Филмът „Невинността на мюсюлманите” доведе до вълна от антиамерикански демонстрации в Египет и Либия и причини смъртта на американския посланик в Бенгази. Френският философ Бернар-Анри Леви си спомня за острите, но откровени дискусии с Кристофър Стивънс за бъдещето на Либия.
Фанатиците, които убиха в Бенгази американския посланик в Либия Кристофър Стивънс, са не само престъпници, те са напълно откачени.
Този млад, брилянтен дипломат и отличен познавач на страната, бе един от скритите деятели за нейното освобождение.
В общата битка – от Париж към Бенгази, сетне през Вашингтон, нашите пътища се кръстосваха многократно. Войските на Кадафи напредваха към Бенгази със заявленията, че ще пролеят реки от кръв. И всичко изглеждаше изгубено, когато помолих Махмуд Джибрил, пратеника на Преходния национален съвет, който няколко дни по-рано бе договорил със Саркози признаването на свободна Либия, да се върне спешно в Париж за извънредна среща с Хилари Клинтън, дошла за срещата на Г-8. Кристофър Стивънс присъства на срещата. Млад дипломатически съветник, ала сърцат човек, той по-късно ми сподели, че е бил сред тези, които са убедили Хилари незабавно да позвъни да Обама, изпращайки по този начин важния SOS сигнал. Знаем продължението.
Месец по-късно, на 9 април и след това, се срещахме в Бенгази, където Стивънс все още не беше посланик, а Върховен представител на Съединените щати в свободна Либия. Той се нагърби със задачата си телом и духом. И бе сред тези, които се стремяха да извоюват по-голяма ангажираност на своята страна с помощта на военно-въздушните сили и действията на специални части на терена. Спомням си как една сутрин двамата се озовахме едновременно на среща с председателя на Преходния национален съвет, все още трудно справящ се с протокола, и се смяхме от сърце. Спомням си и острите, но откровени дискусии, които водихме по перспективата за един „либийски Дейтън”, чиято цел беше да обмисли модела за една разделена, но конфедеративна Либия.
След което се видяхме, година по-късно, във Вашингтон. Историята отиваше към своя край. Бях дошъл да интервюирам Хилари Клинтън по повод на тази война за освобождение, в която Франция и САЩ бяха рамо до рамо. Кристофър Стивънс отново беше там, срещнахме се в асансьора, прегърнахме се, после дълго разговаряхме в кафенето на Държавния департамент, където той ми съобщи, че е назначен за американски пълномощен посланик в Либия. Имаше същия младежки вид. И същата общителна усмивка. Беше убеден, че се отваря нова страница в дългата история на отношенията на САЩ с арабския свят, доколкото този път американците вече ще бъдат възприемани не като диктатори, а като приятели. И беше изпълнен с желанието да допринесе за написването и разкрасяването на тази страница.
Стана така, че тъкмо град Бенгази, който той спаси и обичаше толкова много, се оказа фатален за него. Десет години след смъртта на журналиста Даниел Пърл – друг американец, който толкова обичаше арабските народи и мюсюлманите, и очакваше да настъпи ерата на Просвещението в исляма – Стивънс падна жертва на същия фанатизъм, на същото трагично и варварско заслепление. Американците изгубиха един посланик. Либийците обаче загубиха спътник и приятел. А откачените спечелиха.
Бернар-Анри Леви (род. 1948 г.) е френски философ, писател и ангажиран интелектуалец със световна известност. През 2011 г. бе в основата на признаването на Либийския преходен съвет и активен привърженик на международната интервенция, която доведе до падането на режима на Кадафи. Текстът е публикуван във в. „Монд”.
Превод от френски: Тони Николов
