Някъде преди десетина години в България сред анализаторите на обществените процеси беше особено модерна една тема – краят на прехода. Всеки всякак и навсякъде се опитваше да обоснове свършил ли е този злополучен български преход, или още ще трябва да издържаме злополуките му. Най-настоятелен, че той бил финито, беше Андрей Райчев, други обаче възразяваха: има още, прекалено оптимистично се изказвал той. Пак горе-долу по това време на екран излезе забележителният филм на режисьора Атанас Киряков „Отмъщението – Дългата Сянка на ДС“ (2013), в който се разказваше за двама дисиденти с изфабрикувани досиета. Гостувахме с него в предаването на БНТ „Денят започва с култура“, за да говорим за филма, и там стигнахме до извода: „Българският преход ще свърши тогава, когато свърши руското влияние в България“. С изгонването на 70-те „братушки“ от правителството на Кирил Петков всъщност постигаме точно това – поставяме края на прехода.
Тия препирни за прехода са следствие според мен от прогизналото с вулгарен марксизъм-ленинизъм теоретично познание за социалното развитие. То идва от една знаменита книга – семпла, но пък за сметка на това влиятелна: „История на ВКП /б/. Кратък курс“ (1938), в която Йосиф Висарионович излага единствения правилен прочит на историята на болшевиките. В нея има много периодизации, повлияни вероятно от самия Ленин, който също ги обича; да си спомним само „Империализмът като висш стадий на капитализма“ (1916). Той пък, от своя страна, стриктно следва стъпките на Марк и Енгелс, обяснили на човечеството, че до тяхната поява то било преминало през четири обществено-исторически формации – първобитна, робовладелска, феодална, капиталистическа, и че го очаква петата, най-мечтаната – комунистическата. Двамата корифеи на революционната мисъл от своя страна, твърди се, този свой уклон към периодизации възприели от миленаристките есхатолози, непрекъснато разсъждаващи кога ще дойде краят на света. Сред най-известните е Йоахим Флорски (Gioacchino da Fiore, 1130–1202), разделил световната история на три периода: 1) на Отца – от Авраам до Йоан Кръстител; 2) на Сина – от Въплъщението до 1260 г. (за годината проповедникът се опира на Апокалипсиса, 11:3); 3) на Светия Дух – от 1260 г., когато ще се установи хилядолетното Царство Божие на земята. За последователите на Йоахим пише Умберто Еко в „Името на розата“ (1980) – т.нар. „спиритуали“, преследвани като еретици. Както като еретици, сектанти и опортюнисти са преследвани и всички, неприемащи тезисите на краткия курс.
В действителност – ако тръгнем пунктуално да разнищваме прехода и периодизациите му, били те миленаристки или не, ще установим, че ние, по-възрастните, сме преживели не един, а поне няколко прехода. Казано накратко, преходът не е един, преходите са повече от един. Можем да ги диференцираме в три области: политически, икономически, гражданско съзнание. Политическият стана сякаш най-бързо, началото му бе на 18.ХI.1989 г., когато пред храма „Александър Невски“ се проведе първият опозиционен митинг. След това дойде огромният на 7.VI.1990 г., когато един милион човека в София и не по-малко в България повярваха, че на комунистическото минало е сложен край. Уви, не се получи – кадесарските методи, възприети по образец на кагебето, свиха надеждите. Така или иначе, в страната настъпи многопартийна система, властта се вземаше не след преврати, а след избори, а социологията разцъфна – наука, между другото, яростно отричана от Сталин. Краят на този преход можем да позиционираме в две дати – 10.І.1997 г. и 14.ІІ.1997 г., когато българите се отказахме от илюзиите за някакъв по-особен (Александър Лилов настояваше за китайски) път и твърдо поехме курс към Европа, ЕС и НАТО.
Икономическият преход приключи, когато на 17.VІ.2001 г. българите се подлъгаха по притчите на Симеон ІІ, че ще се оправим за 800 дни и връчи нему и на създадената от него партия НДСВ мандат за съставяне на правителство. Един вид царският „прагматизъм“ на икономическото удовлетворение захлупи партийната „моралност“ на идеологическата чистота. Активно мероприятие, което много успешно подля вода на Иван Костов и СДС, които продължаваха да пропагандират синьо-червеното противоборство. За първи път партийните пристрастия бяха победени от финансовите; хладилникът надмогна плаката. Разбира се, целият този кредит на доверие бе пропилян, НДСВ днес никакво го няма (макар итънарите да се опитаха да реанимират пропадналата партия с издигането на Николай Василев за кандидат-премиер). Оттогава българите все го дирят оня спасител, който ще им напълни джобовете. Идеологиите се изпариха, останаха интересите. Но заедно с интересите остана и зависимостта от Русия – точно по това време Георги Първанов се биеше в гърдите, че бил направил голям енергиен шлем; тоест, казано по-простичко, тотално обвърза българската енергетика с руските енергийни източници. Нещо като енергийно робство.
Остана най-важният и най-труден преход – в съзнанието, в израстването ни като граждани. Той, бих казал, тръгна с протестите от 2013 г., но не януарските, а юнските. Януарските бях провокирани от руски проксита, когато сметките за ток на българите изведнъж се оказаха двойни и тройни. После се оправдаха, че станало някакво недоглеждане – били на(д)писали сметки за два месеца, не за един. Тъкмо тогава вторият кабинет на Бойко Борисов беше проявил плаха независимост от Москва, та веднага му насъскаха футболните агитки да обръщат боклукчийски кофи и контейнери по улицата. На 14 юни обаче нямаше нищо такова – гражданското съзнание спонтанно се събуди, когато коалицията между БСП и ДПС с помощта на „златния пръст“ на Волен Сидеров се опита да пробута Деян Пеевски, по-известен като #КОЙ, за шеф на ДАНС. От онзи момент насам върви непрестанен процес на прочистване на съзнанието, процес на гражданска култура, която – без съмнение – внесоха у нас и мнозината завърнали се млади хора, завършили западни университети. В същото време обаче – усетили заплахата, се умножиха инвестициите в техните негативи – националистически, авторитарни, полумилитаризирани-полубандитски организации, крещящи за „съюз със СССР“, понеже хлябът бил „от мъката по-чер“. Че и бензинът скъп. Вложенията дават някакви резултати, макар и не чак толкова успешни, колкото би трябвало да са, ако съдим по размера им: на политическия небосклон все се появяват някакви малиновки, руменки, воленки и копейкини, които уж силно обичат България, но като че ли повече от нея обичат Русия. И веят руски знамена на троглодитските си събирания.
Войната в Украйна изостри това противопоставяне, превърна го в най-важния антагонизъм на днешна България. Лъснаха разделенията, разбра се и какво трябва да се направи, за да свърши най-сетне този безкраен български преход, а именно – скъсване с путинска Русия. И, слава Богу, това скъсване бе сторено: 70 мурзилки си хванаха пътя към необятната евразийска степ без повече възможност да се мешат във вътрешните български работи. На българската засиненост от задушаващата прегръдка на руската мечка бе сложен край. Или конец, да го кажем по руски.
Разбира се, има още работа. Учебниците по история продължават да звучат така, сякаш са писани в Москва, в Азиатския отдел. В София (не само) улици и булеварди, площади и паметници напомнят ли, напомнят за сервилниченето ни пред Русия (това констатират през 1944 г. англичани и американци, виж филма на Светослав Овчаров „Второто освобождение“; същото отчита и президентът Петър Стоянов в знаменитото си изказване). Главите на сума ти български интелигенти бият на кухо с един-единствен ек: „великата руска култура, гениалната руска култура“. При тях е най-зле, защото проблемът им е дълбоко екзистенциален: те, горките, са нещастни, понеже са именно български, а не някакви други интелигенти; особено ги изкушава руското. Наричам тази им обремененост „синдром на Алеко“ (който, прочее, е завършил в Русия). Сякаш си нямаме свои гении – Златю Бояджиев, Йордан Йовков, Панчо Владигеров, Методи Андонов, Станислав Стратиев, Борис Христов, Константин Павлов. Всичко това трябва да променим, като български родолюбци трябва да променим: да започнем сиреч най-сетне с насъщните действия по българското „трето освобождение“, най-необходимото. Защото е аксиома: видим ли гърба на Русия – ще видим и гърба на прехода. И тогава ще въздъхнем веднъж завинаги: „Преходът свърши“.
Изгонените 70 са едно добро начало…