Както се опитах да покажа в предишния текст под това заглавие в Портала (от 22.01. т. г.) нито на запад от Балканите – в Европа на католическото и протестантското християнство – нито в източна Европа днес би било продуктивно (или има някакви предпоставки) свързването на християнската църковност с национализма.
Симбиоза на съвременните форми на национализма с християнството в неговите западни конфесии е още по-невъзможна предвид това, че както католицизмът, така и протестантството от втората половина на ХХ век стоят в основата на идеята за една обединена (и затова либерална[1]) Европа – вдъхновители са на оздравителната реакция на следвоенните елити срещу трагичния ексцес на националните противоречия, руинирали континента между 1914 и 1945 г. Не бива да се забравя, че „отците-основатели“ на днешния Европейски съюз намират предпоставките за неговото изграждане именно в общо-християнската традиция на съставляващите го народи. В този смисъл възраждащият се днес с по-голяма или по-малка агресивност в определени, предимно централноевропейски държави, национализъм въобще не може да разчита на подкрепата на католическата или протестантските църкви у дома си. Напротив и двете конфесии положително биха се противопоставили на всякакви опити за употребата им за националистични или антиевропейски цели. Ето защо в определяните като „новоконсервативни“ тенденции в някои западно и централно-европейски държави посягането към християнската (католическа или протестантска) реторика – ако въобще го има – всъщност не е елемент от техните (нови) „национализми“, а от един очертаващ се тук-там реактивен проект за „по-различна“ обединена Европа – по-затворена за себе си и за другите, извъневропейски светове, по-малко либерална, повече етатистка и т.н. Отделен въпрос е доколко такъв един „проект“ действително е християнски.
Що се отнася до източна – предимно православна по вероизповед Европа, опити за повторно обвързване на православното християнство с националната идея действително се правят тук от определени (дали наистина „консервативни“?) среди. Трябва да кажем обаче, че един евентуален техен успех всъщност би увредил – по своеобразен начин – както православната църковност, така собствено и (колкото и да е иронично)… национализма им.
Преди всичко, разбира се, една повторна „конюнкция“ на Православието с национализма (с „патриотизма“) би върнала православната църковност назад – към началото на миналия век и към изживения вече модел на националните (и противостоящи си по етнофилетистки признак) „православия“. Православието на съвременните българи, сърби, румънци и т.н., което тъкмо (и все още недостатъчно дълбоко) е станало отново същински религиозно изповедание, а не вече българска (сръбска, румънска и т.н.) национално-битова традиция; духовност, а не сакрализиран „национален дух“, буквално би се разцепило на две: на собствено Православие (на православните българи, сърби, румънци и т.н.) и на „сакрален етатизъм“ сред определени кръгове в тия народи. Всъщност, би трябвало да се благодари Богу, че православното християнство, което има традиция в това отношение, днес вече не е (или не е така определено) национално обвързано и съответно национално сепарирано, тъй че да може да бъде вписано в някакъв – алтернативен на либералния – „консервативен“ проект в източно-европейските държави.
И ето аз твърдя, че ако едно повторно свързване на Православието с национализма („патриотизма“) би върнало Православието с поне век назад, във времето на „етнофилетисткия му плен“, то свързването на национализма с Православието в източноевропейските страни положително би „евроазиатизирало“ (и русифицирало) техния национализъм. Защото Православието изобщо има дълбока традиция да се идентифицира като „източното“ изповедание на християнството, да се локализира етно-географски, а пък особено днес това усилено се използва като геополитически инструмент за обособяването на някаква „алтернативна“ на Европа – „православна цивилизация“, конципирана от мощни пропагандни руски среди като… „мир Евразии“. Въоръжаването следователно на един български (сръбски, гръцки и т.н. без значение) национализъм с Православието неминуемо би го преобразувал от национализъм в рамките на Европа, в национализъм против Европа – в балканско евразийство. Всъщност още днес е видно, че повечето „националисти“ от източна Европа, обосноваващи и „освещаващи“ национализма си с Православието, са неразделно с това и… русофили.
Тъй че, ако от идеологическите конструкции се върнем към политическата действителност, ние ще трябва да установим, че практически в нито един от възраждащите се европейски национализми, християнският елемент не представлява тяхна интегрална част.
Така този на Орбан в Унгария е напълно безотносителен към католицизма на унгарците и едва ли някой би могъл да съзре в ексцесивната антисемитска (анти-Сорос) реторика на Орбановите „консерватори“ някаква християнска (католическа) основа. Противопоставящите се от време на време на „германо-френския“ диктат в Евросъюза полски „консерватори“ на Качински, макар действително да са най-„католически“ артикулираната от евроскептичните партии с националистичен уклон, съвсем не мотивират обструкциите спрямо Брюксел с това, че той е „секуларен“. Полските консерватори чисто и просто започнаха да противопоставят „националния суверенитет на Полша“ на общоевропейските норми и регулации. По-нататък: не сме чули архитектите на шумния „Брекзит“ да са прибягнали някога до конфесионални или антисекуларни аргументи, обосновавайки „развода“ на Великобритания с ЕС. Напълно абсурдно би било и каталунските националисти да „пришият“ към знамето си католицизма на Каталуня, борейки се за отделянето ѝ от… католическа Испания. Дори силно историко-травматичните национализми на балканските държави предпочитат да основават днес своите взаимни реактивности не на някаква християнска основа, а на до-християнската си легендарика или на спомените от конфликтите си през ХХ век. Та как би могъл наистина гръцкият национализъм, настояващ за изключителното си историческо право над името Македония, да го обоснове християнски, след като и двата народа са еднакво православни.[2] Напълно югославско-имперски днес са и сръбските претенции към Македония и дори към мюсюлманска Босна. Не, „конюнкция“ на съвременните форми на национализма с християнството и на християнството с възраждащия се тук-там национализъм ние не наблюдаваме никъде в Европа, за да можем да я видим като елемент от някаква нова „консервативна“ алтернатива на (досегашния) „либерален консенсус“ за устройството на континента ни.
Още по-умозрителна започва да изглежда въпросната „алтернатива“, когато към първите два „члена“ в платформата ѝ прибавят и третия – „капитализма“. Има ли (и може ли да има днес) – следва да попитаме – съвместимост между конфесионализма, национализма и капитализма? Има ли такава съвместимост най-вече между национализма и капитализма? Не „върви“ ли днес национализмът ръка за ръка с една доста по-различна от „капитализма“ парадигма на обществено-икономическите отношения?
Мисля, че и с просто око е видно, че национализмът във всичките му съвременни проявления днес е преди всичко реакция на глобализационните политико-икономически процеси. Негови основни лозунги са „да защитим националния (икономически) интерес срещу изискванията на глобалните пазари“, „да отстоим държавния (политически) суверенитет срещу Брюкселската администрация“, „срещу глобалните либерални елити“ и т.н. Трябва да се отчете обаче, че с тези свои лозунги днешният национализъм се конфронтира именно с капитализма, с тъй да се каже капиталистическия авангард, който отдавна е тъкмо – транс-национален и глобален. Но това означава, че „конюнкцията“ на национализма (секуларен или несекуларен) с капитализма днес е конюнкция на противоречие. Национализмът, именно доколкото е „национализъм“, т.е. антиглобализъм, анти-интегрализъм, много по-скоро е политически принцип, противопоставящ се на капитализма, на неговия отдавна вече достигнат действителен размах. Напротив, капитализмът, доколкото е реалният, тоест глобалният капитализъм днес, е безусловно анти-националистичен. Той буквално изисква за себе си свободното, неограничавано движение на капитали, стоки и работна ръка, транс-граничен банков и инвестиционен режим и в тази връзка – глобална (общо-европейска, евро-атлантическа) нормативно-регулационна рамка.
Ако обаче „капитализмът“ изисква това, то „национализмът“ днес – както виждаме – се противопоставя на същото: изисква протекции и държавна защита на „родното производство“ (независимо от неговата конкурентоспособност) ограничаване на притока или емиграцията на работна ръка („етнически чиста“ и затворена нация), приоритетност на националното над общоевропейското законодателство и т.н. А всичко това означава именно, че национализмът съвсем не върви днес в „конюнкция“ с капитализма в неговото съвременно битие, но по-скоро е противо- (ако не и анти-) капиталистически – в определени крайности дори… [национално]-социалистически принцип.
Всъщност в това е най-съществената разлика на съвременния национализъм от национализма на XIX век. Днес национализмът не освобождава (от аристократични и династични, имперски привилегии, както е било тогава), а – ограничава. И тъкмо поради това най-вече, днес той е – пак в контраст с национализма на XIX век – доминиращо анти-либерален.
Нека го кажа направо – именно защото е глобален, съвременният капитализъм изисква либерален свят – върви ръка за ръка не с ограничаващите национализми, а с либерализма. Прави го, за да може да бъде транс-национален, да се ползва от свободата на движението на капиталите, работната ръка и услугите. Напротив – за да защити „националната общност“ от глобалния капитализъм, национализмът днес по неизбежност е и анти-либерален и етатистки, и даже – на места – авторитарен.
И тъй, ако и тук си позволим да обобщим, ще трябва да кажем следното. Действително противопоставящи се една на друга днес са не „триадите“, за които ни говорят „новите консерватори“, сиреч – „секуларизъм-глобализъм-[социален]капитализъм“ и „християнство-национализъм-капитализъм“, а: „секуларизъм-глобализъм-капитализъм“ versus „[не]секуларизъм-национализъм-национал[ен] социализъм“.
Ние не можем да не видим, че където се поляризира, днес светът се поляризира именно по тези идейно-политически „оси“. Консервативният традиционализъм еволюира все повече към анти-либерализъм и (само) в тази връзка търси опора в християнството (в църковността) като „депо“ на „традицията“. Национализмът пък, бидейки по същество анти-глобализъм, все по-често и все по-настойчиво търси алтернативни на съвременния капитализъм форми, а те не могат да бъдат други освен форми от типа на национал[но]-социалистическите.
Та не е ли симптоматично, че в практически всички европейски страни, в които определена сила придоби анти-евроинтегралисткия („анти-Брюкселски“) национализъм, заедно с него се появиха: тяга към старите форми на (държавния) социализъм или към (довоенния) авторитаризъм? Да затвориш страната си за „транснационалните корпорации“, за „диктата на Брюкселските евродирективи“, за „чуждестранните“ (неевропейски) мигранти, не може да не означава в днешния свят да я затвориш (и) за капитализма, с неговата транснационалност, с неговото общоевропейско „правителство“, с неговата глобално-либерална откритост. А как можеш да направиш това, ако не с помощта на държавните регулации, протекции и ограничения, тоест с помощта на по същество социалистически (национално-социалистически) инструменти? Не затова ли „новият“ чешки и словашки „национализъм“ избира напоследък вместо „консервативни“, социалистически президенти и управляващи мнозинства? Не затова ли, да – не-социалистическата десница, управляваща Унгария и Полша, прибягва все по-често към авторитарни методи на управление? Не затова ли традиционно „националистичната“ в ЕС Гърция, желаеща да запази протекционистката си вътрешна политика, въпреки обвързаността на стопанството ѝ с общоевропейските финансови институции, се управлява вече от няколко години от ляв националист?
Може да звучи парадоксално, но „новият консерватизъм“, бидейки антиглобалистки, с това тъкмо е и… социалистически, а съвременният социализъм все повече става консервативно-националистически. Последните „членове“ на „новоконсервативната“ триада – поне в онова, което виждаме на реалната политическа сцена – не са „национализъм-капитализъм“, а „национализъм-социализъм“.
Новият консерватизъм е анти-либерален не защото е (особено) традиционален (не-секуларен, църковен и т.н.), а защото е анти-глобално капиталистически, защото е, по неизбежност, етатистки и авторитарен.
Нека добавя тук и това, че доколкото принципите на атакувания от „новоконсерваторите“ либерален консенсус имат своето най-пълно въплъщение именно в Западна Европа, във водещите страни на Евро-Атлантическия свят, развивал се след Втората световна война отвъд Желязната завеса, то всички „нови консерватори“, включително живеещите на Запад, са повече или по-малко анти-западно настроени. А това придава за тях допълнителна фасцинираща привлекателност и плътност на по същество новия руски „проект“ за една глобална „алтернатива на съвременния Запад“, позволява на новоимперска Русия да консолидира около себе си целокупния „нов консерватизъм“.
Не можем да си затворим очите за това, че ако не са откровено колабориращи с Путинова Русия (каквито са немалко „консервативни“ партии и движения в днешна Европа), практически всички дейци на „новия консерватизъм“ са поне привлечени от нея. Русия днес е „образцово несекуларната“ държава. С огромната си територия и задълбочаващия се пан-азиатски „патронат“ пък тя се превръща все повече в глобалния анти-глобален „полюс“, в глобалния противник на „западния глобализъм“. Със своя държавно протектиран олигархизъм тя е и същинският антипод на свободния капитализъм.
Тази дълбинна, конститутивна за „новия консерватизъм“ русофилия не бива да бъде пренебрегвана. Тя ни показва, че в дълбинния център на „новоконсервативния“ не-секуларизъм дреме един сериозен цезаро-папистки „ресантиман“, че дълбините на съвременния национализъм са дълбини и на непризнат анти-европеизъм (анти-евроатлантизъм), а в подмолите на жадувания му „национален капитализъм“ клокочи национал[но]-социалистическо ядро.
Краят следва.
__________________________
[1] Понятието „либерализъм“ и производните му в тези текстове се употребяват в техния класически (възхождащ към Дж. Ст. Мил, Д. Хюм и Т. Джеферсън) смисъл, а не – както успяха да внушат определени среди – като синоними на морално-политически релативизъм и ценностен индиферентизъм. В греховете на последния днес могат да бъдат обвинени само (крайно-) левите либерали и част от (западните) неомарксисти.
[2] Ще трябва да признаем, че въпреки абсурдността на тази претенция от християнска гледна точка гръцки висши духовници взеха участие в националистичните митинги в Солун и Атина през миналия месец. Което само по себе си е и противоестествено, и отвратително.
