Прахът се трупаше върху книгите като сняг. Ставаше все по-гъст. Книгите бяха много. Двете библиотеки в стаята бяха претъпкани. Книги имаше върху облегалката на дивана. И по пода също имаше високи по един метър кули от книги, между които имаше изсечени пътечки за минаване.
Старецът седеше в безформеното като камък кресло до прозореца и уж гледаше навън, но всъщност мислеше за книгите зад гърба си. Цял живот ненаситно беше трупал книги. Как го бяха радвали и натъжавали тези книги, и разсмивали с глас. Колко неща му бяха изговорили с най-различни гласове. И за непрочетените книги мислеше. Знаеше, че те ще си останат непрочетени и това го изпълваше с покруса. Очите му вече не виждаха буквите, наместо букви пред очите му плуваха размазани петна. Вече можеше единствено да гледа през прозореца. Но понякога, изпълнен с тъга, минаваше по пътечките, изсечени между книгите, вземаше една, вземаше друга, коя прочетена, коя непрочетена и ги погалваше. И после пак ги връщаше върху купчинките. Странно нещо, дори и непрочетените книги му бяха до болка близки. И това беше като че ли достатъчно оправдание за факта, че беше изживял живота си през очите на книгите си и му помагаше да не се чувства, в определени моменти, пълен неудачник.
На обяд на входната врата се звънеше. Той знаеше, че това са служителите от социалния патронаж, които му носеха храна. Отиваше да отвори, вземаше храната. Носеше я на перваза на прозореца, сядаше в позеленялото си от годините, като камък, обрасъл с мъх кресло и започваше бавно да яде. Но ядеше малко.
Денят в прозореца лека-полека се свиваше и изчезваше. Ставаше тъмно. Той светваше лампата, минаваше по пътечката между книгите и отиваше да се измие. И после си лягаше.
Един ден на вратата се звънна по-рано от обичайното. Той отиде да отвори. Бяха две момчета, едното с брада, а другото с такава гъста къдрава коса, сякаш беше нахлупило на главата си калпак от каракул. Момчетата бяха любезни. Казаха му, че изкупуват книги. Чули за книгите му и дошли, ако могат да му бъдат от полза.
Той се сети кой ги е пратил. Синът му. Неговият син му се обаждаше веднъж седмично, идваше да го нагледа и отдавна го уговаряше да се освободят по някакъв начин от тези купища книги, които само събират прах. Защо обаче му се струваше, че сякаш и този диалог със сина му първо го беше срещнал някъде в книгите.
И ето, сега това време беше дошло.
Старецът махна с ръка. Действайте. Момчетата се захванаха за работа. Къдравият носеше под мишницата си руло здрави найлонови чували. Разви рулото и двамата с другия започнаха да пълнят чувалите с книги. Сетне носеха чувалите надолу по стълбището, явно ги товареха в някое бусче. И пак се връщаха. Чувалите им не свършваха, добре се бяха подготвили тези двамата.
Накрая подът се разчисти и стаята стана изведнъж много по-голяма.
– Стига толкова – каза този с брадата, явно той беше шефът. – Ако се наложи, пак ще дойдем.
Бръкна в чантата си, която носеше през рамо, извади две-три банкноти и ги остави на дивана. Сетне двамата си тръгнаха.
Старецът седна на креслото и се загледа през прозореца.
През прозореца виждаше кварталната градинка и част от улицата. Когато времето беше по-хубаво, в градинката играеха малки деца с ярки дрехи и виковете им оставяха драскотини във въздуха. Понякога на пейките сядаха младежи с татуирани чела и вратове и пиеха бира. Момичета вървяха забързано по тротоара и гледаха в телефоните си и се усмихваха като на сцена. Възрастни двойки разхождаха кучетата си, понякога толкова малки, че от прозореца се виждаше само поводът, а кученцето – не. Впрочем това го беше прочел някъде, убеден беше, не беше негова находка. Стана му драго, че има такъв синхрон между него и книгите му.
Сети се и за още нещо, което беше прочел някъде. Прочетеното бавно се наливаше с кръв в паметта му. Как беше, как? Нещо такова: дюлгерин може да си без бичкия и без тесла, но не може да си без отвес. Дувар да иззидаш, врата да изправиш, долап да скроиш, на око не може. Отвес трябва.
Огледа опразнената стая и се почуди как ще изкара дните, които му остават. После си помисли за тези отвън. И изпита нещо, дали за себе си, дали за тези отвън, което заседна в гърдите му, можеше с нож да го режеш. Не назоваваше ли един руски писател тъкмо това чувство с думата „жал”. Не, не беше жал думата. Друга беше. Друга.
Жалост.
