Начало Книги Краят на историята или уроборос?
Книги

Краят на историята или уроборос?

2286
Борис Акунин

Борис Акунин, История Российского государства. Том X. Разрушение и воскрешение империи. Ленинско-сталинская эпоха (1917–1953), отпечатано в Латвии: Проект BAbook, 2024.

Като поразмисли и проследи три храстовидни[1] разклонения на делото, Севастиянов се концентрира върху главното: червата.

Владимир Сорокин, Захарният Кремъл

В заключението към последния том на планираната като 9-томна История на руската държава (2013–2021), излязъл два месеца преди началото на войната, Григорий Чхартишвили, по-известен като Борис Акунин, прави разграничението между „историческа история“ и „съвременна история“, за да обоснове слагането на точка в края на „деветтомната епопея“, започната девет години по-рано в навечерието на анексирането на Крим и емиграцията на Акунин. „През седемнадесета година завършва „историческата история“ на Русия и започва съвременната история – период, който още не е завършен и затова трудно се поддава на обективен, безпристрастен анализ. Над Русия до ден днешен витае духът на миналото столетие и неговата главна фигура – Йосиф Сталин, за чиято историческа роля днес все още е невъзможно да са разсъждава, без да се изпадне в емоции.“

Седмица след началото на войната, в интервю пред руския журналист и Ютюб-звезда Юрий Дуд, събрало до момента над 28 млн. показвания, Чхартишвили конкретизира това биографично. „Една от причините, поради която аз не съм готов да напиша том, посветен на историята на Русия през ХХ век – защото при думата Сталин мен, така да се каже… аз губя всякаква обективност […] защото това вече минава през… някак, през личната история, през историята на семейството, когато помниш… аз не мога и няма да простя на този Молох, че така е унижавал живота на моите родители.“ Непосредствено след втората годишнина от войната, в началото на март тази година, Акунин съобщи в канала си в Телеграм, че в края на април ще излезе десетият том на Историята, бележещ в тази логика и нейната биография явно завършването на съвременната история на Русия, резюмирана в абревиатурата уроборос Разрушаването и възкресяването на империята.

След и редом с Пътешествие до Елевсина (2023) на Виктор Пелевин и Наследие (2023) на Владимир Сорокин Разрушаването и възкресяването на империята (2024) на Акунин е третият генерален опит за повествователно осмисляне и екзистенциално справяне с последната метаморфоза на Русия в епохата на нейната путинска възпроизводимост. Първите два опита са в жанра на дистопията, третият – на историографията, но и при трите става дума в основата за една история на настоящето, доколкото „историята, разгръщаща се пред очите ни, е логическо продължение на събития със столетна давност – разклонение на дърво, израсло от 1917 година“ (Акунин). Началото на тази история на путинската ера започва да се пише от Сорокин в жанровата форма на ретроантиутопията на Денят на опричника (2006) и Захарният Кремъл (2008) и е продължена като научно-фантастичен неоноар в S.N.U.F.F. (2011) на Пелевин.

Две години след предречената в S.N.U.F.F. война Акунин издава първия том на История на руската държава, прехвърляйки повествованието от драстиката на дистопично буквализираните алегории в привидно безобидния формат на един откровено дилетантски – „писателски (тоест недвусмислено дилетантски)“ – преразказ на големия наратив на голямата национална история. История за всеки ден и дом, и всяка библиотека – от джобното индигово-сепийно издание за етажерките на вечната intelligentsia до надпреварващите се по полиграфски разкош, размер и тежест луксозни издания на Историята в стил тапет за секциите от масив карелска бреза на путинската средна класа. В предисловието към първия том съответно четем: „Предлаганият на вашето внимание текст е съвършено нереволюционен и нетемпераментен“. Имайки предвид Акуниновите тиражи обаче – общо 35 млн. продадени екземпляра от книгите му до този момент – историографски (и маркетингово) сурдинираното инкогнито на историята на настоящето в История на руската държава не е никак безобидно.

Нещо повече: декларативната „нереволюционност“ и „нетемпераментност“ на историографския наратив трябва да се чете на фона на горещата фаза на пропагандистката подготовка на анексията на Крим, при която ще бъдат изпробвани в реално време едновременно националконсервативната и националболшевистката революционност и темпераментност на предстоящото правене на реална геополитика с помощта на голямата история. Десет години по-късно, в предисловието към Разрушаването и възкресяването на империята този читателски ключ ще бъде експлициран с оглед на вече военновременната фурия на постистината – и исторически „обоснованите“ териториални претенции. „Историческото изследване обаче, по моето най-дълбоко убеждение, не бива да се оцветява с никакви излишни „оцветители“, били те морални оценки, патриотизъм, политически пристрастия, разчистване на исторически сметки, обосноваване на териториални претенции и прочее.“

Освен предисловията, трезво и дружелюбно към широкия потребител пунктиращи повествователния и актуално-прагматичен вектор на всяка отделна книга от Историята, в първите два тома има и предшестваща предговарянето (и идентично възпроизведена в рамка) композиционна част „От автора“, в която изрично, под формата на дисклеймър се правят три ключови за историографския проект на Акунин уговорки: 1) историята се пише за дилетанти, „знаещи зле руската история“, от дилетант (знаещ зле руската история), автор на исторически романи, т.е. писател, а не историк; 2) авторът е „решителен противник на идеологизираната история“ (което през 2013–2014-а ще рече: на правенето на реална политика с история); и 3) думата „държава“ в заглавието История на руската държава трябва да се разбира буквално и ексклузивно („това не е история на страната, а именно на държавата“), доколкото „Русия – това е преди всичко държавата“, която „не е тъждествена със страната, а в отделни исторически моменти ѝ е била дори враждебна“. Т.е. Историята на Акунин е дилетантска писателска „политическа история“ на настоящето, противостояща на правенето на политика с историята на държавата Русия (т.е. Руската империя) по време на путинския рейтингов пик (т.нар. „Кримски консенсус“ от 2014–2018).

Че първите два тома формират една структурообразуваща за цялата История диада, е маркирано не само в идентичната дисклеймърна част „От автора“, включена само в първите две книги на поредицата, но и в  подзаглавията им: От изворите до монголското нашествие. Част от Европа (том 1), Периодът на Ордата. Част от Азия (том 2). Диадата „част от Европа / част от Азия“ махаловидно и вариативно ще се завръща и възпроизвежда в История на руската държава като неин концептуален и повествователен гръбнак. До пети том (средата на поредицата) диадата е изведена дословно – От Иван III до Борис Годунов. Между Азия и Европа (том 3), Седемнадесети век. Между Европа и Азия (том 4), Азиатската европеизация. Цар Петър Алексеевич (том 5) – а във втората половина на Историята се инкорпорира в понятието „евразийска империя“, дефинирана още в предисловието към първи том през хибридния си транскултурен характер: „империя от метисен европейско-азиатски тип“.

В заключението към втори том Акунин недвусмислено определя „монголските гени“ на империята мелез като еднозначно доминантните. „Смятам, че работата е там, че „чингисхановският“ алгоритъм на държавното устройство не е можел да се задоволи с мисията на националното възраждане [след монголското владичество, б.м.]; той е предполагал по-мащабно целеполагане: създаването на империя. Московия и след нея Русия наследяват великата монголска мечта за обединяването на Евразия от единия до другия океан […] архитектурната логика на държавното строителство обрича страната на движение по имперския сценарий“. Историята на руската държава поне от Иван ІІІ и страшния му внук насетне и чак до Малкия Сталин Владимир 2.0 Велики е това непробудно дневно сънуване на „великата монголска мечта“. Обречеността на страната, продължаваща да мечтае тази мечта, е колкото лексикализирана метафора, толкова и буквален взривоопасен проблем, неразрешим в рамките на „главната фабула“ на руската история, която Акунин реконструира и разказва в своята История: „метаморфозите на принципа на Ордата“.

В навечерието на голямата война, произтекла от великата мечта – и имаща да блокира пробуждането от нея – Акунин резюмира в края на планирания като последен девети том, посветен на краха на Руската империя, читателския си и писателски път, следван в продължение на близо десет години неуклонно под императива на един принцип на реалността, който може да се стори литературно и екзистенциално сух и оставящ привкус на неудовлетворение след хилядите страници история. Отстъпвайки на Сорокин по митологична мощ, от една страна, и на Пелевин по спекулативно въображение, от друга, в История на руската държава Акунин успява да превърне дефекта на суховатата разсъдъчност във впечатляващ ефект на една иконоборческа аскеза, противостояща на чудовищността (и чудовищната мощ) на архетипния руски принцип на удоволствието, чийто произход е идентифициран в „принципа на Ордата“ – ордынскость – легнал в основата на генезиса на руския тип държавност.

В този термин, неутрално и дескриптивно изолиращ в „разказа на Русия“ (О. Файджис) принципа на Ордата и нейната велика мечта, няма нищо осъждащо, отбелязва – съвършено нереволюционно и нетемпераментно – Акунин. И също толкова трезво и прагматично заключава: „Всеки опит да се промени форматът на държавата от авторитарен на демократичен ще бъде обречен на неуспех, ако принципът на свръхцентрализацията на управлението [ключова опора на ордынскость-та, б.м.] бъде съхранен. Разклащането на която и е да от „опорните колони“ без отказ от практиката всички решения да се взимат „в ханската шатра“, т.е. в единния център, неминуемо ще повлече след себе си разпад и хаос, след което изплашеното население също толкова неминуемо ще предпочете да се завърне към „твърдата власт“ – дори с цената на отказа от всички постигнати свободи“. С други думи и в политически прав текст: без реална федерация – а не поредната на думи РСФСР или РФ – принципът на Ордата винаги ще се завръща, както се завърна след февруари 1917-а и декември 1991-ва.

Когато в края на многогодишните си исторически трудове и дни, които смята за завършени с книгата за крушението на Руската империя, чието заглавие След тежко продължително боледуване многозначително и весело напомня за края на брежневската епоха, Акунин заявява в заключението към девети том следва продължение, това със сигурност не е маркетингов ход (на един иначе реален шампион по продажбите), а колкото елегантно литературно, толкова и екзистенциално тревожно продължаване на писаната история – след нейния наративен и автобиографичен край – в една реална история, усещана като „възможно недалечно“ предстояща, случваща се и живяна в навечерието на голямата война. Почти сигурно е, че Акунин не би написал продължението на История на руската държава – том 10: Разрушаването и възкресяването на империята – или поне не би го написал сега, ако не беше войната.

Решаващият и настоящ момент на продължаването на писането на историята през третата година на голямата война прецизно е описан в първа глава на десети том: „През февруари 1917 година всички революционери седяха в затвора или бяха емигрирали; столицата бе охранявана от огромен гарнизон; опозицията бе напълно тревоядна и съвършено несклонна към насилствени действия. И при все това държавната система, градена в продължение на векове, основаваща се на неразделена власт, охранявана от най-добрата в света тайна полиция, рухна за няколко дни, почти без да окаже съпротивление“. В рамките на историята на настоящето на путинската ера това описание звучи като wishful thinking, а всъщност е трезво – демитологизиращо големия наратив на Революцията – описание на края на Руската империя: „Главното откритие, очакващо всеки, който изучава историята на руската революция, се състои в това, че самодържавието никой не го е свалил. То рухва само“.

Изглеждащата пожелателна, а всъщност прецизно трезва аналогия продължава с констатирането на неоспоримия (първоначален) успех на една водеща война власт. „Единственият проблем, който правителството сякаш успява да реши, е, колкото и да е странно, смазването на революционното движение, едва не съборило монархията през 1905–1907 г. С тази опасност полицейската държава като че се справя. Нелегалните партии биват разгромени, а опозиционните кръгове на обществото […] след началото на световната война се пренастройват на борба с външния враг.“ В логиката и наратива на тази историческа аналогия „голямата война временно отсрочва развръзката, но тъкмо тя многократно усилва детонационната сила на взрива, когато той най-сетне избухва“. И когато часът удари, никой не излиза на улицата в защита на една царска власт, плебисцитно акламирана иначе от 87% от населението. „В защита на режима на царската власт, изглеждаща тъй непоклатимо устойчива, не излиза никой, дори ултрамонархическите черносотнишки съюзи“. Стотина години по-късно Вагнеровският „марш на справедливостта“ към Москва – самият той излязло изпод контрол черносотнишко мероприятие – демонстрира това в реално време.

Познато звучат, от друга страна, както първите мерки на създадената непосредствено след Октомврийския преврат ВЧК (Всеруска извънредна комисия), сред които е наказателното пращане на фронта, така и свидетелствата за ефикасността на зрелия тоталитаризъм. „Както демонстрира опитът на 30-те години, населението самò е готово да търпи лишения и да следва с ентусиазъм посоката, в която го поведат, когато пред носа на народа размахват моркова на величието. Нито в Германия, нито в Италия не възниква що-годе забележимо обществено недоволство.“ Все семпли факти, които обикновено игнорираме, когато мислим за конформността и моркова на величието в путинска Русия, забравяйки западните им съответствия от исторически близкото минало. Същото важи и за путинското правене на политика с история. „Както Хитлер, така и Мусолини излизат с исторически обосновки, за да мотивират териториалните си претенции.“ Ако принципът на Ордата, завръщащ се за пореден и (този път може би) сетен път в путинската държава, е уникално руски, тоталитаризмът е споделено минало.

За подобни аналогии впрочем, квалифицирани юридически като „дискредитации“, в путинска Русия се носи углавна отговорност. Самият Акунин вече е в списъка на терористи и екстремисти, обявен е за „чуждестранен агент“, срещу него е възбудено углавно преследване, той е задочно арестуван, руското издателство, в което излизаха книгите му, е прекратило издаването му, големите книжарници в Русия са преустановили продажбите на книгите му. В разговор с британския журналист, писател и историк с руски корени Оуен Матюс Чхартишвили заявява в прав текст, че „разпадът на Русия е неизбежен“ (13 юли 2023). По това време той вече пише последния том на Историята и срещу него вече е възбудено углавно преследване за „публични действия, насочени към дискредитация на Въоръжените сили на РФ“.

В Акуниновия разказ за голямата война в нейната потенция да разрушава и възкресява империи Първата, Втората и настоящата взаимно се отразяват и осветляват. Определяща предпоставка на Октомврийския преврат, помпозно наричан революция (а всъщност, отбелязва мимоходом Акунин, става дума за обикновен арест на министри от правителството на Керенски, намирали се в Зимния дворец), е преди всичко насищането на Санкт Петербург с войски, очакващи да бъдат пратени на фронта и жадно попиващи болшевишката пропаганда за мир и раздаване на земя (апроприирана, на свой ред, от лозунгите на есерите) от страна на селяните, съставящи абсолютно мнозинство в руската армия.

Във втората голяма война Акунин отбелязва ролята на т.нар. заградителни отряди при претворяването на знаменитата заповед 227 „Нито крачка назад!“ в героични дела. „Създават се „заградителни отряди“, сформирани от части на НКВД [наследник на ВЧК и предшественик на КГБ, б.м.]. Тези заслони се разполагали в тила на войските и задържали всички, които неорганизирано отстъпвали. Някои разстрелвали показно на място, други пращали в наказателни батальони – нов вид бойни части, използвани за изпълняването на най-опасните задачи. Практиката на наказването чрез повишен риск от гибел се запазва до края на войната и се използва много широко.“ През Втората световна война през наказателни роти и батальони преминават 428 хиляди съветски войници, загубите в този род войски са пет пъти по-високи от обичайните на фронта.

Също така от втората голяма война се оказва Пригожинското ноу-хау, осигурило живия материал за месните атаки под Бахмут. Без да е уникално путинско, това е уникално руско-съветско, подчертава Акунин. „Само в СССР обаче измислили да попълват загубите на войници за сметка на затворници […] тези, които били осъдени по „не-антисъветски“ членове от наказателния кодекс, масово били пращани на фронта“. Смятало се, че доброволно, допълва Акунин. „По такъв начин през 1941–1944 г. Червената армия се сдобива с почти един милион допълнителни бойци.“ Добросъвестно отбелязвайки по-малко известни (някои напълно неизвестни поне за мен) или добре забравени и ретуширани факти от сталинската епоха и по-конкретно от „Великата отечествена“ (Акунин я изписва като Отечествена – без кавички и без „Велика“), томът Разрушаването и възкресяването на империята същевременно е много пестелив в изричните алюзии към путинската епоха – на практика са само две в книга от над 400 страници.

Едната е направена при оценката на заслугите на Сталин – „ако считаме имперскостта за благо“ (курсив в оригинала), прави уговорката Акунин, може би странна за средностатистическия нерусофилски читател, но важна с оглед на немалка (за да не кажем статистически по-голямата) част от руските читатели. „Ако пък я считаме за проклятие, пречещо на Русия да се развива, а на нейните граждани – да живеят достоен живот, то „ефективността“ на сталинската дейност заслужава съвсем друга оценка.“ Съвременна Русия е спомената именно при тази „съвсем друга оценка“, приведена най-малкото като алтернативна: „Под товара на имперскостта в крайна сметка рухва Съветският съюз; под товара на имперскостта вече през двайсет и първи век Руската федерация отново се забърка в разрушителен (и видимо саморазрушителен) конфликт“.

Думата „забърка“ (ввязалась) – във всичките си възможни преводи като „намесвам се (нежелан)“, „включвам се неканен“, „забърквам се (в свада)“ – е меко казано неточно назоваване на пълномащабната руска агресия срещу Украйна, това назоваване обаче определено е от речника на считащите Сталин (и Малкия Сталин 2.0) най-малкото за „ефективен мениджър“, към които Акунин се обръща с предложението за момент да си представят имперскостта не като безспорно благо. В края на разговора с Матюс, който заедно с дългото над час интервю на Дуд хвърля най-много светлина върху финалната фаза на писането на Историята, Акунин се позовава на читателски писма от Русия, в които се появяват формулировки именно от типа на „да, не ни харесва Путин, не ни харесва тази война, но вече се забъркахме в нея, какво да правиме сега, вече няма къде да ходим, трябва все едно да докараме това нещо докрай“. И коментарът на Акунин, изясняващ както цитиращия характер на употребата на идеята за „забъркването“ на Русия във войната срещу Украйна, така и по-общо комуникативната му стратегия в История на руската държава, насочена към огромната му читателска публика вътре в страната: „Ето това е настроението в Русия, това е много опасно настроение, то става все по-силно“.

Втората изрична препратка към историята на настоящето се появява в последния параграф на Разрушаването и възкресяването на империята, в който става дума за „Русия през двайсетте години на новото столетие“ и нейния „опит за реставрация на някогашното величие“. Ако девети том завършва с постулирането на необходимостта Русия „да се превърне от „вертикална“ държава в „хоризонтална“, тоест в истинска, а не номинална федерация“, което възможно предстои в „недалечното“ бъдеще, то наистина последният, десети, говори вече за „история, разгръщаща се пред очите ни“ като „разклонение на дърво, израстващо от 1917 година“, тоест от предходното разрушаване и възкресяване на Руската империя. Както съветското, така и путинското възкресяване е само отлагане на „неминуемата криза, когато „опорите на Ордата“ отново ще се разклатят“. Ако обаче на третата година от настоящата голяма война отново се оказваме във февруари 1917-а, това краят ли ще е на съвременната история на последната териториална империя – или поредният уроборос на нейното разрушаване и възкресяване?

* * *

На 22 октомври 2028 година капитан Николай Севастиянов, следовател от Държавна сигурност, обсъжда в края на съботното дежурство с колегата си капитан Шмулевич т.нар. „краве дело“ – изключително заплетен случай, стигнал до задънена улица. Преди шестнадесет месеца в Москва са арестувани шест членове на мистическата антируска секта „Яросвет“. Като нарисували върху бяла крава картата на Русия, те извършили някакъв магически ритуал, разчленили животното и почнали да развозват парчетата от тялото му по отделните области на Руската държава и да ги предоставят за консумация на чужденци. В делото подробно е описано какви части от тялото на какви географски места как са сготвени и от какви чужденци са изядени: бутовете са откарани в Далечния изток, сварени и сервирани на японски преселници; корема и подбедриците доставили в Барнаул, спретнали от тях пелмени и дали да ги ядат на китайци; в Рославъл напържили на белоруски ратаи кюфтета от предните крака на кравата; от главата сварили пача, с която недалеч от Псков нахранили три естонски бабички; а от гърдите сварили борш и в Белгород нахранили с него осемнадесет хохли-куфарджии. И шестимата сектанти са арестувани, разпитани, всички си признали, посочили съучастници и помагачи, но в делото останало въпреки всичко нещо неизяснено и мистериозно – кравешката карантия. В магическия ритуал по разчленяването на Русия тя играела важна роля.

[1] Курсив в оригинала, систематично маркиращ в дистопиите на Сорокин, че определена всекидневна дума се използва като технически термин, означаващ уред, приложение или какъвто и да е друг гаджет от ретроутопичния свят на една Русия, обединяваща футуристични технологии и средновековен социум. В новелата от сборника Захарният Кремъл се говори буквално за „три храста на разклоненията на делото“.

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в Софийския университет, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display