Начало Идеи Гледна точка Кремълитет
Гледна точка

Кремълитет

5629

Поводът за тази колонка е едно конкретно събитие, случило се преди месец. Разказаха ми го преди няколко дни. Един френски историк бил помолен да напише предговор към български роман, преведен на френски език. Романът е получил престижна българска награда. Сюжетът му е за деветосептемврийския преврат през 1944 г. и последвалия след него червен терор. Издателството се обърнало именно към този историк, защото той бил живял няколко години в България през 70-те години на миналия век и редакторите и издателите предполагали, че е запознат с историята ни и най-вече с историческата и политическа картина след тази дата. Той прочел романа и казал, че не може да напише предговор към него, защото романът не отразявал вярно събитията около 9-и септември, насилие и терор е нямало, както е нямало и буржоазна интелигенция в България преди 9-и септември, нямало е и елит, който да е бил унищожен, събитията след Втората световна война били закономерни и законни, за терор не може да се говори, изобщо България не била някакво лошо място за живеене, напротив, той бил с чудесни впечатления от България по времето на социализма, особено в годните, когато той бил живял тук, една страна с бурно и успешно развитие, хората били сърдечни и открити, приятелски настроени, чувствали се свободни и щастливи, казал бил още този френски историк. А картината на романа била нереална и изкривена.

Разбира се, той отклонил предложението за написване на предговор етично и без скандали. Неговият отказ бил коректен и тази коректност заслужава адмирации. Ако се беше съгласил да напише предговор, за да не обиди редакторите или за да вземе хонорар, или по друга подобна причина, би било грозно. И не само грозно – когато човек пише каквото и да било, не по убеждение, фалшът винаги си личи. Фалшът е от малкото неща, които не могат да бъдат прикривани, защото колкото по-настойчиви са опитите за прикриване, толкова повече те го експонират.

Подобна позиция във Франция като че ли не е изненадваща. Неотдавна, когато беше отворено досието в българската Държавна сигурност на проф. Юлия Кръстева, разбрахме, че нейната и на съпруга ѝ принадлежност към маоисткия кръг около списание Tel Quel е резултат от последователно изповядване на комунистически и левичарски идеи. И това се случва в годините на „Културната революция“, която взема хиляди жертви в комунистически Китай, когато „червената книжка“ на Мао беше оръжие за репресии. Юлия Кръстева отрече бурно своята свързаност с българската Държавна сигурност, но обвързаността си с маоизма не е правила опити да отрича, тъй като плод на тази дългогодишна обвързаност са множество текстове в маоисткото списание.

Комунистически идеи и позиции, оправдаващи комунизма, се изразяват не само във Франция. „От 89-а година имаме едно ново поколение, и не трябва да му припомняме непрекъснато какво е било преди това. Това поколение съди за демокрацията по своите собствени критерии. И ако някой днес води борба с комунизма, това е архаично“, обяви наскоро в студиото на БНТ политологът проф. Антоний Тодоров. Така ли! А от 1945-а имаме три или четири нови поколения. Защо не е архаично да се води борба с фашизма, както най-често бива наричан националсоциализмът? Струва ми се, че от всеки, който публично защитава социализма, трябва задължително да бъде искано да посочва неговите предимства пред националсоциализма. Зная, че това няма да стане. Двете системи отдавна се мерят с двоен аршин. Но даже човек с изразени левичарски позиции като проф. Тодоров не би казал в ефир, че след 1944 г. в Народна република България е процъфтявала законността и демокрацията. Дори по един перфиден начин той казва обратното – господствал е терорът и беззаконието, но новото поколение вече не иска да слуша за това. С това бих се съгласила в голяма степен. Нали виждам с очите си как през годините след комунизма беше възпитано точно такова поколение.

Нали виждам как от една година у нас бившите комунисти и доскорошните антикомунисти действат в общ фронт. Запазили са се лексикалните различия, но на по-заден план, след приоритетните общи цели.

Откакто станахме свидетели на тези общи приоритети, си дадох дума да не пиша на политическа тема, дори да не гледам всяка вечер новини, да чета само заглавията на политическите статии, да не обръщам внимание на политическите страсти, да не влизам в дискусии. Казах си, че след трийсетгодишно протестиране, скандиране и подскачане по площадите спокойно мога да наблюдавам отстрани какво се случва, да не се встрастявам, да не се изтощавам психически и емоционално, защото това, което се случва, не е резултат от протестите, а протестите са, за да се случи онова, което е решено. Оказа се, че добрите намерения са едно, друго е действителността. Гражданската ангажираност не е въпрос на решение – дали да участваш, или не, не е въпрос на желание или нежелание, тя е състояние, в което съществуваш и това състояние те кара непрестанно да си нащрек за всичко, което се случва около теб. И като се замислих – благодатно състояние, защото неговата противоположност е апатията. Апатията ме отвращава, а подменените приоритети ме отчайват.

И сега, когато научих за реакцията на този френски интелектуалец, като че нещата дойдоха на местата си. Световният кремълитет действа в общ фронт. Даже у нас е малко закъснял. И не е толкова ляв. Жълтите жилетки бяха доста по-радикални в действията си, а Black Lives Matter дори дадоха заявки за пренаписване на биографии и исторически събития.

Преди години се използваше изразът „Дългата ръка на Москва“. Тя наистина беше доста дълга. Идеолозите от Кремъл са използвали национално-освободителните движения по света, за да установяват комунистически режими. Не е само Куба. Имаха успехи в Африка, в Близкия изток, а и в Западна Европа. Износът на революция започва още с победата на болшевишката революция.

По екраните на нашите кина още се прожектира прекрасният филм на Доминик Кук „Сянката на шпионина“ („The Courier“). В центъра на драматичния сюжет са историческите личности Гревил Уин и офицера от ГРУ Олег Пенковски, благодарение на които Карибската криза не прераства в ядрена война. Полковник Пенковски спасява света от гибел, но плаща с живота си – изгорен е жив в крематориум на 16 май 1963 г. Филмът показва с документална точност събитията от недалечното минало. Аспирациите на Кремъл за господство над света никога не са отслабвали. Днес често се появяват информации за намеса в изборите на много страни. Това се върши чрез обучени агенти, но огромна помощ оказва и широката мрежа от неосъзнат кремълитет по света.

Винаги ме е изумявало как кремълската пропаганда успява да представи своята политика в бяла одежда. Именно тази бяла одежда създава и вдъхновява световния кремълитет.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора