Краят на века, Fin de siècle, като културен феномен – под това название, както е известно, се разбират явления в края на XIX в., възприемани като декаданс, предупреждение за настъпващ ужас и неясна надежда. Край на века или край на света? Свършек на един традиционен викториански свят и начало на радикални физически, социални, философски, религиозни психологически и естетически преобразования. Парижкото кабаре Мулен Руж заема достойно място в историята на този важен фрагмент от европейската история на идеите, Анри де Тулуз – Лотрек предлага импресионистична, а Едвард Мунк – експресионистична художествена представа за феномена. Неговият мрачен шедьовър Викът (1893) носи в себе си универсален ужас и екзистенциално отчаяние. В Русия, където по това време избуява модернизмът във всичките му превъплъщения, явлението се нарича по-често Сребърен век. У нас сякаш единствен Стоян Михайловски, творец с френски възможности и български хоризонти, пише и издава за Краевековни песни. Затова пък днес концептът е в честичка употреба у нас: ще попрочетем за век и краевековие, за тъгите на краевековието, за носталгичните му превращения в Източна Европа, за това как възбужда политическите спомени на един неполитик. Едва ли това ще е краят, защото, както казва една източна мъдрост: „Сладка приказка край няма“.
Краят на XIV в. в европейската история. Да започнем с позитивното, в Централна Европа са открити три забележителни и до днес университета: Карловият в Прага през 1348, Ягелонският в Краков през 1364 и Хайделбергският през 1386 г. През целия век се вихри Стогодишната война между Англия и Франция, за да приключи през 1453 г. Настъпва глад през 1315–1317 г. и продължителна и страшна чумна епидемия, покосила значителна част от европейското население, четиридесетгодишен разкол в Римската църква (1378–1417). Започва неспирна османска инвазия на Балканите, Азия потегля неудържимо към Европа, продължава и татаро-монголската окупация на Русия и Източна Европа, чието начало е в началото на XIII в. Балканските народи и руските славяни се противопоставят на агресията, следват битки с нашественика, изгубени с мъчителен героизъм, но оставящи неизличими следи в историята на тези народи, следи и реални, и митологични.
Битките в края на века
Куликовската битка се е състояла на 8 септември 1380 г. на полето между реките Дон и притока ѝ Непрядва. Участват обединени войски на руски княжества, начело с Дмитрий Иванович, наречен по-късно Донски, от една страна, и западният клон на татаро-монголската Златна орда, предвождана от хан Мамай, от друга. За него повествуват две староруски съчинения от края на XIV–XV в., в които историческата истина е сплавена с легендата: Сказание о Мамаевом побоище и поетичната Задонщина. Названието Куликовска битка е наложено от Николай Карамзин през 1817 г. в неговата История государства российского. Увод към битката и нейния резултат е двубоят между двама избрани богатири от двете армии: руския монах Пересвет и татарина Челубей (характерно е, че такива двубои липсват в руския епос). Завършва с гибел и на двамата, първо загива Челубей, Пересвет пада малко по-късно и това вещае равностойно сражение, но и изстрадана победа на руснаците. Така и става, те побеждават с цената на неимоверни загуби, ала радостта от победата е кратка. Скоро те са разбити от съюзния на татарите литовски княз Ягайло, на чиято страна се бият и генуезки наемници. На следната, 1381 г., след междуособни борби за власт друг татарски княз, Токтамиш, измества Мамай, превзема Москва и я изгаря, като задължава Русия да му плаща годишен данък. Страната отново попада за още един век под татаро-монголска политическа зависимост – до 1480 г., когато великият княз Иван III окончателно ѝ слага край, използвайки вътрешната раздробеност и несъгласуваност на Ордата. И след Куликово продължават опустошителните походи в Русия на татарски ханове, на сина на страшилището Тамерлан, Тимур-Аксак, и на Едигей: Москва още няколко пъти е разорявана и изгаряна. В старата руска книжнина се формира отделен разказвателен жанр, Повести за татаро-монголските нашествия след Куликовската битка. В песенния фолклор и изобщо в народното творчество отражението на битката е съвсем слабо. И въпреки сложния, нееднозначен оценъчен контекст на преките резултати от битката, тя изиграва твърде значителна роля за подема на националното съзнание в Русия, дава увереност, че татарите не са непобедими и вдъхва увереност в бъдещото освобождение с колективните усилия на всички княжества, на целия народ. Московският княз се превръща в главен и едноличен субект на руските земи, а както пише един от родоначалниците на евразийската теория, княз Николай Трубецкой, превърнал се е в руски хан. На битката се придава и по-глобално цивилизационно значение, историкът Сергей Соловьов говори за триумф над Азия и я сравнява с баталиите при Каталунските полета през 451 г., когато римляни и вестготи сразяват Атила и така ликвидират хунската заплаха, също и при Поте през 1329 г., решаваща за прелома в Стогодишната война (1337–1453). Отива се доста по-далеч и в съпоставката се намесва Битката за Британия през 1940 г. Търси се и религиозният смисъл на Куликовската битка, в нея всъщност се срещат православното християнство в лицето на Русия и ислямът на татарите, подкрепян от католиците генуезци и литовци (концепция на последния евразиец Лев Гумильов). И в това отношение се правят сравнителни екскурси из макроисторията: Куликово се сравнява с битката, проведена в пространството между френските градове Тур и Поатие през 732 г., завършила с разгром на арабите, на която се придава огромно значение за бъдещето на Европа, впрочем тази така важна битка се предшества от сарацинска обсада на Константинопол през 717–718 г., неуспешна поради решителната намеса на българския хан Тервел на страната на византийците. Но за представителите на слабо познатата в Европа арабска историография битката е само едно маргинално стълкновение, без особени последици за политическата картография на континента.
Косовската битка между сърби и турци, състояла се на 15 юни 1389 г. Сръбските войски губят своя предводител княз Лазар, който е убит, но велможата Милош Обилич прониква ловко в турския стан, представяйки се за дезертьор и пронизва емира Аморат I. В Балканската анонимна хроника от XV в. е казано: … един от воините, много храбър, на име Милош, така прониза нечестивия Аморат, извади с копието си всичките му вътрешности и неговата многоскверна душа… Съгласно Пространното житие на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки, Аморат е посечен от Милош с меч: Когато наближи (Милош), тутакси се спусна и заби меча си в този горд и страшен самодържец, но още там и той падна убит. Случаят е споменат и в Рилската повест на Владислав Граматик (1479): Всред боя загина и лютият насилник, който ги предвождаше… страшно и непристойно изпусна варварската си и нечестива душа… Заместен е от Баязид, наречен Илдаръм (Светкавицата), който печели сражението. В сръбския фолклор е създаден цикъл от епически песни, които са три вида: преди, по време на и след битката. Така е сътворен косовският мит, който ляга в основата на сръбската национална идентичност. Такива са песните за косовската девойка, чийто образ е запечатан и в живописта. Същевременно митът поражда и други, вторични митове с конфенсионален и политически придъх: че поражението в битката е земна жертва, довела до извисяването на Небесна Сърбия; че жертвайки се, Сръбската държава спасява Европа от османска инвазия, завладяване и иго, митът се използва и в съвременната политическа риторика и пропаганда. И съответно в албанската историография е създаден своеобразен контрамит, оборващ значението на сръбския, но практически непознат у нас. Строго погледнато, Косовската битка не означава край на Сръбската държава, защото тя просъществува още няколко десетилетия. А при управлението на деспот Стефан Лазаревич (1377–1427), който е син на княз Лазар, васал на султан Баязид I и подкрепящ го във важни войни, включително и в разгромната за християните битка при Никопол, постига значителен политически и културен напредък. В този краткотраен, но ярък сръбски разцвет голям литературен и педагогически дял има българинът Константин Костенечки, наречен Философ (1380–1431).
Обсада и превземане на Търново през 1393 г. След тримесечна обсада пада столицата на Второто българско царство, последният негов патриарх Евтимий е неотлъчно до защитниците по време на боевете. Най-пълен житейски и творчески негов образ е представен в Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак, жанрово представляващо енкомион, но със значителен житиеписен пласт. Патриархът има огромен авторитет в целия православен свят, във всички области на църковно-каноничното право, налага исихазма като водещо духовно движение, реформатор е в правописа и книжовността и това е упоменато в Словото, но най-потресаващо паметна в творбата е картината с прощаването му с неговите съграждани след края на обсадата и падането на столицата в турски ръце – той е изпратен на заточение, а търновци трябва да се преселят на Изток: Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от преселението и по-тежко от разлъката с родни, отколкото споменът за родината и за своите, които пробождат сърцето като с жило? Ето защо те се прегръщаха един с друг, целуваха, прощаваха се. С риданието си огласяваха местността. А сред тях вървеше пеша великият Евтимий, подпиращ се с жезъл, облян със сълзи, но не защото бе сломен от болест и старост, а защото бе разкъсан от страданието на децата (прев. Васил Киселков). С това се слагат основите на българската идентичност, а те са неизменно родово-страдалчески, чуждото иго е първо посегателство срещу семейството и рода. Подобни мъчителни сцени са чести за петвековната българска книжовност, ще ги видим на много места и по-късно: в Житието автобиография на Софроний Врачански, в Нещастна фамилия на Васил Друмев, в поезията и публицистиката на Ботев, особено във фейлетона Примери от турското правосъдие (1871), в стихосбирката Епопея на забравените и романа Под игото на Вазов, в Записките на Захари Стоянов.
А 1396 е годината на битката при Никопол, завършила с неописуемо поражение на многосъставната антитурска коалиция, замислена като кръстоносна и предвождана от унгарския крал Сигизмунд I Люксембургски (1368–1437). Тя е описана накратко и в славянски извори от XV в. като Балканската анонимна хроника, и в Житие на Стефан Лазаревич, в което Константин Костенечки обобщава нейните резултати така: …(турците) една част изпосякоха, друга част заедно с конете им удавиха в Дунава, а някои избягаха със своя крал на кораби в Царствуващия град и оттам с корабите се спасиха в своята страна. А измаилтяните взеха оттам неизказано количество богатства. За Балканската хроника причината за разгрома на крал Сигизмунд и оглавяваната от него групировка се корени главно в неговото високомерие и нарцисизъм: Кралят, прочее, с колкото високомерие и самовъзхвала дойде, с още по-голям срам и безчестие си отиде, като загуби множество люде и остави множество кости, та не можеше да се премине от кости…
Това обаче не е последното поражение на Европа от Азия през този времеви период. На изхода на века, на 12 август 1399 г. имаме още една, заключителна битка, която се е състояла на река Ворлкса, приток на Днепър. Обединените войски на великия литовски княз Витовт, включващи и поляци, немци и татарския ренегат и междуособен борец за трона на Златната орда Токтамиш, влизат в тежка битка с татарите на хановете Темир-Кутлуга и Едигей, вече достатъчно известни със своите разорителни походи към Москва. Побеждава безапелационно Ордата и това рязко преустановява настойчивия стремеж на княз Витовт към пълна политическа хегемония в подвластната на татарите и превалиращо славянска Източна Европа. Но поражението му дава боен и стратегически опит за сражението при Грюнвалд през 1410 г., в която той подкрепя поляците и техните съюзници срещу рицарите на тевтонския Орден.
Всички тези изгубени битки срещу азиатски нашественици, татаро-монголи и османски турци като наследници на сарацинската и на още по-старата персийска напаст градят устойчив мит, според който православните славяни (руси, сърби, българи) са спасили Западна Европа от похищение, от тежко и дълго варварско иго и са запазили нейните културни ценности. Но над покорените православни народи се спуска нощ, чиято непредвидима продължителност е доловил през XV в. балканският книжовник Димитър Кантакузин (грък, с приноси в сръбската и българската литература) в своята Молитва към Богородица:
Смърт впрочем настава люта, и край.
Смърт и заедно с нея разлъка.
Смърт, пренасяща в отвъдния свят.
Смърт в тъмнината кат тат нощен.
Тъмен бях и в тъмата отивам адова.
Тъмна е честта ми като на дявола.
Тъмните ангели оттогава възлюбих
Тъмната тъма избрах, защото тъмен изцяло бях…
Преходен е този живот и суетен.
Преходен и бързо отминаващ.
Преходен, над людете надсмиващ се.
Преходен е и образът на този свят.
(Превод Красимир Станчев)
Тази сгъстена картина на военни поражения и загуба на суверенитет за продължително време слага макар и далечно начало на Славяно-балканската Реконквиста и кристализиране на националната идентичност и ни заставя да си припомним известната теория на Карл Ясперс (1883–1969) за осевото време. То е продължило от VIII до II в.пр.Хр. и тогава в Гърция, Близкия изток, Китай са се образували главните идейно-интелектуални огнища на човечеството, които определят цивилизационната му еволюция през вековете. По-нататъшните цветущи периоди в световната история продължават все по-кратко и по-кратко, така, както и в края на XIV в. историческите събития раждат – в условията на отпочващо многовековно иго – основите на православната славянска идентичност. Славянската идентичност се формира не толкова в интелектуални изригвания, колкото във войни и битки за свобода.
