Твърдя съвсем отговорно, че през последните няколко години университетското дело у нас деградира, а университетите постепенно се превръщат в празни коруби на някога пълноценно функциониращи образователни институции.
Последната книга на проф. дфн Добрин Тодоров е посветена на кризата във висшето образование и възможностите за промяна и преструктуриране на университетите. При подготовката ѝ са ползвани редица негови публикации в специализирания печат, както и разработки, предоставяни на вниманието на няколко ръководни екипа на Министерството на образованието и науката. Включени са и текстове, поместени в различни печатни и електронни медии, сред които публикуваните в Портал Култура Стратегия на статуквото (20.12.2013 г.), Реформа без основа и ясни цели (15.03.2016 г.) и Университети в остра криза (20.02.2017 г.). При изработването на предложенията за промени в сферата на висшето образование са ползвани мерките, посочени в инициираното от него Отворено писмо за критичното състояние на висшето образование (в-к „Култура“, 02.10.2016 г.), подписано от 12 професори по философия от различни университети. Предлагаме ви Въведението към книгата.
„Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея“, проф. дфн Добрин Тодоров, изд. „Св. Иван Рилски“, София, 2017 г.
Въведение
Тази малка книга е посветена на голямата криза на висшето образование, разразила се през последните няколко години у нас, както и на възможностите за изход от нея. Наличието на подобна криза не е тайна за българското общество и държава, но тя се изживява особено болезнено от пряко ангажираните с университетското дело в страната. Аз съм един от тях. След близо три десетилетия преподавателска работа с болка наблюдавам срива на образователния процес във висшите училища, а и тяхното общо западане.
Твърдя съвсем отговорно, че през последните няколко години университетското дело у нас деградира, а университетите постепенно се превръщат в празни коруби на някога пълноценно функциониращи образователни институции. Този процес на упадък постепенно се задълбочава, а напоследък навлезе в особено остра фаза. Най-видим белег за това са трескавите и на моменти панически действия на академичните ръководства на българските висши училища. Активността им е насочена най-вече към привличане на максимален брой студенти, тъй като това е основният начин, чрез който университетите у нас осигуряват своята издръжка. Размерът на получаваната от държавните висши училища субсидия е функция основно на броя записали се да следват в тях[1]. Така бъдещите кандидати за висше образование още от „входа” на висшето училище биват зачислени преди всичко като бройки, които по никакъв начин не трябва да бъдат изгубени. Това има пагубни последици не само за тях, но за цялостната обществена система, в която те впоследствие се реализират[2].
Освен чрез осигуряване на по-високи приходи – чрез субсидии от държавата и/или семестриални такси, академичните ръководства се опитват да гарантират оцеляването на своите висши училища и чрез максимално свиване на разходите. С цел икономии на средства се предприемат стъпки към вътрешно преструктуриране на университетите: обединение на факултети, закриване на департаменти и катедри. В някои университети тихомълком или явно се въвежда мораториум върху обявяването на конкурси за нови преподаватели. По такъв начин се спира естественият процес на възпроизводство на кадрите, така нужен за нормалното функциониране на висшите училища. На някои места се намаляват възнаграждения и/или се увеличава учебната натовареност на преподавателите, а част от тях биват освобождавани от работа посредством различни административни „хватки”. Силно се ограничава привличането на външни преподаватели на граждански договор, с което висшите училища още повече се капсулират. Убеден съм, че всички тези палиативни мерки имат краткотраен и ограничен финансов ефект. Те не решават по същество и в перспектива проблемите, пред които са изправени днешните университети, но със сигурност ще навредят необратимо на тяхното бъдеще.
Описаната по-горе стратегия за оцеляване се основава на погрешното очакване, че отделните висши училища могат да се спасят сами. Някои от тях действително имат по-големи шансове самостоятелно да преминат през кризата, но в крайна сметка и техните щети ще са твърде големи. По-перспективна изглежда стратегията, която се отказва от максимата „спасението на давещите се е дело на самите давещи се”, а разчита на подкрепа от страна на обществото и държавата.
Направените по-долу предложения се отнасят до решаването само на някои от основните проблеми, пред които стои университетското дело у нас. Те не претендират нито за абсолютна валидност, нито за окончателност на решенията. С тях се опитвам да подпомогна „отвътре” дискусията по темата за първоначално спасяване на жизнеспособните сред наличните висши училища, а впоследствие и принципно реформиране на сферата на висшето образование като цяло.
Като възможен вариант за решение на кризата предлагам оптимизиране на мрежата от държавни висши училища, както и вътрешното им преструктуриране. Давам си сметка, че цената – финансова и човешка, при неговото реализиране ще е висока и трудна за приемане. Самият аз не бих и помислял за подобна стъпка при по-нормална ситуация, ала ситуацията съвсем не е такава. Затова колкото и болезнена да изглежда предлаганата терапия, тя следва да се приложи, за да се оздрави като цяло сферата на университетското дело у нас. Иначе е съвсем реална перспективата за летален изход на повечето му представители с мъчително живуркане на отделни висши училища, трудно оцелели и едвам кретащи, лишени от потенциал за пълноценно развитие занапред.
За да се гарантира оцеляването на висшите училища и се създадат предпоставки за реформа по същество на университетското дело в страната, е важно провеждането на задълбочен и с широко обществено участие дебат. В резултат би следвало да се очертаят предпоставките, фазите и крайните цели на промените в областта на висшето образование и за тях да се потърси достатъчно солидна подкрепа в обществото, а и сред академичните среди.
Смятам, че понастоящем непосредствените цели в тази област са две: 1/ спиране процеса на упадък на висшите училища чрез съхраняване и укрепване на дееспособните сред тях; 2/ запазване ядрото на академичната колегия и съхраняване потенциала за нейното нормално възпроизводство занапред. Важна задача е и възстановяването на системата на висше образование у нас, така че всяко висше училище да изпълнява специфични задачи с оглед обслужване на обществения интерес. За да бъдат постигнати тези цели, още сега е нужно да се предприемат мерки за стабилизиране и извеждане от кризисното състояние на университетското дело. Тъй като смятам, че държавните висши училища са с основен принос и изпълняват централна роля в тази област, съм съсредоточил своето внимание върху промените в тях. Убеден съм, че тъкмо с тяхното спасяване и бъдещо реформиране следва да започне промяната в цялата сфера на висшето образование. Това не означава, че частните висши училища няма да бъдат включени по-късно в този процес, като към тях бъдат предявени същите изисквания[3].
Специфичните проблеми на висшето образование са добре известни на работещите в неговите институции. Ала широката общественост не е запозната с тяхната същина и не осъзнава нито дълбочината на кризисните процеси, нито спешната нужда от промени в областта. За съжаление състоянието на университетите у нас не се познава и от представителите на политическата класа, които не полагат особени усилия да вникнат в него. Надявам се чрез този мой опит за осмисляне на случващото напоследък във висшите училища да ги подпомогна при вземането от тях в близко бъдеще на съдбоносни за областта решения. Размислите ми са насочени предимно към неработещите в българските висши училища[4], но бих се радвал, ако в дискусията се включат и други представители на академичната колегия от страната.
С това се надявам да подтикна държавата, а и обществото, да подадат ръка на университетската колегия и заедно да спрем този пагубен за всички нас регрес.
Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011) и „Езикови“ тревоги (2015). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012- 2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002-2012, 2016-), член основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002-2004), член-основател и Изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).
[1] Привличането на множество студенти е още по-съдбоносно за частните висши училища, доколкото съществуването им изцяло зависи от събираните от тях такси.
[2] Въвеждането на принципа „парите следват студента” беше голяма грешка, която в значителна степен съдейства за възникването на сегашната криза на университетското дело у нас, но този проблем предполага самостоятелна дискусия, която тук няма да отварям.
[3] Тъй като тези образователни институции не изразходват пряко обществен ресурс, а и обучават относително малък дял от студентите в страната, отлагането за непродължителен период на тяхното реформиране няма да е фатално за оцеляването на университетското дело у нас.
[4] Затова и в текста почти отсъстват препратки към нормативни документи или специализирани разработки по темата, за да не се обременява излишно изложението и да се запази неговия достъпен за неспециалистите характер.
