Осмите поред парламентарни избори се задават на хоризонта с очакване, че няма да се формира правителство и след тях ще отидем на девети избори. До 11 декември държавата имаше редовен кабинет и съществуваше усещане, че се е установила крехка политическа стабилност. Този кабинет с всичките си кусури беше прозападен. Ако GenZ не бяха излезли на площадите, сега Радев още щеше да си стои в президентството и нямаше да застрашава България с отклонение от прозападния външнополитически курс и с всички неизвестни, които се крият зад негово евентуално правителство. Нямаше да отпадне от политическия дневен ред и работата на Форума за демократично действие, който щеше да издигне единна дясна кандидатура за президент. Една такава кандидатура имаше поне минимален потенциал да вдигне вълната на общественото недоволство и да възпроизведе под някаква форма модела от 1996–1997 г., когато победата на Петър Стоянов на президентските избори повлече след себе си победата на ОДС на предсрочния парламентарен вот. Но демократичната и недемократичната общност, замаяни от имагинерното желание за промяна, забравиха, че след оставката на Желязков държавата ще остане без бюджет, а на предизборната писта от доста време загрява нов проруски настроен играч, който е в състояние да обърка сметките на всички останали.
Бедата е, че разговор за политика не се води и реално няма да се води. Дългоочакваната програма на „Прогресивна България“ е изпълнена с „празни означаващи“ (empty signifiers), от които не може да се разбере нищо. Тe дават възможност да се зададат безкраен брой въпроси, които не получават конкретен отговор. Въпроси възникват буквално от всеки ред и е трудно да се прецени кой е най-добрият пример. ПБ обещава „прозрачност и предвидимост на законодателния процес: подобряване качеството на законопроектите, които се изготвят от народни представители; въвеждане на ефективни възможности за извършването на предварителна оценка на въздействието и за обществено обсъждане по тези законопроекти“. Тук бихме могли да се запитаме по какъв начин ще се подобри качеството на законопроектите, какво точно означава това; кой е индикаторът за ефективност на възможностите за предварително обществено обсъждане. Новото в случая е, че се разширява кръгът на законопроектите, които подлежат на такова обсъждане, доколкото досега нормата засяга само внесените от МС. Така нараства вероятността за забавяне на законодателния процес, тъй като досега съществуваше практика отделни народни представители да внасят спешните закони, за да се избегне бавната процедура. Любопитен детайл е свързан с избора на „нов ВСС и нов главен инспектор и инспектори в Инспектората към ВСС – необходимо условие за избор на нов независим главен прокурор“. Тук е допусната фактическа неточност, защото попълването на ИВСС няма нищо общо с избора на главен прокурор. По-нататък е записано: „повишаване отчетността на прокуратурата; прозрачност и предвидимост на законодателния процес; прозрачна процедура след предварителна задълбочена оценка на качествата на кандидатите; отчитане на становището на самите магистрати по евентуалните парламентарни номинации“. Когато говорим за силата на „празните означаващи“ няма как да не се запитаме какво представлява „повишаването на отчетността на прокуратурата“, коя отчетност е по-ниска и респективно коя е по-висока; какво означава „задълбочена оценка на качествата на кандидатите“, правени ли са досега повърхностни оценки в предходни процедури и как би могъл да се реализира самият процес по задълбочаването. Разбира се, трябва да поставим въпроса от фундаментално значение – как ПБ ще събере необходимото мнозинство от 160 гласа за попълване на парламентарната квота във ВСС и за избор на главен съдебен инспектор.
Целта на настоящия анализ не е да изброи „празните означаващи“ и неяснотите в програмата на ПБ. Важното в случая е да си дадем сметка, че на политическата сцена се появи поредният популистки проект, който тръгва да се бори с корупцията, олигархията и мафията. Само за Радев това е третият опит след ПП и „Български възход“. Сюжетът е отиграван многократно, като се започне от НДСВ, мине се през патриотичните формации, ГЕРБ, несполучилото АБВ на Първанов, ИТН и се стигне до „Възраждане“, „Величие“ и МЕЧ. Всички те са против корупцията и олигархията, обещават смяна на политическия модел, висок стандарт на живот. Всички те идват със заявката, че са носители на „новия морал в политиката“ и типично по байганьовски маниер обвиняват опонентите си, че са „маскари“. Проблемът опира до гражданската култура на българина, която пада на все по-ниски нива поради качеството на политическия дебат. Когато говорим за гражданска култура, трябва да имаме предвид класическия смисъл на понятието така, както са го създали Алмънд и Верба. За съжаление, в българския случай тя е по-скоро поданическа, отколкото участническа. Участието се свежда до уличните протести. Без да омаловажаваме тази форма на политическа активност, няма как да не се съгласим, че нейният потенциал е само мобилизационен и достига единствено до входа на политическия процес, не го прекрачва и не дава рационални предложения за изхода от политическата криза и от всички съпътстващи я кризи. Самата идея за „промяна“ вече се изхаби, девалвира и се трансформира в „празно означаващо“. Кризата се задълбочи най-вече заради отказа на политиците да следват правилата на играта на демокрацията. Електоралните мобилизации не достигат високи нива. Правилата изискват, когато нямаш мнозинство, да направиш коалиция. Това е най-елементарният принцип на успешните политически стратегии. Но той се нарушава, защото новосформираната политическа култура отказва да следва логиката на нормалността. Слави Трифонов беше протагонистът, който вкара простащината и шоуто в политиката. Но шоуто омръзна, а простащината стана заразителна и омърси политическия език на преобладаващата част от депутатите. Формирането на тази безпрецедентна скандална антикултура в Народното събрание попречи да се създадат адекватни стратегии за стабилно и дългосрочно управление. Трифонов разтури три парламента, защото искаше ИТН да направи самостоятелно правителство или поне да наложи силов авторитарен диктат в управлението. ПП на два пъти сдаде властта, защото не можеше да се спогоди с коалиционните партньори и следвайки прийомите на Трифонов, мълчаливо се съгласи с неговата теза, че „коалиция“ е мръсна дума. След втория път кабинетът „Желязков“ успя да обедини в себе си противниците на ПП-ДБ, които преди това подкрепяха правителствата на Петков и Денков. Но Борисов разтури и този кабинет и хвърли страната в „хаос“ (тази дума е често употребявана от него) в името на собственото си оцеляване. Ежедневната безплатна антиреклама на Борисов и Пеевски е най-върховото постижение в политическата стратегия на т.нар. „демократична общност“. Тази стратегия води до задълбочаване на негативните резултати – ако коалицията между ГЕРБ, БСП и ИТН, която излъчи правителството на Росен Желязков и се ползваше с подкрепата на ДПС-Ново начало, следваше прозападна политика, завърши процеса по присъединяване към Шенген и еврозоната и подкрепяше Украйна във войната с Русия, то Румен Радев е известен с позициите си, че е бил необходим референдум за въвеждане на еврото и че Крим е руски, а България не трябва да продава оръжия на Украйна, за да не бъде въвлечена във войната. Така алтернативите след изборите остават три – най-вероятната е да се стигне до нови избори, втората е да се формира проруско правителство начело с Румен Радев, а третата е кабинет около Борисов и Пеевски с подкрепата на някоя случайно попаднала малка парламентарна сила като БСП и ИТН. „Възраждане“ е най-антисистемната партия. Въпреки проруската си ориентация тя няма да взаимодейства с ПБ, защото Радев не е противник на членството в ЕС и НАТО. Тя няма да взаимодейства и с нито един от останалите парламентарни субекти, тъй като нейният електорат очаква тя да произвежда само скандали и кризи, а не да има конструктивно поведение. От всичко казано дотук следва, че партийната фрагментация и популистките проекти задълбочават политическата криза. Отказът от стабилизация и прибягването до мобилизационни стратегии не създават условия за подобряване на средата.
Някой беше споменал, че предизборната кампания ще бъде скучна, от една страна, заради ограниченията, които се налагат в националните медии, и от друга страна, заради отказа на партиите да отговорят на въпроса с кого ще се коалират след изборите. Но дали този отказ е правилна стратегия? В класическата предизборна ситуация стандартният отговор е „да“, защото не се знае каква ще бъде конфигурацията и не бива да се налива вода в мелницата на конкурентите. В условия на безпрецедентна криза като българската може би е по-добре предварително да се изградят някакви мостове между партиите, защото негативната кампания и предварителното посочване на опонентите торпилира възможността да се седне на масата за преговори след изборите. Перманентният дебат, който се провежда на равнището на скандалната политическа култура, води до опростачване на елита, до принизяване на нивото на критически настроената публика и до практическа невъзможност да се води смислен разговор по актуалните проблеми и конкретните секторни политики.
