Психоаналитичен прочит на една от най-интересните премиери на София Филм Фест 2014 г., който акцентира върху справянето със загубата, която двамата герои преживяват.

„Краят на омагьосания кръг“ (2013) бе сред най-интересните заглавия на София Филм Фест 2014. В края на месец май филмът бе представен в рамките на инициативата „Психоанализа и кино”. Интересът и активното участие на зрителите в обсъждането му ни мотивира да публикуваме настоящия текст. В него предлагаме интерпретация на половите разлики в справянето със загубата, която двамата герои преживят.

Сюжетът ни въвежда в любовната връзка между музиканта Дидие и собственичката на студио за татуировки Елизе. Действието се развива в Белгия. Дидие живее в каравана извън града и е влюбен в свободния дух на Америка. За него „блу-грас” е най-чистата форма в стила кънтри. Елизe е привлечена от страстта му да се изразява чрез музиката и способността да разказва истории. До този момент тя е татуирала важните моменти в живота си, а тези от тях, в които се проваля, скрива с нови образи. Тъжните, но автентични блу-грас мелодии обединяват двамата герои и те се влюбват един в друг. Красотата на тяхната обич, визуалната и музикална естетика ни карат да се насладим на любовта им и ги правят симпатични. Възможно ли е да не се идентифицираме с двама чувствителни, ценящи свободата и автентичността творци?

Но, това не е обичайната любовна история. Сюжетът не следва хронологичния си ход, а прескача напред и назад във времето. Още в началото на филма жизнерадостното изпълнение на групата на Дидие се сменя със сцена от болница в Гент, в която Дидие и Елизе научават, че шест годишната им дъщеря е болна от левкемия. До края на филма се редуват кадри, показващи различни времеви моменти и пространства, в които моментите на щастие се редуват с трагичните обстоятелства около лечението и смъртта на Мейбел, а по-късно и самоубийството на Елиз. 

Загубата като тема на филма

Без съмнение качествата на филма са резултат от съчетаване на много фактори – талантлива актьорска игра[1], режисура, операторско майсторство, монтаж и завладяваща музика. Но силното му въздействие се дължи и на факта, че темата за загубата на любимия друг е близка на всеки от нас. Филмът внимателно ни подготвя за това, което ни очаква – още през първата любовна нощ Дидие въвежда загубата през историята на любимия си музикант Мансанита: „Имаше чудесен глас, но го загуби!” Малко по-късно и отново чрез музиката се сдобиваме с ключ към посланието на филма – написаната преди повече от 100 години “Will the circle be unbroken” подсказва намерението на авторите да поставят загубата в центъра на творбата си. Заглавието също носи символика – болестта на Мейбел разбива любовната идилия на нейните родители и така нарушава континуитета на живота (предадено чрез метафората за счупване на кръга/The Broken circle…….). Смъртта на дъщеря им поставя любовта на двамата герои на изпитание и тя се срива в страданието пред очите на зрителите.  (…….breakdown/срив).

Психоанализата ни помага да си обясним защо трагедията на Дидие и Елизе е вълнуваща не само за онези от нас, които са преживели подобна загуба, но за широк кръг зрители. Тя постулира, че докато израстваме, ние неизменно преминаваме през поредица от загуби. Така например през първата година губим илюзията за перфектното единение с майката, а няколко години по-късно и едиповите си фантазии за всемогъщество. Белезите, нанесени от раздялата с тези илюзии, остават за цял живот, а свързаните с тях емоции се събуждат при всяка нова загуба. Смъртта на дете е може би най-трагичното от тези обстоятелства и е събитие, от което всеки родител се страхува. Подобен тип загуба поставя капацитета ни да обичаме, психичното, а понякога и физическо оцеляване под въпрос. Съчетанието на тези две проявления на загубата – раздялата с илюзиите и смъртта – ни кара неизбежно да се идентифицираме с героите и чрез тях още веднъж да влезем в досег със страховете си.

Според нас филмът носи силно послание: справянето с подобна загуба е възможно единствено, ако любовта между родителите може да бъде запазена. Житейски факт е, че зрялата любов означава да толерираме както обичта, така и омразата; че щастието не е възможно без надничащото иззад ъгъла нещастие; че животът е неделим от смъртта. Едва тогава обещанието, което Дидие и Елизе правят на сватбата си, би представлявало нещо повече от заявление:

– Елизе, вземате ли Дидие за съпруг за да го подкрепяте в добро и зло, докато смъртта ви раздели?

– Да!

– Дидие, вземате ли Елизе за съпруга за да я подкрепяте в добро и зло, докато смъртта ви раздели.

– Да!

Смъртта на Мейбел не е единствената загуба, с която Дидие и Елизе са принудени да се сблъскат. Тя е контекстът, който слага трагичен отпечатък върху процеса на прощаването с техните илюзии. Авторите на филма ни показват, че те живеят в два паралелни свята. Първият е откъснат от реалността. Той е на идеалите и на илюзиите, на безметежното съществуване в каравана в периферията на града, извън материалния живот. Светът на блуса, на идеализираната Америка, която символизира света на желанията на Дидие. Тази, до голяма степен фантазирана реалност, е представена през музиката, белите костюми, банските с американското знаме, каубойските ботуши, волните коне и разказите на Дидие за свободата и солидарността. Този свят е идеализираната територия на тяхната обща любов и споделени ценности, която се сгромолясва твърде бързо и рано поради болестта на Мейбел. Вторият свят е на болезнения сблъсък със смъртта и произтичащите чувства на вина, гняв и скръб, които те за да оцелеят като семейство трябва да преживеят.

Полови разлики и тъгуване

Психоанализата определя траурът като интензивна и мъчителна работа на психиката, която ни помага да преживяваме големи загуби. Той е болезнено състояние, благодарение на  което се разделяме, като приемем външната реалност и преустроим вътрешния си свят, за да оттеглим чувствата и надеждите си от този, за когото скърбим. Траурът се преживява различно от всеки. Различни фактори определят реакцията ни към загубата и определят капацитета ни да се справим – възраст, пол, предистория, отношения с обекта, значимостта на връзката с него, до каква степен човек толерира психичната болка, какви защитни механизми е изградил, каква идея има за смъртта  и т.н.

Дидие и Елизе реагират по различен начин на вестта за зачеването, болестта и смъртта на дъщеря им. Идеята, че това не е резултат единствено от спецификата на техните характери, а е свързано с полово обусловени идентификации, не е изненада за образования зрител, но рядко е част от филмовата критика и публичен дебат в България. Съвременните науки за човека (gender theory и психоанализа) признават, че социалните и семейни роли на мъжа и жената са свързани с различно възприятие, емоционални реакции и поведения. Това е така заради различното място, което детето заема в живота на всеки от тях. Половите роли са придобити в резултат на културата, но от друга страна разликите в биологичните ни функции също водят до разлики в емоционалните отношения (майката носи детето в себе си и има по-дълга и най-често по-значима връзка с него). От съществено значение е, че половите роли са резултат от много ранни и устойчиви идентификации, като в ситуация на житейска криза прибягвяме до тях автоматично и несъзнателно.

„Краят на омагьосания кръг” е интересен, защото за разлика от други филмови и литературни образци тук нито един от половете не доминира. Една от сцените във филма е показателна за тези разлики. Това е моментът, когато семейството е в болничната стая и Елизе прегръща Мейбел, опитвайки се чрез физическия контакт да я утеши. През това време Дидие е зад тях и говори на дъщеря си за звездите, въвеждайки я в законите на рационалния свят. Всеки от родителите се свърза с дъщеря си по различен, но съответен на потребностите й начин.

Разликите в начина, по който детето присъства в ума на Дидие и Елизе се проявяват и в това как те реагират на нейната бременност. Елизе е притеснена за това дали ще продължи да бъде обичана и приета, но запазването на детето не е поставено под въпрос. Реакцията на Дидие е коренно противоположна и може да бъде разбрана не само през спецификата на неговата личност, но и през неговата полова роля: „Може би не искам да взимам решения за живота на някой друг!”. Реализмът и начинът, по който Дидие разбира ролята си на мъж, обагрят по специфичен начин и стила му на скърбене – той рядко изразява своята мъка, но открито проявява гнева си. Неговата рационалност и атеизъм доминират светоусещането му и са част от индивидуалните му ценности, но тяхната устойчивост във времето е отчасти свързана и задачата му на баща и съпруг да се грижи за физическото и материално оцеляване на семейството. Реакциите му спрямо смъртта не са резултат от нечувствителност, а начин да се защити от болката. В определени моменти обаче поведението му стига до крайности и издава временна липса на емпатия към преживяванията на другия. Такава е сцената, когато болната Мейбел става свидетел на смъртта на враната и се разплаква. Лесно можем да си представим, че тя се страхува от смъртта, на което Дидие отговоря с думите, че трябва да изхвърлят птицата на боклука. По-късно във филма, той, подобно на Елизе, е опустошен от смъртта на Мейбел и загубва способността си да свири. Тук отново можем да видим значението на половите роли – за разлика от жена си Дидие е фокусиран върху действието, а не върху преживяванията – той настоява да изхвърлят дрехите и играчките и да ремонтират стаята й.

Ролята на майка поставя Елизе емоционално по-близо до дъщеря си. Поради възрастта и нуждите на шест годишната Мейбел, те имат изключително силна връзка във всяко едно отношения.  От психологична гледна точка тя е пример за добра майка, която се идентифицира с детето си, осъзнава и откликва на неговите потребности. Елизе например разбира, че плачът на Дидие ще разстрои Мейбел и го извежда от болничната стая. Те реагират различно и когато научават, че химиотерапията не е успешна – камерата показва  гледащия надолу Дидие, след което се спира на Елизе, която ни гледа право в очите и слуша внимателно какво препоръчва лекаря. Когато Мейбел е мъртва, тя се чувства по-свободна да се потопи в страданието. Заради физическата връзка с дъщеря си, тя преживява загубата й не само психически, но и телесно – има усещането за празнота, че губи себе си. Тя страда мълчаливо, лежи свита пред олтара с вещи на дъщеря си или гушка мечето й.

Един от най-трудните конфликти, с който траурът ни помага да се справим, е дали да продължим да поддържаме илюзията, че любимият човек е все още жив, макар и във вътрешния ни свят, или да се разделим с нея. Поведението на Елизе показва колко силно е у нея желанието да съхрани връзката с мъртвата си дъщеря. Тя  мрази и се съпротивлява срещу всеки (най-вече срещу Дидие), който се опитва да разруши тази илюзия. Дидие обаче има нужда да стои здраво в позицията на възрастен, верен на своя рационализъм и не може да разбере нуждата на  Елизе да вярва, че мъртвата им дъщеря е звезда в небето или преродена птица.

Колапсът на отношенията в двойката

Едно от достойнствата на филма е, че показва как изправянето лице в лице със смъртта поставя непоносимо предизвикателство не само пред характера на индивидуалните герои, но и пред тях като двойка. „Краят на омагьосания кръг” показва какво става, когато нито един от членовете на двойката не може пълноценно да подкрепи партньора си. С напредването на филма, ние ставаме свидетели на поредица от сривове на взаимността и емпатията (breakdown), в които Дидие не осъзнавана начина, по който Елизе тъгува. От своя страна тя не разбира нуждата му да запази разсъдъка си и рутината на ежедневието и да насочи гнева извън себе си и нея. Това принуждава всеки от тях да се справя поотделно, по свой собствен начин, което поставя връзката им под въпрос.

Разминаване между двамата се задълбочава, когато Дидие, вместо да свири, изнася политическа реч от сцената. Въпреки разрива в отношенията им, от началото на тяхната връзка до този момент, музиката винаги е била свързващото звено помежду им. Но, неуместния гняв на Дидие към Америка е разчетен от Елизе като предателство спрямо това, което е основата на общата им страст и нейната любов към него. Тя напуска сцената, а Дидие е толкова увлечен в речта си, че пропуска да я спре – нещо, което разбираме, че тя  желае и очаква от кадрите, в които тя гледа назад преди да напусне сградата. Една по-задълбочена хипотеза е, че Дидие се гневи на Елизе, но пренася омразата си към Америка, която до скоро е идеализирал. Фактът, че те не успяват да понесат разрушителните си чувства един към друг е това, което ги проваля като двойка.

Превръщането на Дидие от либидинозен, в разрушителен обект, е последната капка, която убива смисъла и надеждата в субективния свят на Елизе. Тя изпада в транс, показан чрез хаотичните звуци в дискотеката и емоционалния колапс в колата й, след което ставаме свидетели на нейното самоубийство. Преди да умре, тя си прави нова татуировка, чрез която пренася (заявява) любовта си с Дидие в една друга реалност, в която те ще се обичат вечно, обединени от музиката. В нейно решение да се самоубие отново може да се проследи влиянието на половия идентитет – тя преживява загубата на детето и любовта си към Дидие по конкретен, физически начин. Тя унищожава тялото си с големи количества алкохол, татуира се, след което убива тялото си. Въпреки физическата й смърт, нейната фантазия е, че тя и любимият й ще живеят като в една друга реалност.

Смъртта на единственото дете освен всичко останало променя дълбоко идентичността на родителите. Те престават да бъдат родители. Загубват една централна за живота им социална роля. Много хора се съпротивляват на това като създадат друго дете или осиновят. Приемането на нови роли, връщането към стари роли от преди раждането на детето означава окончателно сбогуване с илюзията, че детето ще се върне, че загубата е необратима.

Елизе е посветена на това да бъде майка на Мейбел в такава степен, че продължава да го прави дори и в смъртта й.  Идентификацията й с тази роля  е толкова силна, че тя трябва да стане друга жена (Алабама), за да успее да се раздели с дъщеря си. Тя може да запази връзката си и да продължи да обича не бащата на детето си – Дидие, а  друг мъж – Монро.

Последната й татуировка позволява на Дидие да осъзнае, че не е отхвърлен, с което прехода между фантазия и реалност намира удачна форма. Тъжното настроение от смъртта се разсейва в края на филма, когато смазания от мъка Дидие, заобиколен от приятелите си, изпраща Елизе с една последна песен. Финалният кадър показва татуировката, на която пише Алабама и Монро. Два убедителни символа, които ни напомнят за провалите на нашите лични идеали и моменти на загуби.

Повод и шанс да се замислим за това доколко зрели са нашите собствени начини да обичаме.

Светлозар Василев е психоаналитик и преподавател в НБУ, а Надя Кожухарова е психотерапевт в Асоциация „Анимус”. Двамата са част от екипа на „Психоанализа и кино”, който вече пета година организира публични обсъждания на филми съвместно със СФФ и Дом на киното.

Информация за предстоящи събития можете да получите от страницата „психоанализа и кино” във фейсбук.