„Кристал”, палат, големи (бронирани) стъкла… Тези три образа от репортажите в медиите за мащабен проект в центъра на София, подсилени от един разказ на Деян Енев за легендарния Ресторант „Кристал”, се подредиха някак странно в съзнанието ми като непонятен пъзел, който упорито отказваше да приеме каквито и да било конкретни очертания.
Сигурно от опит ви е известно, че в такива случаи нищо не помага. Можете само да махнете с ръка в очакване споменът като птичка ненадейно да кацне на рамото ви.
И тъй като градинката на „Кристал” е на две крачки от работното ми място, реших, напук на жегата, да поема натам и сам да навържа убягващите нишки. Речено-сторено. Даже с просто око се виждаше, че на мястото на легендарния ресторант, където до неотдавна се помещаваше рибния ресторант „Тимбукту”, тече усилен ремонт, вървящ към финалната права. Доста работници и силен грохот продължават да затрудняват достъпа до книжарница „Български книжици”, чиито верни читатели, изчаквайки сгоден момент, все пак успяват да се мушнат в тунела под голямата бетонна козирка. А над нея – о, чудо, – наистина са изникнали сецесионни стени с големи стъкла, липсва само гигантският купол. Накратко, всичко предвещава, че в центъра на една от най-старите столични градинки скоро ще изникне същински палат. Въпросът за цената явно не е на дневен ред, тъй като на всички е известно, че собствеността се държи от директора на една банка, почти (или засега) отъждествила се с държавата. Проблемите на вкуса и функционалността също не са в центъра на обществения дебат (впрочем един от работниците твърдеше, че архитектът бил австриец).
Онова, над което сериозно се замислих, докато вървях из градинката, беше как за близо четвърт век тя коренно промени облика си. Малко преди и около 1989 г. градинката на „Кристал” бе мястото на гражданския неконформизъм: на първите петиции на независимото сдружение „Екогласност”, на първите събирания на неформали, на нелегалната „борса” за чуждестранни грамофонни плочи. На 26 октомври 1989 г. тъкмо тук, пред „Кристал”, по времето, когато в София се провеждаше Европейската среща за опазване на околната среда, органите на комунистическата милиция грубо и брутално арестуваха няколко десетки активисти на прохождащото екологично движение. Спомням си как вестта за случилото се, въпреки цензурата, се разнесе светкавично. Потресени минувачи разказваха как милиционерите са удряли и влачили хора за косите, докато „цивилни лица” (явно, за да обезпечат акцията), крещели, че това са „децата на съдените от Народния съд” (сиреч фашисти!) Колко до болка познато ни е всичко това, дори днес. Арестуваните били натикани в автобуси, превозени до Южния парк и там освободени, след като е установена самоличността им. Малко след милиционерската акция със състуденти се озовахме в градинката и няма да забравя как недалеч от чешмичката пред „Кристал” видях единична дамска обувка, очевидно изпаднала при бруталното задържане на някоя еко-активистка. И до днес в съзнанието ми тази захвърлена женска обувка си остава първия предвестник на промените. По-късно узнахме, че отговарящият за акцията подполковник Петър Бонев изпаднал в нервна криза, щом разбрал, че Политбюро го е определило за „изкупителна жертва” поради силния международен отзвук от операцията, така че тъкмо на него му било писано да бъде обявен за единствен „душител на демокрацията”. Подполковник Бонев не успя да изложи версията си за случилото пред XIV конгрес на БКП. Набързо го натикаха в психиатрия, а малко след това бе обявено, че е сложил край на живота си, като впоследствие се самоуби и съпругата му. Истинската отговорност за тази акция срещу зараждащото се гражданското общество в България така и никога не бе поета от висшия ешелон на комунистическата партия.
Спомних си всичко това, докато наблюдавах променената фасада на някогашния „Кристал”, който, освен споменатия новостроящ се дворец, днес е приютил и скъп ресторант, предпочитан от Волен Сидеров, поне допреди една среднощна среща с протестиращи.
И ненадейно образът, който упорито ми убягваше, изникна в съзнанието ми: Кристалният дворец.
Сещате ли се: става дума за Двореца на комунистическата утопия, обезсмъртен от Николай Чернишевски в знаменитата творба „Какво да се прави?” (1867), дваж по знаменита заради памфлета-реплика на Ленин (1902) и руския предговор на Георги Димитров (1935), в който българският вожд лично се отъждествява с революционера-фанатик Рахметов (без обаче да е спал на пирони!).
Романът на Чернишевски, писан впрочем в Петропавловската крепост, колкото и спорен да е в художествено отношение, оказва огромно влияние над съвременниците.
Най-вече в една своя част, на която ми се иска да обърна вниманието ви – „Четвъртият сън на Вера Павловна”. В тази част от романа героинята, организирала поновому живота си чрез отворена брачна връзка и шивалня-комуна, внезапно заспива и се пренася в бъдещето – далеч, далеч, далеч…Там, където всичко е обсипано в ярки цветове и огрято от слънце, където градовете са други, много по-прекрасни от Петербург, Париж и Лондон; градове, разположени в ново пространство; там, където някога са били Одеса и Херсонес, на юг или югозапад (познайте къде?) се е простряла Нова Русия. Планини са превърнати в градини и широки равнини. Вера Павловна разбира, че за да обозре бъдещето, трябва да се изкачи на някой връх, прави го, и тогава пред смаяния й поглед се ширва исполинска шахматна верига от безчислени грамадни домове – кристални дворци. За тяхната направа, пояснява спътницата й, са използвани много стъкло и алуминий, вярно, по-скъпо е от чугун, но пък е толкова по-удобно. Затова щастливците, избраници на съдбата, предпочитат да заживеят тъкмо в тези домове, а не в старите, в тези нови дворци на бъдещето, където край всяка носеща колони има малък фонтан, от който струи вода; обитателите на кристалния дворец живеят в прохлада; те могат да сменят температурата на околната среда, както си поискат.
Ако се размечтахте в жегата, искам веднага да уточня, че Чернишевски изобщо не е измислил Кристалния дворец. Той само го е заимствал, силно впечатлен от посещението си на Всемирното изложение в Лондон през 1851 г. Тогава в центъра на Хайд парк руският утопист-революционер посещава невероятното здание на Crystal Palace от метал и стъкло, издигнато по проект на Джоузеф Пакстън. Трябва да се отбележи, че Пакстън, който получава заради проекта си рицарско звание, няма специално инженерно или архитектурно образование, ала има зад гърба си солиден опит от изграждането на оранжерии. Тъй че в своя чист вид Дворецът на бъдещето, този Crystal Palace е бил нещо като глобална оранжерия за „новия човек”, дори ако искате някакво предусещане за бъдещия „парников ефект”.
Независимо от всичко това, Кристалният дворец е смятан от съвременниците си за символ на бъдещия живот, който така или иначе ще се установи на земята. Един проект на победния капитализъм, тутакси заимстван от комунистическата утопия. Което обяснява защо Вера Павловна го лелее в сънищата си, а пък Фьодор Достоевски, с не по-малка жлъч, разбива кристалния дом на пух и прах в знаменитите си „Записки от подземието” (1864):
Вие вярвате в кристалната сграда – пише Достоевски – навеки неразрушима, тоест такава, на която няма да можеш скришом да й се изплезиш, нито да й покажеш в джоба среден пръст. Е, да, но аз може би тъкмо затова се боя от тази сграда, защото е кристална и навеки неразрушима, и защото няма да можеш даже скришом да й се изплезиш.
Ето, виждате ли: ако вместо дворец е кокошарник и завали дъжд, аз може би ще се пъхна в кокошарника, за да не се измокря, но все пак няма да взема кокошарника за дворец от благодарност, че ме е запазил от дъжда. Вие се смеете, вие дори казвате, че в такъв случай кокошарник или дворец е все едно. Да – отговарям аз, – ако трябваше да живеем само, за да не се измокрим.
Питам се как ли звучат тези думи на Достоевски, съотнесени с всеки нововъзникващ Кристален дворец. През годините свикнахме да мислим комунистическия проект в неговата утопична невъзможност. Годините на прехода, разсеяли много от илюзиите ни, все повече ни принуждават да го мислим в неговата посткомунистическа реалност. По същия начин философът Петер Слотердайк, съзирайки конструктивната връзка между проекта на Пакстън и утопичните новоградежи на комунизма, открива в лицето на Достоевски и нещо друго – той преоткрива Достоевски като критик на днешната Мол-култура, на всички тези безкрайни кристални дворци, реална среща между ескалатора и климатика, където „всеки е друг и никой не е себе си, където всеки е обречен на самота и в крайна сметка затъва в дивата скука на съществуването”. „Достатъчно е – настоява Слотердайк – да се опитаме да повдигнем стъкления похлупак на настоящето, за да се убедим, че във вътрешността на Кристалния дворец всеки от нас се оказва въвлечен в някаква пряка връзка с чудовищното”. Всеки Crystal Palace явно има и своята сенчеста страна.
