Краят на магията

Не всички филми на Стивън Содърбърг са еднакво смислени, но „Професия стриптийзьор 3“ определено е най-безсмисленият. И не е нужно да се връщаме към смисъла от началото на филмографията му, към „секс, лъжи и видео“ (1989) или „Ерин Брокович“ (2000), достатъчно е да имаме предвид някои от последните сюжети като камерната драма за привидностите „Нека говорят“ (2020) и гангстерската noir сатира „Без резки движения“ (2021), за да утвърдим първостепенната роля на съдържанието в историите на Содърбърг, досега…

Някои от режисьорските му проекти, като тези за бандата на Оушън, са по-близки до комерсиалното кино, отколкото до независимото, чийто „флагман“ става през 90-те години. И все пак всички те носят някакъв специфичен авторски отпечатък. Дори „Професия стриптийзьор“ (2012) – полусоциологическо проучване, полузабавление, което предлага автентична атмосфера, разпалващи въображението хореографии и неустоимото актьорско присъствие на Матю Макконъхи. Но каква е причината десетина години по-късно Стивън Содърбърг да се нагърби със съмнителното арт преживяване, породено от сладострастните танцови умения на Меджик Майк (които изглежда „закърняват“ по пътя), сигурно ще си остане загадка.

С бюджет от 7 млн. долара „Професия стриптийзьор“ изкарва „бакшиши“ на стойност около 167 милиона, което обяснимо привлича вниманието на Warner Bros. Три години по-късно Кралете на Тампа възкръсват, продължението струва двойно спрямо оригинала и също докарва над 100 милиона печалба – без Содърбърг и без Макконъхи. И за известно време изглежда сякаш стриптийзьорите са изиграли последното си шоу… Но в Холивуд винаги ухае на изкушението „дали не може да доексплоатираме тази идея“. Речено-сторено. Междик Майк се завръща самостоятелно (Чанинг Тейтъм все още го бива с танците, но не е от мъжете, които остаряват интересно), бюджетът вече е 40 милиона (не е ясно дали приходите ще го покрият), а Стивън Содърбърг трябва доста да го е закъсал – творчески и/или финансово…

Бизнес делата на Майк „Меджик“ Лейн отново не вървят добре. На благотворително събитие във Флорида, докато се подвизава като барман, той изпълнява коронния си номер на съблазнител и получава неустоимо предложение от богата светска дама. Двамата заминават за Лондон, където Майк има за задача да постави стриптийз, пардон – художествен, спектакъл, с който Максандра да си разчисти сметките със своя съпруг милионер, съсипвайки, пардон – обновявайки, имиджа на наследствен семеен театър…

След обещаващото начало и единствения забележителен танц в скута на Салма Хайек, който възражда за момент енергията на първия филм, постепенно ще откриете, че Майк е останал без магия, а фабулата хич я няма, така че на Содърбърг не му се отваря кой знае колко възможност за работа. Необичайно за негов филм, главните герои са толкова повърхностни, че трудно предизвикват каквато и да било привързаност у зрителите, младите танцьори остават само гъвкави безлични тела, а идеята да се обособи „разказвач“, който привнася антропологичен аспект в разказа, чрез анализ на ролята на танца в човешките взаимоотношения още от епохата на палеолита, е като кръпка, пришита на голо тяло.

Сюжетът отчаяно се бори да открие причина за съществуването си, особено след като първоначалният претекст издиша. „Професия стриптийзьор 3“ обаче има по-сериозен проблем от глуповатия сценарий (явно въображението на Рийд Каролин, който написа и предишните два, се е поизчерпало), тъй като се опитва да илюстрира някаква изсмукана от пръсти обществена актуалност. И то в две посоки: 1) къде започва и свършва изкуството и 2) свободата на жената да заявява и отстоява начина си на живот и забавление (или нещо подобно). Следователно, вече не става дума просто за „обикновен“ стриптийз спектакъл – преобладаващо дамската публика трябва да получи авангарден арт пърформанс, едновременно възбуждащ и естетски, който да мотивира зрителките да изпълнят желанията си и да затвърди убеждението им, че за тях няма невъзможни неща. Затова овехтялата патриархална постановка в театър „Ратиган“ ще бъде заменена от модерно и освобождаващо емоциите феминистко (но и някак целомъдрено) преживяване… Дали пък не намирисва на новия холивудски кодекс?!

Първият ни въведе в необикновена професия и ни обгърна със страстта на танца, вторият ни запозна с момчетата и техните опасения от отминаващите години, а третият се отдаде на псевдоразмисли за осъществимостта на желанията а ла girl power и… едва не ни уби от скука. Не изглежда режисурата на „Професия стриптийзьор 3“ да е била голямо творческо предизвикателство за Стивън Содърбърг, значи става въпрос за пари. Ами по-добре да се беше заел с Ocean’s Fourteen тогава!