Начало Книги Кризата на културата
Книги

Кризата на културата

2003

За забележителната книга на Оливие Роа „Кризата на културата. Политиката на идентичност и империята на нормите“

Изключителната книга на Оливие Роа за политиката на идентичността нито осъжда последната, нито я прегръща, но се опитва да внесе ред в един свят, който не приема себе си

В антиутопичния роман „Метропол“ на Ференц Каринти героят, унгарски лингвист, пристига на летището в Будапеща, след което всичко се обърква. Той минава през грешен вход, качва се на грешен самолет и се приземява в непознат град, където въпреки професионалните си умения не успява да разгадае кода на местния език. За него връщане назад няма.

Докато четях „Кризата на културата“ от Оливие Роа, проницателна и изключително оригинална интерпретация на днешния свят, си припомних отчайващата история на този унгарския лингвист. Ако домът е мястото, където разбирате другите и се чувствате разбрани от тях, то днес живеем в свят на бездомници. Космполитната утопия, в която човек се чувства у дома си навсякъде, е изместена от страха, че всъщност никой не си е у дома и не е местен в земята, в която е роден.

Основният аргумент на Роа е, че днес сме свидетели не на замяната на една доминираща култура от друга – както, примерно, в епохата на експанзия на християнството или исляма, или във вековете на Ренесанса и Просвещението – а на прогресивната ерозия на културата и като антропологична реалност, и като национален канон.

Според Роа тази нова реалност е последица от сложен коктейл от събития и фактори. Сред тях са „индивидуалистичната и хедонистична“ революция от 1968 г., неолибералната финансова глобализация, интернет, както и стопяването на физическите граници след Студената война, направило възможно движението на народите и тяхната „детериториализация“.

За него националната култура е като родния език: говориш го още преди да знаеш граматиката. Това са онези „саморазбиращи“ се истини, които всички споделяме, без да съзнаваме. Тази споделена култура изчезва, докато в същото време „високата“ артистична култура се превръща „или в загуба на време, или в едно сред многото останали хобита“. Доскоро да си французин означаваше да си чел Юго. Ала това вече не е така. „Под въпрос са самите кодове и връзки, които съставляват социалната общност, ограничени днес в дискусиите за идентичността“, пише Роа, роден във Франция социолог, сега преподавател в Европейския университетски институт във Флоренция.

Настоящите ценностни конфликти или „културни войни“ всъщност не са битки между културите, настоява той, „а опит за концептуализация на ценностите над и отвъд културата“. Резултатът е „агресивна нормативност“: всеки трябва да знае какво е правилното поведение във всяка дадена ситуация. Отклонения от това не се допускат.

Докато глобализацията често се тълкува като „озападняване“, Роа вижда в нея „де-озападняване на света“. Западът е отдал своята култура за глобално ползване, ала повече не може да живее в нея. Разпространението на английския език например доведе до възхода на т.нар. „глобиш“, език, който е неразбираем понякога за хората от Великобритания.

Роа е човек от левицата. Но все пак за разлика от левите критици на „културата на отмяната“ като Сюзън Нийман, авторка на книгата „Ляво не значи бдително“ (Left Is Not Woke)[1], или Яша Мунк, автор на „Капанът на идентичността“, той не критикува политиката на идентичност заради нейния отказ от универсализъм, а заради това, че подменя сложността с флуидност, че заменя съществуващите сложни културни идентичности с „идентичности в кутия“ и свят, в който свободата се състои в правото да си смениш кутията.

Интелектуален нонконформист, Роа е постигнал нещо забележително: създал е книга за политиката на идентичността, без нито да осъжда последната, нито да я прегръща, предлагайки нюансирана културна дисекция на нейния произход и противоречия. Тонът му, предаден на английски от преводачите Синтия Шох и Триста Селоус, е меланхоличен, но никога гневен. Той предлага обяснения, а не полемики.

В резултат на това книгата е в известен смисъл римейк на „Краят на историята и последният човек“ на Франсис Фукуяма през XXI век. Роа е съгласен, че историята е „завършила“, ала не с триумфа на демократичния капитализъм. „Краят“ на историята означава, че миналото вече не се интерпретира в неговия исторически контекст. За нас вече не е важно да разберем Томас Джеферсън или Робеспиер в контекста на тяхното собствено време. Ние не вярваме, че миналото е различно историческо време. Мъртвите са освободени от своя исторически час. Човек не може вече да бъде прогресивен в контекста на собственото си време, днес сте или прогресивен, или реакционер за всички времена. Всеки е приеман като съвременник и е разглеждан според съвременните стандарти. Дон Жуан на Моцарт е също толкова противен със своите сексуални авантюри, колкото и Харви Уайнстийн. „Така регистърът на емоциите е сведен до колекция от жетони“, пише Роа. Младите се държат като последното поколение, като съдии в секуларизираната версия на „Денят на страшния съд“.

„Кризата на културата“ е доказателство, че истински уникалните книги не заявяват шумно своята оригиналност; те я крият, защото оригиналността вече не шокира. Книгата внася ред в свят, който не приема себе си. Някога културата е била нашето традиционно оръжие срещу човешката смъртност, затова имаме всички основания да се страхуваме, както настоява Роа, че „по този начин декултуризацията в крайна сметка води до дехуманизация“.

Англоезичната версия на текста е публикувана във „Файненшъл таймс“

[1] В оригиналното заглавие на книгата – Left Is Not Woke, е използвана думата woke, която в съвременния политически контекст изразява бдителността към расовото и социалното неравенство.

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).

Свързани статии

Още от автора