Разговор на Владислав Христов с Рада Ганкова
Започвате да превеждате още през ученическите си години, какво тогава ви заплени в самия акт на превеждането?
Надали може да превеждаш книги, ако не обичаш четенето и литературата, а на мен това са ми любими неща още от дете. Ако човек не е изкушен от литературата, най-вероятно няма да се хване да превежда художествени текстове.
Като тийнейджърка прочетох една мемоарна книга, която ме заинтригува и насочи към преводаческата професия. „Динозавърски спомени“, в която преводачът Румен Стоянов разказва любопитни подробности около ученето на езици и превеждането. И до днес мисля, че повече преводачи, освен да превеждат книги, трябва и да записват преживяванията си.
Другото, което ме подтикна да превеждам, е желанието да опозная други култури, което минаваше през ученето на чужди езици. Има нещо много великанско в това да можеш да изречеш една история на друг език, да осмислиш чуждия светоглед и да го изговориш с думите на твоя. Мисля, че и заради това харесвам Брюксел. В Брюксел се говорят 104 езика според данни от 2024 година. Когато дойдох тук, открих, че Вавилонската кула не е само легенда, а съществуват реално многоезични градове.
Превеждането означава, че историите мигрират, а читателите и преводачите пътешестват.
Коя беше първата книга, която преведохте и останахте наистина удоволетворена от работата си?
Преводите притежават една особеност, те никога не са завършени, съответно съвършени, и затова да съм удовлетворена от работата си е относително. По-скоро е въпрос на това кога съм готова да пусна текст, да спра да го смятам за само мой и да позволя на всички след мен, редактор, коректор, издател и читатели, да стигнат до него.
Мога да нарека удовлетворяваща работата по „Торто арадо“ на Итамар Виейра Жуниор. Тази книга беше книжно скаутство за мен. Открих я в една книжарница в Брюксел и си помислих, че искам да помогна да стигне до повече хора. Дълго време аз и преводът живяхме заедно. Бях потънала изцяло в атмосферата. Изискваха се проучвания, както езикови, така и етнографски, голямо словесно търсачество и не на последно място специално внимание да предадеш цялата тази деликатност и чувственост на Итамар.
Английски, испански, португалски, френски, кой е езикът, в който се чувствате в свои води?
За превод на романи най в свой води се чувствам с испанския, но това е свързано и с факта, че обичам латиноамериканската литература.
Симпатична особеност на испанския е, че всяка страна си има собствен испански, който се различава – особено на ежедневно равнище. Това е език, говорен от много народи, на различни земи и в различни страни, и затова е станал много езици. Всеки е допринесъл по някакъв начин за неговото обогатяване и разширяване. В испаноезичните страни една дума има различно значение на разстояние от няколкостотин километра, това е някаква панлатино полисемия, а и едно и също нещо си има много имена в зависимост от региона.
Това разнообразие допринася за обаянието на езика и е показателно за интерпретацията на образите и въображението на народите. Битови предмети, действия и явления се именуват различно, което води и до сладки ситуации на загубени в превода. Например всяка латиноамериканска страна си има дума за пуканки, зад която стои вековна история. В Чили се наричат „козички“, защото подскачат като такива и защото думата носи ременисценция от животновъдските традиции на страната. В Аржентина се наричат pochoclo. Зад името се крие цяла кулинарна легенда, защото думата е образувана от английското pop и думата на кечуа за царевица choclo. А в Еквадор ги наричат canguil по древен сорт царевица, високо ценен от местните общности.
Бразилският португалски ме очарова с мелодията си, а и португалският като цяло го свързвам с любовта от пръв поглед. На един студентски купон чух за пръв път песен на кралицата на бразилската музика Мария Бeтаня. Дотогава никога не бях чувала тази музика, но се влюбих. На другия ден на вратата на университета виждам залепена обява, че започват курсове по португалски език. Казах си: португалски значи, същият език, на който пее Мария Бетания? Няма какво да се мисли, записвам се.
Английският за мен сияе с бюрократична аура, защото го свързвам с брюкселския еврожаргон. А отношенията ми с френския от много години се на любов и ненавист едновременно.
Нека навлезем в преводаческата ви кухня, как разрешавате казусите на трудните за превод думи или фрази? Имате ли своя система, изработена през годините или по-скоро подхождате индивидуално?
Подхождам индивидуално. Работя с двата езика, на които се пише литературата в Латинска Америка, и затова много често боравя с думи и светове, които нямат съвсем точно съответствие на български. Но пък това не значи, че ще побългарявам. Ако пият кашаса, няма да напиша, че пият ракия, и ако ядат царевична тортиля, не бих го предала като царевична пърленка. Това ми се струва обезличаване на културната идентичност, претопяване на социално-историческия контекст и лишаване на творбата от принадлежност.
По своята същност езикът е променяща се система. Ако един език не се променя, то значи той не е жив. Доста главоблъскане ми докарват новите явления, за които вече има дума на другите езици, а на български – не. Ние по-бавно измисляме еквиваленти, бавим се с изковаването или привнасянето на нови понятия. Каква да напиша, да измисля ли нова дума и ще успее ли тя да мине поне през редакторската цедка? За мен това е един от най-трудните казуси.
Какви са спецификите на бразилския португалски?
Бразилският португалски се различава от европейския фонетично и по уникалния си лексикон. Бразилия си е изковала собствен речник и изисква повечко внимание да се види ще има ли начин да се предаде тази негова гъделичкавост при превод. Бразилската реч е по-неформална и директна с няколко отличителни белега, сред които е заместването на местоимението „ние“ с колективни форми като gente e pessoal, и повече гъвкавост е позицията на местоименията в изречението. Изобщо не е лесно да се обясните в любов на португалски. Нещо толкова елементарно като „обичаме те“ звучи по един начин в Португалия и по друг… по няколко други начина в Бразилия. Честото използване на умалителни пък придава една особено музикалност и ближност, rapidinho, fofinho, jeitinho, които звучат малко като Роналдиньо, Фернандиньо, Жаирзиньо.
Да не говорим за регионалните маркери. Бразилия значи необятност, както териториално, така и езиково, по един начин звучат бразилците от Североизтока, а по друг от Юга, или пък от Амазонка… Самбата, карнавалът, сапунените опери, афро-бразилската етнография и футболът, и те допринасят към бразилската реч. Например неотдавна в речника влезе думата pelé със значение на „изключителен“ в чест на именития футболист.
„Торто арадо“ е един от най-важните преводи в пътя ви на преводач, кое беше най-голямото предизвикателство при превода на тази книга?
„Торто арадо“ е най-важният ми превод, защото книгата е най-важната книга в днешна Бразилия. Романът е преведен на 34 eзика, а българското издание беше второто преводно след италианското. Миналата година номинираха романа за международния Букър, а междувременно аз преведох и втората книга от автора „Да спасиш огъня“.
Романът проблематизира травматични за бразилците социални явления, свързани с расовата дискриминация и собствеността над земята, робството като психическо състояние. Книгата проследява историята на едно семейство в общност в Баия, в която живеят избягали от робовладелците хора. Децата на някогашните роби до днес са изправени пред поземлени конфликти.
„Торто арадо“ означава „изкривен плуг“, оръдието, използвано от предците на баиянските персонажи, които са оставяли живота си в плантацията, докато обработват земите, но нямат право да ги притежават. „Торто арадо“ се е превърнало в метафора за безправието на този народ.
Критиците често сравняват Итамар Виейра Жуниор с Жоржи Амаду, намирате ли корените на магическия реализъм и у съвременните писатели от Латинска Америка? Изгуби ли актуалността си този жанр?
И Итамар, и Жоржи са гласът на обезправените, на хората от бразилския Североизток, наследници на роби, португалци и индианци. Затова често ги сравняват. В стила и на двамата са се промъкнали жилки на магическия реализъм, а и двамата са от Баия, мястото, където възниква страната.
Когато за пръв път отидох в Галисия, открих, че местните са много горди, че са дали „първия магически реалист“ на света. Те твърдят, че техният писател Алваро Кункейро е писал магически реализъм преди латиноамериканците, макар неговият да е от галисийски тип. Успехът на авторите от бума беше толкова глобален, че на всички им се прииска да си имат творби, написани в тази стил. Понятието се лепи на разни книги – български романи със селска атмосфера, Олга Токарчук, Мураками, Капка Касабова и какво ли още не. Затова мисля, че вече го изтъркахме от употреба и като всяка клише, изгуби смисъла и чара си.
Итамар Виейра Жуниор ще дойде през декември в България, а в момента превеждате третия му роман на български, споделете повече за тази негова книга.
Трите книги могат да се четат отделно, но бразилците от Североизтока, хората от периферията, потънали в гънките на забравата, са свързващата нишка между тях.
В третата и последна част от трилогията за земята Итамар ни разказва за Рита Прета, потомка на рода на Донана от „Торто арадо“. Рита е от поколението, което е принудено да напусне земите си поради ескалиращите поземлени конфликти, и живее в бедняшките крайни квартали на града. Тя е от тези бразилци, на които им е отнето правото на собственост, а институциите нахлуват в най-интимното им пространство. Те живеят с наследството от насилието, жесток бич, тормозещ Бразилия от векове. Работното заглавие на романа на български е „Безстрашно сърце“. Ще мога да разкажа повече, като напредна.
Превели сте едни от най-значимите мексикански писателки – София Сеговия и Софи Бехарано де Голдберг. Освен Лаура Ескивел, мексиканската литература е почти непозната на българските читатели, в какви посоки се развива днешната литература на тази страна?
София Сеговия е вълшебна разказвачка. Тя пише така, както вече не се пише, сладко и омайно. „Шепотът на пчелите“ не е получавал световни литературни награди, но пък за сметка на това печели сърцата на читателите по целия свят.
Когато започнах за превеждам „Шепотът на пчелите“, писах на София Сеговия, за да се представя, а тя ми отговори така: „България ли? Моя приятелка издаде роман в Мексико за България, който много се харесва“. Така попаднах на „Морската градина“ на Софи Бехарано де Голдберг. София и Софи са приятелки и дори организират съвместни изяви. И двете са от една група мексикански писателки, които по време на пандемията започнаха да се събират и да противодействат на дните в изолация с литература.
„Морската градина“ е един културен и езиков гювеч, от който има много какво да научим, за това, че деленето на твои и мои е безсмислено, че една дума, една рецепта, една традиция, едно чувство, могат да пропътуват хиляди километри и да се установят на друг континент, където да заживеят свои собствен живот.
В романа „Морската градина“ мексиканската писателка Софи Бехарано де Голдберг описва живота на семейството си, което през 40-те години на XX век живее във Варна. Пътят на гювеча, стигнал до Мексико Сити, е алегория за историята на семейство Биджерано. Множество бяха преводаческите ми търсения и проучвания, докато работих по книгата. Чудих се дали този разказ е български, или мексикански, как да го освободя от неговата мексиканскост и да му върна оригиналния български облик, защото така или иначе той е преживян и изстрадан на български. Как хем да запазя поетичния мексикански изказ на Софи Бехарано, хем да не звучат изкуствено за българските читатели случки, станали по техните земи.
Мексиканската литература у нас е позната от 70-те години насам, когато излиза „Смъртта на Артемио Крус“. Следва романът „Сянката на каудильо“ от Мартин Луис Гусман от класическия за латиноамериканската литература жанр „диктаторски романи“. И както вие казвате, добре позната е Лаура Ескивел с „Като вода за горещ шоколад“ и „Малинче“, и освен нея в последните години са излизали още трима-четири автори.
Днес мексиканската проза напуска пределите на страната основно чрез силното перо на писателките си. Тя е социално ангажирана или пък човърка във всяко кътче на човешката душа, често се занимава с голямата язва на Мексико, насилието във всичките му форми, социално, историческо, семейно, но не липсва и щипка мексикански колорит.
Обичате да откривате млади писатели, кои са новите имена, които са ви впечатлили и бихте искали да преведете на български?
Да, обичам. На издателите и на редакторите пощата им често се пълни с ръкописи и предложения за книги, на които да обърнат внимание. Нещо подобно става и пощата на преводачите. Преди време човек, чието литературно мнения ценя, ми писа, че си заслужава да погледна дебюта на една млада португалка, която сега превеждам. Очаквам през новата година да излезе романът на Сара Дуарте Брандао с работно заглавие „Кой се страхува от светците в къщата?“. Има книги, които разказват за четенето така, сякаш то е тайнство. Книги, които напомнят, че четенето не е бягство, а форма на присъствие, в себе си, в другите, в една невидима общност. Такава е книгата на Сара.
Завършихте превода на романа „Остайница“ на Рене Карабаш на бразилски португалски. Кои са подводните камъни, когато превеждате от български на чужд език?
Първо трябва да кажа, че интерес към българска литература проявяват издателства по целия свят, а „Остайница“ е на път да стане първият български роман, стъпил на бразилска земя.
За „Остайница“ могат да се използват различни епитети – кратка, лирична, женска, бунтарска, балканска, нишова, интимна, екзотична. Всички тези интерпретации не обуславят пряко преводаческия процес, но всичките вкупом влияят върху решенията на преводача. При работата си съм се ръководили от принципа текстът да е разбираем за бразилците, да пренася посланията си и да запази екзотичността си, но да бъде достъпен със своите балкански порядки и нрави.
Стилът на Рене е преводим и част от това му качество идва именно от кратките фрази, нанизани в потока на съзнанието и разделени единствено от запетайки. Но си остава специфично да решиш как точно да отработиш „бай“, „фльорца“, „наричане“, „мълчано мляко“ и другите балкански реалии.
В края на разговора ми се иска да отворим темата за преводачеството като културен мост. Коя е най-важната мисия на преводачите в сегашната все по-плашеща ни реалност?
За мен най-важната мисия на преводачите е или поне би трябвало да е приносът към езика. Преводачите са отговорни за обогатяването на нашата словесност, за това как ще изглежда синтактичната структура на езика и изобщо по какъв начин ще се измени той и в какъв вид ще го завещаем на тези след нас.
Едно време по теория на превода ни учеха, че преводачите трябва да сме невидими, да се изличим някак си, да не влезем в амплоато на автора. „Невидимият преводач“ вече не е на мода. Личността на преводача, неговият опит, езиците, които владее, светогледът му и социалните му контакти, всичко влияе върху превода и затова няма как да остане невидим. Дори това какво е чел напоследък и какви филми е гледал също дават отражение. Особено в наше време трудът ни се явява контрапункт на работата на автоматичната преводачка, която произвежда едни стандартни и бездушни преводи на конвейер, и затова някак си читателите започнаха повече да ценят, когато ние оставяме собствен почерк в преводите.
––––
Рада Ганкова е преводачка, чието име стои върху кориците на българските издания на съвременни латиноамерикански писатели като Итамар Виейра Жуниор и София Сеговия и на португалските автори Жоао Пинто Коелю, Изабел Рио Ново и Сара Дуарте Брандао. Тя е създателка на литературния клуб „Записки под възглавката“, движеща сила зад много литературни събития в Брюксел, където живее Рада. През 2024 г. тя получава награда на Съюза на преводачите в България за превода си на „Шепотът на пчелите“ на София Сеговия. През май тази година, като преводачка на българското издание на романа „Морската градина“, Рада беше част от литературното турне на мексиканската писателка с български корени Софи Бехарано де Голдберг в страната ни.
