото съм клаустрофобичка. За актьорите наистина беше трудно да се подготвят. Мисля, че в крайна сметка успяха, само защото всеки от нас вече познава чувството да попаднеш в подобна ситуация. Нямаше нужда да си представят каквото и да било, само трябваше да се върнат в спомените си. В началото на снимките всеки от нас все още се бореше с някаква травма.
Имах чувството, че сте успели да вместите всички спорове от първите дни на войната в диалозите на двамата главни герои. Как интимният свят отразява обществения дебат?
В известен смисъл този филм е обяснение за западния свят. Умишлено го заснех по начин, който показва украинската гледна точка – как ние виждаме себе си и западния свят. Някои хора на запад смятаха, че Украйна ще падне за три дни. Един от героите във филма пък има баща руснак – също много обичайна ситуация. Много украинци имат роднини в Русия и се опитват да обгрижват и тези свои връзки. Но в повечето случаи това общуване не завършва добре. Исках да покажа, че Украйна е модерна страна, че имаме същите млади хора, които мислят за изкуство, дизайн, за френски философи, история… Всичко, което младите хора говорят или обсъждат в Европа. За мен беше изключително важно да сме включени в тази група.
Но от друга страна, какво значение имат всички тези неща, когато бомбите започнат да падат?
Всички умни теории и умни книги спират да имат значение, когато бомбите започнат да падат. Фрустриращо как дори в момента, след три години пълномащабна инвазия, западният свят все още вярва, че думите наистина имат значение. Да, те имат значение, но трябва да бъдат подкрепени със сила и с оръжия. Очевидно е, че не можете да преговаряте с убиеца без оръжие в ръка.
За мен беше важно да изследвам моя герой (Тарас, б.р), чиято професия борави с думите. Той изпада в ситуация, в която няма как да говори с враговете си. Започва да се чувства безпомощен и безполезен. Исках да изследвам неговата безпомощност.
В началото двойката изиграва и рисува бъдещето си с тиксо по стените в празния апартамент, после въпросът как героинята да изпрати творбите си на безопасно място се оказва един от двигателите в сюжета. Може ли да ни спаси изкуството?
Мисля, че изкуството не може да спаси света. Но пък то може да помага в общуването ни с тези, които тъй или иначе са ни съюзници. В началото на инвазията много от творците в Украйна се почувстваха безполезни. Смятаха и изкуството си за безполезно, за боклук, който не помага в тази ситуация. После имаше нещо като взрив, артистите се ангажираха с войната, активизираха се и започнаха да създават актуално изкуство, най-вече образи, карикатури, плакати, които по някакъв начин служеха на украинците да съобщят какво преживяват в момента, да се изразят, да търсят подкрепа. Започнаха много бързо да реагират на събитията. Сега сме в някаква трета фаза според мен, когато вече се опитваме да създаваме изкуство, насочено навън, и през него да се свързваме с хората, които биха могли да ни помогнат. Вече използваме изкуството много стратегически.
Защо избрахте да снимате в Украйна тази история, която може да се снима навсякъде?
На първо място, аз живея в Украйна. Не съм напускала Украйна. Не мога да кажа, че живея в безопасна зона. Избрала съм така, защото чувствам, че това е най-важният исторически момент за моята страна през всички векове на нашето съществуване. За мен като артист е важно да бъда в тази история, но и не мисля, че от етична гледна точка би било редно да снимам в чужбина. Филмът е за окупацията, а голяма територия от Украйна в момента все още окупирана. Имахме покана от германски продуцент да идем в Германия и да снимаме филма там. Но за мен беше трудно да си представя как ще живеем в Хамбург с цялата група и ще се преструваме в немското студио, че преживяваме окупация. За мен това е пълна глупост. И също така, ако трябва да бъда честна, не исках да плащам на никакви западни екипи. Исках да дам работа на украински кинотворци, защото в момента в Украйна имаме толкова малко филмови проекти. Смятам, че така е справедливо.
Да, справедливо е. Но също така е и много рисковано.
Да, но всички ние живеем там. Рискуваме всеки ден, но какво да се прави, трябва да се живее някак.
