0
1703

Кризата на коронавируса като пропусната възможност

През последните няколко седмици много хора живеят по-скоро с книги, отколкото с други човешки същества. В самоизолацията, наложена на почти цяла Европа, четенето е едно от малкото неща, които можем да правим. Книгите, които четем, предопределят до известна степен възприятието ни за кризата и, обратно, състоящата се драма на епидемията дава нова перспектива на това, което четем. Струва ми се, че това се забелязва най-вече, когато препрочитаме една книга.

Миналата седмица, докато слушахме новините за 700/800/900 души, починали за ден в Италия и Испания, преглеждах Модерността и холокоста на Зигмунд Бауман. Един пасаж, който ми беше убягнал първия път, когато четох книгата, привлече вниманието ми. Бауман разказва историята от Стария завет за светия мъдрец, спрян от един просяк, който го помолил за ядене. Докато мъдрецът разопаковал дисагите си, за да извади храната, която носел, просякът, изтощен от глад, паднал и умрял. Мъдрецът отправил следната молитва: „Накажи ме, Господи, защото не успях да спася живота на друго човешко същество”. За разумно разсъждаващия човек тази история може да прозвучи доста нелогично. Защо ще се чувстваш виновен за нещо, за което не си отговорен, най-вече след като искрено си пробвал да помогнеш? Все пак просякът не е умрял поради това, че е почакал няколко секунди или минути, а поради продължителния глад далеч преди мъдрецът да се появи на сцената. Също така мъдрецът е направил всичко възможно и т.н.

На фона на новините за коронавируса, които ни уведомяваха за бройката умрели почти в реално време, започнах да мисля за моралния урок от библейската история на Бауман. Изправен пред страданието на другия, на теб ти се дава възможност – „дар” от Бога, пример за Божията милост, казано на религиозен език – да покажеш състрадание, щедрост, солидарност. Има ситуации в живота, когато тази възможност присъства само за миг, който може лесно да бъде изпуснат. Левинас изразява нещо от тази идея, когато говори за морала като „момент на щедрост”. Има нещо в самата природа на една вирусна епидемия, която води до мисълта за мимолетност. Разбира се, че ще има дългогодишни последствия от кризата на коронавируса – финансови, икономически, политически и т.н. Но кризата също така ще остане в съзнанието на хората и с реакциите, които предизвика по време на няколкото седмици около така наречения „пик” на вируса. Лекарите обясняват, че при всяка епидемия има крива, която във високата си точка отбелязва нещо като взрив от смъртни случаи на заразени. Този период, който след време може да ни изглежда като ужасяващ, но кратък миг, може да се окаже най-важният тест за нашата човечност или – в конкретния случай – за европейските ценности за единство, солидарност.

Не е много вероятно милионите италианци, някои от които загубиха и двамата си родители в рамките на няколко дни, да забравят изключително малката подкрепа, която получиха тъкмо през тези няколко дни, независимо какво ще се случи по-нататък. Също така италианците и испанците трудно ще забравят образите на медицинските сестри, които плачат от отчаяние, тъй като ден след ден са изправени през избора кого да лекуват и кого да оставят да умре. Семейството на италианския лекар от Торино, когото познавам, няма да забрави, че той загуби говора си от стрес. Всички тези хора заявяват открито, че се чувстват изоставени от Европа в момента, когато най-много се нуждаят от помощ. Думите на отчаяние на испанския премиер Педро Санчес към Ангела Меркел: „Нима наистина не разбирате…“ може да ни преследват задълго.

Коронавирусът бива правилно описван като трагедия, бедствие, което ще промени света, в който живеем. Но той е и нещо друго – една пропусната възможност за Европа да демонстрира „момент на щедрост”, тест, който Европа, поне в началния етап, не успя да издържи. В крайна сметка бедствието се случва на някои от най-богатите общества в историята на човечеството. Много е трудно да се повярва, че не е възможно да се окаже по-голяма помощ.

Един от любимите ми романи на Хенри Джеймс се казва Златната делва. Веднъж счупена, делвата може да се поправи, но тя никога не може да е перфектна отново, тъй като цепнатините винаги ще личат. Много е вероятно точно сега да наблюдаваме момента на счупване.

Клемена Антонова е историк на изкуството. Защитила е докторат в Оксфорд върху времето, пространството и присъствието в иконата, издаден като книга: Space, Time and Presence in the Icon: Seeing the World with the Eyes of God, Farnham: Ashgate, 2010. 206 p. (Ashgate Studies in Theology, Imagination and the Arts). В момента работи върху изследване, посветено на руската религиозна философия в рамките на проекта на Чарлз Тейлър Religion and Secularism в Института за науките за човека във Виена.