1
2470

Краят на една илюзия

Георги-Марков

„Беше време, когато всяка събота следобед човек можеше да види на лондонската „Портобело роуд“ тълпи от хипита…“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Беше време, когато всяка събота следобед човек можеше да види на лондонската „Портобело роуд“ тълпи от хипита. Млади мъже с дълги коси и бради, с износени, овехтели дрехи и млади боси момичета със занемарена външност, облекли екстравагантни дрипи, стояха пред кръчмите, пиеха бира и гледаха на минаващите туристи с предизвикателно пренебрежение. Беше време, когато хиляди туристи, представители на „редовния“ свят, идваха да погледат тия, които твърдяха, че са отрекли обществото в името на човека – достопочтени чиновници, преуспели бизнесмени, служители на властта и църквата се взираха в хипатата не само от любопитство, но и от страх за собствените си деца, които можеха да поемат по същия път. Беше време, когато световните пътища принадлежаха на тази своеобразна младеж, пътуваща отникъде заникъде, автомобилистите в Стария и Новия свят обръщаха глави пред вдигнатите ръце на момчета и момичета, тръгнали да разгледат планетата, вестниците се пълнеха с бивали и небивали истории за хипита, журналисти нападаха или защитаваха този феномен на века, а списания поместваха сърцераздирателни писма на отчаяни майки, които трепереха от ужас за нощите на своите деца. Беше време, когато световната столица на хипитата Сан Франциско живееше под властта на тяхното присъствие, а по прочутата улица „Хайт Ашбъри“ процъфтяваше хипи-бизнесът… хипи-фамилиите живееха своя щастлив живот в комуните на любовта, обсаждани от любопитството на писатели, режисьори и журналисти, а светът на изкуството се обогати с нови образи…

Само три години оттогава – време твърде дълго за една мода и твърде късо за историческо движение. Миналата събота „Портобело роуд“ отново гъмжеше от туристи, но хипита вече нямаше. Само неколцина седяха по тротоарите, а в долния край под моста едно момче с китара и приятен глас пееше: „Ако трябва да си избера гроба, ще посоча майчината си утроба“.

А един вестникарски репортаж ни разкрива тъжната картина на обезлюдената и пустееща днес улица „Хайт Ашбъри“ в Сан Франциско, която живее със спомените за хипитата. Майките от порядъчната буржоазия могат да си отдъхнат, магията, която можеше да помами децата им, като че загуби силата на първоначалния си чар, уморени от своя бунт, хиляди млади хора се върнаха в уютните легла на своите прилични домове. И макар че все още много хипита продължават да кръстосват света, че много от тях продължават съществуването на своите комуни и фанатично отстояват своята хипи-религия, може да се каже, че тяхното „Дълго лято на любовта“ премина.

И може би точно краят ми дава основание да погледна назад и да се опитам да разбера това особено явление, което повдига множество от най-съществените въпроси на нашия живот.

Прието е да се казва, вече без никаква сантименталност, че ние живеем във века на отчуждението, че времето ни тласка все по-далеч един от друг, че ние губим не само навика да бъдем близки, но и навика да общуваме, губим вкуса към оная чудна атмосфера на разбрана и чувствана човешка взаимност. С други думи цивилизацията, техническите удобства, независимостта на човек от човека доведоха до отчуждението. Нека само хвърлим един поглед върху нашите дни. Вие ставате сутрин, за да подарите осем часа на вашето бюро или на вашата машина, или на вашето занятие. Ако приемем, че работата, която вършите е призвание и вие изпитвате радостта и удоволствието да я вършите, тогава всичко е наред. Но колцина могат да кажат това? Може би 99 на сто от хората започват своя работен ден с неохота, със съзнанието, че са жертви на ред, който се отнася към тях като към бездушни части на една огромна машина. Бюрото, преписки, входящи и изходящи номера, печалби и загуби, купено и продадено, изпълнено и неизпълнено, отчети, планове, заплата, спестявания, повече пари, повече сигурност, по-добър апартамент, по-добра кола, по-добър хладилник, трудово усилие, което в последна сметка дава в замяна на ум, талант и душевност – вещи. И нещо повече, нашата странна привързаност към вещите. Дори и онзи отчаян стих:

„Вещите са моя живот,
Вещите са моята смърт“.

Работно време, обедна почивка, пътят назад към дома, вечеря, след това принадлежите на телевизията вместо на семейството или на приятелите си. Излизате на разходка с колата и по пътя се движат хиляди коли, хиляди ламаринени кутии, в които човек се е самозатворил без възможност да види лицата на хората срещу него, да се вгледа в походките им, да се опита да отгатне мислите им. Не, вие принадлежите на волана, вие сте част от разминаващите се ламарини и можете само да завиждате на дедите ви – пешеходците, които са имали привилегията да се разхождат между хора, да срещат лица, да чуват гласовете си. Колцина от нас знаят жестоката самотност и отчуждение на автомобилиста. И така, вашият живот не принадлежи вам, а на реда на обществото, в което живеете, и плодовете на вашите усилия най-често са лъскави, мъртви вещи. И може би всеки от нас, дори и най-изпълнителният и послушен служител на реда, понякога е изпитвал силното желание да изкрещи: „Стига!“ или „Аз искам да живея другояче!“.

Човешката история познава множество предшественици на хипитата. Ако се взрем назад, ние ще видим дългата традиция на английските битници, ще срещнем познатите образи на френските клошари, за да открием чертите на съвременните хипита в парижките бохеми от XIX век, в поезията на Бодлер и Верлен и по-назад, при всички ония бунтовници срещу оковите на ортодоксалния човешки ден, за да стигнем до хипитата на стария Рим или древната Елада. Световната литература гъмжи от образи на герои, които се бунтуват и отхвърлят формалната си връзка с обществото заради действителната си връзка с хората, заради любовта. Какво друго е бунтът на Федя Протасов в „Живият труп“ на Лев Толстой, ако не опит да се отхвърли фалшивия ред на обществото заради поезията на циганската свобода?

В един чудесен съвременен филм се разказва как богат, благороден индустриалец осиновява едно волно момче от сиропиталище и се опитва да го превърне в достоен свой наследник, тоест да го впримчи в еднообразието на делничната бизнесменска работа с всичките й досадни подробности. Момчето не издържа това посегателство срещу свободата му, убива своя благодетел и бяга. Звучи почти като приказка.

Но моята мисъл е, че индустриалният ритъм на съвременното общество, техническите придобивки и материалното благоденствие засилиха тенденциите на отчуждението, процеса на превръщането на човешкото общество в съвкупност от самотни острови – и появата на хипитата е една от естествените реакции срещу този процес. Както вече казах, тия странствуващи млади бунтовници с предизвикателна външност дойдоха главно от средите на благоденстващата средна класа на Запад, тоест от средите на ония, които най-силно са подложени на въздействието на отчуждението. В последна сметка може би това да е и зовът на кръвта на дедите, на ония, които са познавали сладостта на непосредствената наша човешка близост. Пред мен е писмото на една угрижена майка, която пита през 1969 г. какво е липсвало на момчето й, което само за една година притежавало… три коли. Тази типична майка не разбира, че трите коли не са успели да дадат на момчето й онова, което му е липсвало, нещо повече, може би те са му отнели и това, което то е имало.

Убеден съм, че истинските корени на появата на хипитата трябва да се търсят именно като реакция срещу отчуждението, макар впоследствие под чистото знаме на тази идея да намериха оправдание множество най-противоречиви и конфузни човешки тенденции.

Но нека се върнем назад, когато по улиците на Сан Франциско се появиха първите „деца на цветята“ и издигнаха лозунга: „Вместо да воювате, любете си!“. Най-високо от всичко те поставяха свободата, което значи свободата да не принадлежиш към обществото, а свободата да принадлежиш на себе си. Те отхвърляха категорично съществуващите форми на човешки общества, като не правеха сериозна разлика между обществото на преуспялата буржоазия и това на развиващата се комунистическа буржоазия. Те казваха, че обществото е насилническо и е основано на отвратително състезание за материални придобивки.

„Ние искаме да изхвърлим всичко, което притежаваме, и да се посветим на това – как да бъдем свободни във всяка минута на денонощието“.

Децата на цветята ненавиждаха всяка форма на организация от държавата до семейството, защото смятаха, че всяка организация противоречи на свободата. Те даваха своята вярност и лоялност на приятелите си, но отричаха организираната вярност. В началото източник на тяхното вдъхновение беше християнската религия, впоследствие те я намериха за плитка и потърсиха източния мистицизъм. На презрението и ненавистта на благоприличната част от обществото те отвърнаха със свое презрение и нарекоха редовните данъкоплатци „пластични хора“. Култът към свободата доведе до култ към удоволствието, до култ към любовта, към екстаза. В своя филм „Забриски пойнт“ Микеланджело Антониони се опита да създаде поетична представа за всеобщата любов между хипитата. Навред вървят легенди за свободната любов във все още съществуващите хипи-комуни.

Друг култ, който хипитата донесоха и който все още владее известна част от младите хора, е култът към дрехите. Може би това беше първата корупция на идеята – а именно, че дрехата трябва да бъде показния елемент, чрез който хипито да се отличи от съществуващия свят. Точно този показен елемент на дрехата с кръпки, на циганската пола, на свободната блуза сложи началото на истинска мода, от което предприемчиви търговци спечелиха луди пари. И днес лондонската „Карнаби стрийт“ дължи съществуването си на хипитата.

Но може би най-характерната черта на хипитата си остава всеобщата мания за пътуване. Някой би казал, че може би това изразява чувството им за собственост спрямо планетата. „Вие стоите във вашите вмирисани стаи, в дневния въздух на вашите свърталища, а ние бродим под звездите“.

Точно пътуването, което беше истинско предизвикателство срещу принудителната заседналост на чиновници и работници, им създаде романтичното обаяние сред младежта. Кой млад човек на този свят не мечтае да пътува. Те се движеха по законите на прелетните птици, през зимата на юг, през лятото – на север.

И тъй като никое общество не търпи изключения под каквато и да е форма, естествено появата, разрастването и влиянието на хипитата предизвикаха реакцията на властите. В много страни бяха предприети мерки, за да се спре и унищожи движението на хипитата, и към тях се отнасяха като епидемия, която унищожава вековните нравствени стойности на добродетелния човек. Полиция, обществени организации, партии от най-левите до най-десните смятаха хипитата за отрепки, смет и дори за антихора. Благоразумието на съвременния среден световен гражданин не можеше да понесе гаврата на хипитата с всичко, което представляваше смисъл и цел на неговия живот.

И като че напук на всички мерки на властите във всички страни, хипитата ставаха все по-дръзки в действията си, първоначалните лозунги за всеобща любов и доброта като че дадоха място на горчивината и ненавистта. Ако хвърлим само поглед върху вестниците през последните три години, ние ще срещнем почти всеки ден хипи-произшествия. Франция беше една от страните, които предприеха остри мерки срещу хипитата. Преследвани от полицията, орляци от хипита нападнаха на 1 август 1970 г. огромните градини с пъпеши край Авиньон. Пъпешите им послужиха за храна и за оръжие. Полицейските части бяха контраатакувани с бомбардировка от пъпеши и може би това беше най-смешното сражение, виждано някога. На 27 август 1970 г. полицията в Амстердам даде нареждане да не се позволява на хипитата да спят по парковете. В резултат – силни стълкновения. Англия беше страна, която хипитата се опитаха да превърнат в своя земя. „Пикадили съркъс“ в Лондон беше мястото, където човек денонощно можеше да види хипита от цял свят, налягали по тротоарите и около паметника. И един огромен надпис „Аутострада за ада“. Пак по това време бездомните младежи се опитаха да заемат много празни и безлюдни домове като този на „Пикадили“ 144, изоставеното училище в Холбърн и другаде. Полицията се намеси и вестниците пълнеха колоните си с тридневните битки между „властта и произвола“, завършили с прогонването на хипитата с газови бомби. Тогава им дойде на ум, че биха могли да прекарат нощите в празните влакове, спрени по глухите линии на гарите. Но управата на железниците нададе вой срещу мръсотията, оставена от неканените гости, и така те бяха прогонени и оттам.

В началото мнозина хипита работеха пет дни в седмицата, за да си изкарват прехраната, и бяха истински хипита само през почивните дни. Впоследствие те отказаха и това сътрудничество с омразното им общество и за да се издържат, минаха на дребни кражби и проституция.

Гонени почти отвсякъде, огромни тълпи от хипита намериха пътя към Афганистан, Индия, Пакистан. В един период град Кабул се превърна едва ли не в единственото убежище на хипитата от стария континент. Журналисти описват страхотната мизерия и трагедия на младите момичета и техните приятели, които просят и проституират пред слисаните погледи на местните жители. Хашишът и всевъзможните наркотици трябваше да им донесат забравата и успокоението. Хипитата станаха огнището на съвременния наркотизъм и вярваха, че така се доближават до мечтаната свобода. И после… мръсни, гладни, обезверени и смазани, преживели прекалено много, платили прескъпа цена за една илюзорна свобода, мнозина от тях трябваше да поемат по пътя назад…

Други, по-практични хипита, образуваха комуните, хипи-фамилиите, които трябваше да плащат под някаква форма данък на свободата си, в смисъл, че трябваше да работят. Те измислиха модните днес телени украшения, които можете да видите в почти всеки западен град. Те се отдадоха на т.н. „подземно изкуство“, „подземна литература“, която в последна сметка се оказа едно добре организирано търговско предприятие. Може да се каже, че в течение на времето, било под влиянието на ударите на обществото, било под влиянието на нахлулите в техните редици други елементи (мнозина намериха при хипитата оправдание на собствените си пороци), тази протестна вълна на млади хора загуби идеалистичния си характер. Получи се така, че точно хипитата изсмукаха в своите редици чернилката на съществуващото общество и оттук ироничната забележка, че те „филтрирали“ обществения морал.

Днес, когато тази вълна вече издъхва по необятните брегове на човешкия океан, когато идеалът за ненасилието внезапно се претвори в най-чудовищното убийство на последните години, извършено от хипитата на Менсън, когато родители приеха блудните си синове, а бюрата – новите си притежали, когато могъщата традиция на живота усмири и този бунт, можем да кажем, че хипитата ни оставиха не само дългите коси на момчетата и промените в модата. Техните идеали ни дадоха най-хубавото в музиката на Боб Дилън, великолепието на филми като „Волният ездач“, литературата на Керуак, Гинсбърг, Чарли Паркър и други, която съхрани един нов жаргон и вдъхнови много творци на изкуството в дирене на нови нравствени ценности. Не могат да не се адмирират хипитата за преодоляването на една от най-порочните и примитивни черти на човечеството – национализма. Прието е да се казва, че „Децата на цветята“ завършиха като „Деца на тръните“.

Може би. Но аз си мисля, че тяхното движение е знаменателен сигнал за пропастта на отчуждението, към която се приближава съвременното човечество.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияЗа вярата
Следваща статияЗащо моделът „Кой”
не си отива?