0
1361

Криле на желанията

sturz
Паул Клее, Падане, 1933-46, © Zentrum Paul Klee, Bern

Представете си в едно забутано село, в което времето почти е спряло, есен. Наоколо гори, селото е в равното. Есен е, вятърът разхожда разни листа по пустия площад. Тихо е. От време на време се чува как скърца макара на кладенец или разбита врата се блъска в оградата и толкова. Единствената висока постройка в селото е камбанарията до църквата. Там, в залепена за църквата малка стаичка живее Никола, 20-годишен младеж без роднини, който припечелва нещо като клисар. Това обаче не е  толкова любопитно. Ако надникнем през прозорчето му, ще видим, че той е зает със странно занимание. Две огромни конструкции на крила са поставени на пръстения под, а Никола внимателно нанася върху тях пера от птици.  Акуратно слага лепило, нанася перата, прави устните си на фунийка и духа, за да хване по-бързо лепилото. Това е третият чифт крила, който прави тази година. И двата пъти не успя да си счупи нищо, освен крилата де. Скачаше от камбанарията и дори втория път се приземи десет метра встрани от нея. Но сега вече ноемврийският вятър щеше да му помогне. Свещеникът и другите хора в селото не го мислеха за луд, само за малко странен. В тежкия им скотски живот той беше единственото цветно петно. След втория път някои помислиха, че Никола може би наистина ще излети и ще стане на ангел. Останалата част просто гледаха сеир. Оставаше Никола да оформи внимателно крилата си и две седмици по-късно да отиде на селския площад пред църквата. Там се е събрало цялото село – около 50-ина възрастни хора, които много си приличат по очите – безцветни, с почти изтрити от дългото гледане зеници. По това си приличат. Няколко кокошки, като циркови конферансиета, бавно се разхождат пред камбанарията и от време на време обявяват предстоящия коронен номер на този абсурден спектакъл. Горе на камбанарията е тясно за Никола и огромните му крила. Той изглежда съвсем обикновено момче и по нищо не личи, че след малко ще полети нагоре в синьото, изтрито от есенната умора небе и към зениците на очакващите долу старци. А те си говорят, ето какво си говорят:

– Сигурно изчаква да се засили вятърът.

– Абе може да го е страх малко, 15 метра са това.

– Еее, на третия път ще литне.

– Аз още от самото начало си знаех, че е ангел.

– Никой не знае откъде се появи, пък и не съм чувала да спомене за майка и баща.

– Ангел ще е, да знаете.

Стоят долу така, в ниското, старците и все повече се навиват един друг, че Никола е ангел и се излети и ще отиде горе, там, откъдето е дошъл.

Никола опита с 2-3 силни маха крилата и шумът, който произведе, накара събралото се множество да се вцепени. Мощните въздушни струи изпуснаха някакъв неземен, бучащ и едновременно страшен и примамлив звук. След секунда една 100-годишна баба смешно се заклатушка, опитвайки се да бърза, към близката къща. Малко след нея групата бързо се раздели и след нея изпъплиха още няколко старци. Накрая цялата тълпа се разпръсна и на площада останаха само кокошките конферансиета. И никаква публика.

Никола забеляза тази внезапна промяна, замисли се малко, но бързо отхвърли мисълта и се върна към подготовката за полета. Размаха крилата и отново се чу онзи сладостен и страшен, свистящ звук. Опита още два-три пъти, звукът се разнесе над спотаеното село като сирена, усилван сякаш от високоговорител, поради нахлуващия през прохода все по-засилващ се есенен вятър. Листата започнаха да се вдигат и вият на фуния нагоре към високото и тогава старците започнаха да се събират на площада, бързайки, доколкото могат. Странното беше, че всеки мъкнеше по нещо със себе си.

От високото Никола си помисли, че много приличат на някакви мравки – черни мравки с черни вързопи. След малко той усети с тялото си по вибрациите на дървените стълби на камбанарията, че този мравешки поток пълзи към него. И тогава започна нещо, за което той никога не беше мислил, нито го беше предвидил. Всеки от тези стари, изтрити и обезцветени хора беше повярвал в него и носеше любимите неща на любимите си смъртници, та да може Никола да ги отнесе горе – неща, които тези починали близки в бързината на смъртта си са забравили и не могат без тях. Никола беше за старците единствената поща между двата свята и те бързаха преди да е станало късно. Той не върна никого и площадката на камбанарията се изпълни с любимите незначителни подробности на умрелите – акордеон, часовник, стари обувки, абитуриентско сако, снимка на японка, която намига, и кой знае още какви най-необходими за умрелите според обичаите неща.

Всички последни желания бяха там и той беше единственият, който можеше да ги изпълни, единственият, който можеше да ги занесе горе. Камбанарията опустя, площадът отново почерня и ето че и вятърът се появи първо с бавно свистене, а след това със силен, тръбен звук. Никола, завързал около кръста си всички последни желания, застана на ръба на камбанарията и бавно започна да маха с крила. После ускори маховете и накрая мощно разцепи въздуха. Чу се онзи страшен и примамлив звук и той полетя. Всички глави се обърнаха нагоре. Десет метра, двайсет метра, после се вдигна още по-нагоре, още по-нагоре, почти стана малка точка и … спря. След това, увлечен от тежестта на вързопите на последните желания стремително полетя надолу и се заби като камък в земята. Акордеонът тъжно изплака с последния си дъх и толкова. Всички старци се разочароваха и цъкайки с език, започнаха да се разотиват като група развалени часовници.

 

lyudmil1Людмил Станев е роден през 1959 г. във Варна. Завършва медицина и работи като лекар (до неотдавна в „Бърза помощ” във Варна). Написал е: „Няма такава книга”, „Неприятният татарин”, „Ненакърнимо”, „Малка нощна приказка” (с награда Христо Г. Данов в категория „Издания за деца”, 2004 г.), „Приятели мои”.

Разказът „Криле на желанията” е от книгата му, която предстои да излезе.