В „Зелена граница“ Агнешка Холанд продължава суровия и честен кинематографичен разговор за крехкостта на европейските ценности
С „Европа, Европа“ (1990), номиниран за Оскар за сценарий, тя постави началото на своята голяма тема за морала и жертвите на войната, затвърди я с „В мрака“ (2012), последваха филмите „Мистър Джоунс“ (2019) и „Шарлатан“ (2020), в които се показва същността на тоталитарния режим.
Киното има своите съвременни образци, артикулиращи проблемите на бежанците. Филмът „Огън в морето“ на Джанфранко Рози през 2016 г. получи Златна мечка на Берлинале. Чрез средствата на документалното той отразява агонията на бежанците от Африка, търсещи спасение в Италия – много от тях умират, докато прекосяват с лодки морската шир. Темата за бежанците, живеещи в постоянен страх заради вярата, расата и убежденията си, намира отзвук и в съвременното българското кино – „Съдилището“ на Стефан Командарев, „Пощальонът“ и „Добрият шофьор“ на Тонислав Христов също коментират проблемите на преминалите нелегално българската граница. И докато родната кинематография е по-скоро длъжник на подобен род проблеми, европейските филми упорито ги изследват, пример е последният филм на Матео Гароне „Аз, капитан“, в който бежанци от Сенегал търсят избавлението си в Европа, но пътят към свободата се оказва пътуване към ада.
В „Зелена граница“ на Агнешка Холанд историята се развива в три посоки в периода 2021–2022. Семейство от Сирия идва в Беларус, защото смята, че това е най-безопасният начин да стигне до Швеция. Срещат жена от Афганистан и се опитват да преминат границата между Беларус и Полша, но очакванията им се разминават с реалността. Граничните служители, възползвайки се от тяхната безпомощност, отнемат парите и личните им вещи, пребиват ги и ги транспортират от Полша до Беларус. В Беларус отново ги пускат през неохранявано пространство в Полша. Във втората история на фокус е животът на млад полски граничар – той строи къща за жена си и нероденото си дете, а през нощта преследва незаконно преминалите границата и се разправя с бременни жени, старци и деца. Третото разклонение на разказа е насочено към полски доброволци, които идват на помощ на премръзналите, отчаяни хора, изоставени в гората през зимата. Доброволците могат да хранят чужденците, могат да ги снабдяват с лекарства, но активната намеса в съдбата на преминалите зелената граница води до затвора.
„Зелената граница“ е като увеличителна лупа на двойните стандарти, безкомпромисно разкрива липсата на хуманност, мултиплицирането на расизма в Европа. Разказът е структуриран в четири части и епилог. Всяка част е тематично обвързана с акцентите на сюжета. Първата анализира идеята за семейството – между по-слабите в социума се изграждат връзки, наподобяващи отношенията между роднини, обединени в общата участ и нещастие. Преминаващите зелената граница тъгуват по един и същи начин за близките си, за родината, за тях смъртта на дете, баща, майка се превръща във финал на всички мечти, а стремежът към свобода загубва епичните си измерения.
Във всяка част етическите проблеми увеличават градуса на кинематографичния съспенс, а в последната част, свързана с работата на полските доброволци, границата между закон и морален избор получава ново измерение – законите ни отчуждават от идеята за добро. Юлия (Мая Осташевска) е психолог. Тя е сама, грижи се за майка си, съпругът ѝ е починал от ковид. Присъединява се спонтанно към група младежи, които осигуряват храна и медицинска помощ на преминалите границата. Въпреки забраната да транспортира бежанци тя се опитва да им окаже първа помощ. След вечер, прекарана в полицията, с повдигнато обвинение за трафик на хора тя решава да работи неотлъчно за каузата на активистите.
В „Зелена граница“ с едри краски са разгърнати социалните профили на беларуски и полски гранични полицаи – за охраняващите държавните граници бежанците са втора категория хора – с тях може да се прави всичко. В епилога доброволците и полските гранични полицаи се срещат в общ епизод – през 2022 г. украински бежанци от войната преминават полската граница. Интересен обрат – същите, които са изоставяли едни бежанци преди година, оказват съдействие на други сега. Когато са разпознати от доброволците, те се отричат от спомена за зелената граница.
Само един кадър е решен в цветно – при изписването на заглавието на филма. Панорамната картина над горския пейзаж, превърнал се в свидетел на безчовечност, постепенно придобива черно-бял образ. Гората съхранява призрачни тайни за всички безименни Хензел и Гретел, които намират смъртта си в нея.
В „Зелена граница“ Агнешка Холанд се въздържа от излишен патос, тя задава неудобни въпроси, отправя ги преди всичко към своите сънародници в Полша. Обвиненията към филма ѝ не закъсняват, през септември 2023 г. полският министър на правосъдието Збигнев Жобро написа в Туитър, че тя е направила пропаганден фашистки филм, защото е представила поляците като бандити и убийци. Още в първата седмица от разпространението си в Полша обаче „Зелена граница“ попадна в топ 20 на касовите филми в страната за 2023 г.
В „Зелена граница“ Холанд ни представя кривото отражение на високото говорене за благородни каузи и хуманизъм, докато фалшът и алчността отдавна чертаят перспективата ни за развитие. Филмът ще бъде представен на София Филм Фест през март 2024 г.
