Начало Книги Краят на изкуството: нови прочити и дебати
Книги

Краят на изкуството: нови прочити и дебати

Иван Попов
06.05.2024
2824
Артър Данто (1924–2013), фотография Art in America

В България Артър Данто е познат и реципиран предимно със своята известна теза за „края на изкуството“. Под край по нашите земи се разбират най-вече две неща: първо, че да се рисуват и излагат картини е безнадеждно остаряла практика, при положение че по света хората отдавна са преодолели идеологията на визуалното възприятие, както и бариерите между художественото произведение и зрителя. И второ, че трябва най-сетне да престане позитивисткото говорене за изкуство, което репликира – в интелектуален план – изоставането на българския art world спрямо световния. Всякакви приказки за предметна област, стилове, епохи и пр. са отчайващо далеч от настоящото положение на нещата, в което не картините, скулптурите и графиките, а неуловимият и изплъзващ се от опитите за рационална категоризация „образ“ движи напред процесите в света на изкуството.

На този фон за българската хуманитарна общност със сигурност ще представлява интерес книгата на американския философ Ноел Керъл (Noël Carroll), озаглавена „Философията на изкуството на Артър Данто“ (2021)[1]. Тя предлага систематична реконструкция, но и критика на основните естетически възгледи на автора на гореспоменатата формулировка. Керъл, който по собствените му думи е силно повлиян от Данто при разработването на собствен философски подход към тази проблематика, е събрал на едно място писани в периода 1990–2021 г. статии, като хвърля светлина върху дискусионните моменти, с които аналитичният поглед неминуемо се сблъсква в хода на прочита на един до такава степен влиятелен в сферата на теорията на изкуството мислител. Едва ли ще сбъркаме, ако предположим, че българският дебат по тези въпроси се нуждае от поне частично преосмисляне и ревизия, за да е адекватен на философския „разговор“ за изкуството и точката, до която той е достигнал към настоящия момент.

Понеже повечето от главите в книгата се занимават именно с „края на изкуството“, но също и с това как Данто вижда връзката между философията на изкуството, философията на историята и философията на историята на изкуството, в настоящата рецензия ще се насочим именно към така очертания комплекс от проблеми. Разбира се, до своя край са достигнали не създаването на изкуство или пък възникването на ново и значимо изкуство, а ориентирането на света на изкуството спрямо наратив, който не само е с универсално задължаващ характер, а е и прогресистки, т.е. постулира цел, за чието достигане всяко отделно художествено произведение следва да допринася. В историята на изкуството, така както я конструира Данто, на два пъти имаме работа с подобни телеологично структурирани разкази. От гръцката Античност до втората половина на XIX век от изобразителните изкуства (и най-вече от живописта) се е очаквало да създават възможно най-достоверна визуална репрезентация на сетивната действителност, но се оказва, че тази задача може да бъде много по-адекватно осъществена от други две медии: фотографията и киното. За художниците остава въпросът в какво се състои същността на тяхната дейност; отговор се опитват да предложат различните модерни „-изми“, и то чак до 1964 г., когато и на този проект е сложен край, и то окончателно. Онагледявайки – чрез канала на визуалното възприятие – че никакви видими белези не могат да ни помогнат да отличим едно произведение на изкуството от изглеждащия по идентичен начин негов еквивалент от „обикновения“ свят, Анди Уорхол демонстрира, че търсенето на отличителните свойства на изкуството следва да се извършва на съвсем друга територия: тази на философската рефлексия. Последната, както знаем, се занимава с анализа на езиковите и мисловни категории, с които си служим при взаимодействието с околната действителност.

С други думи, Данто постулира край на упованието в способността на визуалните медии да поставят и да търсят отговор на подобни, „есенциалистки“ въпроси относно собствената им същност и предназначение. В полето на теорията този процес е репликиран от откритието, че на неминуем провал са осъдени всички досегашни опити за разработване на притежаваща достатъчна обяснителна сила естетическа парадигма. Схващания от рода на тези, че същностната характеристика на изкуството се състои в изобразяването на красота, в провокирането на незаинтересована наслада у зрителя или пък в даването на израз на автентичните емоции на художника, не са в състояние да осмислят феномена на постисторичното изкуство, както Данто нарича всичко онова, което е било създадено от революцията на Уорхол до наши дни. Но няма повод за притеснения, даже напротив – сега на сцената е време да излезе не просто поредната философска теория, а мислене от нов тип, което иновациите в света на изкуството не могат толкова лесно да проблематизират. Въпреки че не можем да се опрем на някакви видими с невъоръжено око характеристики, които да ни подскажат кога имаме пред себе си изкуство, според Данто все пак съществуват качества, които отличават художественото произведение от неговия визуално идентичен двойник: то винаги се отнася до нещо, т.е. има съдържание (aboutness), като последното е реализирано по адекватен начин (embodiment), така щото да се превърне в обект на интерпретация от страна на публиката.

Видно е, че в своята философия на изкуството Данто в никакъв случай не се проявява като привърженик на „постмодерното“ прехласване по приказките за край и срив на рационалното познание, на чието място следва да се възцари свободната, напомняща на брауново движение циркулация на „образи“, която са в състояние да проумеят единствено малцина щастливци, скъсали с традиционното мислене. Данто не изпада в релативизъм – най-вероятно за изненада на не един и двама негови читатели и екзегети – телеологичният наратив тук е съпътстван от една издържана в хегелиански стил есенциалистка позиция, имаща самочувствието, че е в състояние по-добре да обясни онова, което се случва в съвременния свят на изкуството.

Основната заслуга на Ноел Керъл, наред със систематичното осветляване на въпросните философски възгледи, е да ги подложи и на сериозна критика – ход, който издава пълното отсъствие на страхопочитание пред интелектуалния канон в теорията на изкуството. Немалко контрааргументи и примери могат да бъдат отправени към казаното от Данто: констатацията, че в съвременното изкуство не съществува обединяващ, насочен към реализацията на дадена цел наратив, не изключва логически възможността такъв да се появи, така че всъщност няма как да знаем в кой точно момент от историческото си развитие се намираме – за това ще можем да говорим едва в бъдеще. Освен това есенциалисткият проект на Данто всъщност си остава много проблематичен, понеже тук са формулирани единствено необходими, но не и достатъчни условия за употребата на понятието „изкуство“, а това, както знаем, не дава възможност за дефиниране на интересуващия ни термин. Надяваме се, че подобни по подразбиране тезисно изброени точки правят виден факта, че сериозният професионален дебат в сферата на философията на изкуството следва да протича далеч отвъд усвояването и пропагандирането на ефектни лозунги, инструментализирани в българския случай най-вече за целта да бъде скандализирана провинциалната, в действителност или мнимо, родна публика.

В книгата си Керъл предлага нов прочит на тезата за „края на изкуството“, приемайки, че с нея всъщност се констатира краят на модернизма и на характерното за него критично отношение към традицията. Явявайки се, както вече се каза, приемник на философията на Артър Данто, авторът на много места не забравя да подчертае и достойнствата на неговата теория. Разискваната по-горе комбинация от необходими условия за адекватното прилагане на термина „изкуство“ е изключително гъвкава, тя позволява в говоренето за изкуство да се избегнат генерализациите, като все пак бъде съхранен когнитивният подход, основаващ се върху интерпретирането на тематиката на конкретното произведение, както и върху проследяването на механизмите за нейната реализация. Дантовият когнитивизъм хвърля мост както към аналитичната перспектива на художествената критика, така и към методите на историята на изкуството – и в двата случая движението е от частното към общото, а невъзможността да фиксираме универсално валидни обобщения не пречи обектът на изследване да бъде рационално концептуализиран, макар и разбира се никога в окончателен и неподлежащ на по-нататъшно преформулиране вид. В определен смисъл може да се каже, че въпреки всичките основателно отправени към нея критики есенциалистката теория на Данто наистина представлява по-адекватен опит за обхващане и обяснение на плуралистичния характер на съвременното изкуство – а също така и на примери от по-ранни исторически епохи или от други социални и културни контексти.

„Епохата на Данто” представлява феномен от историята на англо-американската философия на изкуството, който редица съвременни автори, сред които се нарежда и Керъл в своята книга, констатират. И ако подбуденото от т.нар. linguistic turn търсене на дефиниция на изкуство поне засега не се е увенчало с успех, то това в никакъв случай не омаловажава достиженията на автора на тезата за „край на изкуството“, който, както се оказва, всъщност се стреми да обоснове и легитимира рационалната познаваемост на предмета на своята философска рефлексия.

[1] Noel Carroll. Arthur Danto’s Philosophy of Art: Essays. Brill: Leiden, Boston, 2021.

Иван Попов
06.05.2024

Свързани статии