Българското общество има нужда от истински дебат по актуалните теми, по конкретните секторни политики, по дългосрочната визия за своите цели и за развитието си. Вместо това сега то се намира в състояние на застой, на поляризация и дребнотемие. На пръв поглед изборът на редовен кабинет постави края на политическата криза. Но все още продължава негативната тенденция на конфликтност във взаимоотношенията между политиците. Този текст се опитва да предложи една малко по-различна интерпретация на проблема, която излиза извън рамката на злободневния ситуационен анализ.
Видно е, че заглавието на статията прави алюзия с известната книга на Франсис Фукуяма „Краят на историята и последният човек“. Нека първо да припомним накратко тезата на Фукуяма. Тя е повлияна от различни идейни течения във философията на XIX в. Основното твърдение е, че с победата на либералната демокрация настъпва краят на историята, защото от този момент нататък човешкото развитие, най-общо казано, се превръща от спираловидно в линейно. Всъщност тук виждаме огледалната теза на марксизма, който твърди, че колелото на историята се върти и ще продължава да се върти до окончателната победа на комунизма. Още в предговора си към второто издание на книгата Фукуяма се спира на три основни критики към неговата концепция, според които ислямският тероризъм се превръща в основна заплаха за либералната демокрация; самата либерална демокрация може да функционира на национално, но не и на наднационално равнище; на трето място, трудностите пред икономическото развитие на определени държави в света не създават необходимите условия за успешното протичане на процеса на демократизация.
Що се отнася конкретно до края на историята, процесите от изминалите две десетилетия след издаването на бестселъра на Фукуяма ни дават основание да си зададем въпроса дали надигането на мощната популистка вълна в глобален мащаб не направи така, че либералната демокрация днес да изглежда много по-уязвима, отколкото при падането на комунизма през 1989 г., когато авторът за първи път лансира тезата си в своята едноименна статия. Поставяме този въпрос в контекста на микронивото на сегашната българска политическа криза, за която сред избора на редовното правителство сякаш се създаде усещането, че вече е преодоляна. Но преди да му отдадем заслуженото внимание, трябва да кажем няколко думи относно идеята за последния човек. Тази идея Фукуяма заимства от Ницше. Нейната същност е формулирана съвсем лаконично в петия фрагмент от предисловието към „Тъй рече Заратустра“:
„Ще им говоря за най-презряното: то е последният човек.
И тъй рече Заратустра на народа:
– Време е вече човек да си постави цел. Време е човек да засади кълна на своята върховна надежда.
Все още неговата почва е достатъчно богата за това. Но тази почва ще обеднее един ден, ще загуби силата си и нито едно високо дърво не ще може вече да покълне в нея.
Уви! Ще дойде ден, когато човек няма вече да хвърля стрелата на копнежа високо над човека, а тетивата на лъка му ще е отвикнала да свисти!
Казвам ви: човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда. Казвам ви: още имате хаос в душите си.
Уви! Идва времето, когато човек не ще роди вече никаква звезда. Уви! Идва времето на най-презрения човек, който сам себе си не ще може вече да презира.
Вижте! Аз ви показвам последния човек.“
Тук може би е редно да се върнем към самото начало на анализа. В един метафоричен смисъл краят на политическата криза се явява тъждествен на края на историята, а изборът на последния български премиер се асоциира с идването на последния човек. Цитатът от Ницше днес звучи твърде актуално, защото пред политиците и пред обществото липсва ясно зададена посока и цел. През 2021 г. бяха засадени кълновете на надеждата за промяна, но не се роди онази звезда, която е способна трайно да осветлява политическия небосклон. Апатията и кризата на легитимността са автентичните симптоми на презрението към политиката и към управляващия елит. Дори на решението на Росен Желязков да оглави кабинета се гледа с немалка доза презрение от страна на политическите опоненти на новата коалиция.
Същевременно подлежи на още по-тежка релативизация тезата, че е настъпил краят на кризата. Изборите са универсалният инструмент на либералната демокрация, който придава легитимност на представителството. Но в българските условия поредицата от предсрочни вотове не създаде реални предпоставки за формиране на стабилно редовно правителство, а големият брой на купените и контролираните гласове хвърли сянка на съмнение върху върховенството на закона и върху тържеството на демократичните принципи и ценности. Във философията на Ницше последният човек е антипод на свръхчовека и е сътворен заедно с първия. А последният български министър-председател едва ли разполага с повече властови ресурси от всеки един от неговите предшественици след началото на кризата. Желязков е окован между противоречивите искания на несвойствено обединените коалиционни партньори, натиска и критиките на хетерогенната опозиция и недоверието на народа, който е изпаднал в състояние на трайна електорална абстиненция. Програмата на правителството все още се пише. Нека пак да подчертаем, че липсва ясно дефинирана посока и цел на развитието на държава. Това обстоятелство рефлектира и върху качеството на политическия дебат, който от 2021 г. насам не напуска очертанията на кливиджа „статукво – промяна“. Ерозията на времето изпепели очакването, че „промяната“ ще промени посоката, в която се върти колелото на историята. Самата идея за промяна беше делегитимирана от тези, които постоянно и открито заставаха срещу нея, от тези, които първоначално я подкрепяха, а впоследствие направиха завой на 180 градуса, както и от тези, които я родиха полумъртва и в крайна сметка не успяха да ѝ дадат възможност за нормален живот. Няма как да виним за случилото се само манипулаторите и пиарите, защото те са в състояние да повлияят върху общественото мнение, но не и да определят хода на развитие на политическия процес. Този ход внезапно спря, препъна се в персонализирания разговор за Пеевски, Борисов, регулаторите и Сарафов, за катастрофичната финансова политика на Асен Василев и за колапса в държавата, причинен от управлението на „промяната“.
Либералната демокрация в България не функционира качествено, намира се в парадоксално състояние. Вече посочихме защо не работи нейният инструментариум. От друга страна, ако изобщо е възможно да се осъществи позитивна и прогресивна промяна, пътят минава през използване на споменатия инструментариум. Същевременно нивото на политическата култура става все по-ниско. Партийният елит се обръща към избирателите си със съвсем примитивни и първосигнални послания, които се набиват с такава честота по медиите, че вече идват в повече дори и на специалиста, задължен да ги следи редовно. Резултатите от изборите показват, че автоматичното възпроизвеждане на еднотипни мобилизационни стратегии води до задълбочаване на кризата на представителството, но партийните щабове изобщо не мислят за смяна на кампанията с нещо ново, което да отговаря на потребностите и нагласите на електоралния таргет. Така политиката се изправя пред предизвикателство, защото тя трябва да продължи, след като вече е настъпил нейният край. Антагонизмите в хетерогенната управляваща коалиция и в не по-малко хетерогенната опозиция не вещаят шансове за подобно продължение. Реалистичните прогнози не са за прогрес, а за разпад и за регрес. Механизмите на либералната демокрация у нас не са достатъчно добре смазани, няма да могат да удържат юздите на новото правителство и то рано или късно ще се разпадне. Фарсът ще се повтори отново като фарс поради уникалната способност на политическите актьори да мислят и разиграват трагедията фарсово. Това се случва на фона на всеобщото отегчение на публиката. Накрая трябва да акцентираме върху един съществен въпрос, който, за съжаление, остава извън полезрението. Става дума за реалността, такава, каквато е в нейните ясни очертания, а не в размитите граници между фарса и трагедията. Трезвият поглед към тази реалност изисква да се проведе истински дебат, който да се простира отвъд персоналните нападки и партийните предпочитания, отвъд егото, отвъд хоризонта на конюнктурното политическо оцеляване. Дебат, който да утвърди триумфа на демокрацията и да възпрепятства алтернативната, неприятната опция, а именно – да дойде последният човек и да бъде прегазен от колелото на историята.
