Макар да приех с гняв и разочарование решението на Св. Синод на БПЦ, разпореждащо молитвеното поменаване на Симеон Сакскобургготски като „български цар” във „всички обществени и частни богослужения” (включително на Великия вход на Св. Евхаристия, когато се поменават действащите светски власти), в този текст аз ще се въздържа напълно от всякакви чувства, както впрочем и от изкушението да поставя въпроса, имала ли е (и каква) роля във взимането на това решение руската църковна делегация, пристигаща у нас за тържествата по случай 1150-годишнината от покръстването на българите. Този въпрос, произтичащ и от неща, за които съм достоверно осведомен, може би ще задам в някой следващ текст. Тук ще се опитам да бъда напълно хладнокръвен и да направя строго обективен критически анализ на възможните основания за решението и най-вече на това има ли оправдан смисъл, в който може да се вмени на нас, православните християни в България, да признаваме „царството” на Симеон Сакскобургготски.
И тъй, нека започна с това, че „царството” на Симеон Сакскобургготски би могло да бъде изобщо или природна, или юридическа (правна) категория. Ако обаче то е правна категория (защото да бъде природна е толкова абсурдно тъкмо от църковна гледна точка, че тази хипотеза бихме могли да изоставим изобщо), то е или а) държавно-правна, или б) свещено-правна (църковна) категория.
Първо – по първата хипотеза: съвсем безспорно е, че „царството” на Симеон Сакскобургготски, което Св. Синод декларира, че признава с решението си от 30.04.2015 г. е било държавно-правна категория и е било такава до момента, до който е произтичало от Търновската конституция на България, изработена и приета от Учредителното събрание през 1879 г., конституирало Третата българска държава като (конституционна) монархия. Именно по силата на тази конституция, като първороден син на починалия български цар Борис ІІІ, Симеон е станал цар на българите и е бил такъв, докато е била в сила въпросната конституция. След заменянето й с нова републиканска (и последвалите я още по-нови, все републикански конституции) обаче „царството” на Симеон Сакскобургготски не е и не може да бъде повече държавно-правен факт, именно защото произвеждащият го конституционен документ вече не е в сила. По тази хипотеза нещата са съвсем прости и ясни. След 1946 г. и до днес, Симеон Сакскобургготски е човек, който е бил цар, но много отдавна вече не е такъв, защото много отдавна България не е царство и държавно-правната категория „цар” не съществува в нейното устройство. Ето защо, ако Св. Синод мисли „царството” на Симеон Сакскобургготски (което декларира, че признава с решението си от 30.04.2015 г.) именно като държавно-правна категория, със самото това той декларира и това, че не признава сега действащата конституция на Република България. Нещо повече, ако я мисли така, с решението, издадено в строго-разпоредителен тон, Св. Синод направо вменява на всички свои чеда – църковно-вярващи православни българи – задължението да не признават конституцията на държавата, в която живеят.
Макар че трябва да бъде изрично попитан по този въпрос, изглежда все пак, че Св. Синод не мисли „царството” на Симеон Сакскобургготски по този начин. Доколкото мога да съдя от предишни изказвания на български митрополити, макар да признават, че той не може да заема престола на баща си и на дядо си, за тях „Симеон си остава цар за Църквата”. А това вече означава, че отиваме към втората хипотеза – Св. Синод мисли (и вменява като вероизповеден дълг) „царството” на Симеон Сакскобургготски като свещено-правна (църковно-правна) категория. В този случай за Св. Синод неговото „царство” трябва да произтича от извършен над Симеон сакраментален акт, който би могъл да бъде единствено т.нар. „помазание за царство”. Само в този случай отменянето на Търновската конституция, която опразва държавно-правната категория на „царството” за Симеон Сакскобургготски, е безотносително към църковно-правното му „царство”, което е произведено (конституирано) не от държавата, а от сакраментален акт, който не е загубил валидност от това, че българската държава е престанала да бъде царство. „Царството” на Симеон Сакскобургготски е свещено-правен факт за БПЦ – изглежда тъкмо това имат предвид архиереите, когато ни вменяват в дълг да смятаме за „цар” гражданина на републиката Симеон Сакскобургготски, бивш неин премиер от 2001 до 2005 г.
Там е работата обаче, че ако са имали куража да заявят нещо (при това в официален документ), българските архиереи би трябвало да имат куража да признаят и всичко, което следва от заявлението им. А то в случая се отнася до интерпретацията на ситуацията между Църквата и държавата, създала се още през 1946 г. и останала непроменена и до днес. А тази ситуация може да се интерпретира според мен единствено по следния начин. Ако за Църквата Симеон Сакскобургготски е и продължава да е в свещено-правен смисъл „цар”, то за нея той е „цар”, чието царство му е отнето. Отнето му е още от 1946 г., от конституиралата се като република държава на българите и продължава да му е отнето и днес от (вече демократичната) република на българите. Оттук обаче следва, че за Църквата, републиканската държава (и вчера, и днес) не е свещено-правно легитимна – тя се явява светотатство, похищение на царството на помазания от нея цар и следва да бъде приемана само по крайна икономия.
Така ли мисли Св. Синод? Във всеки случай той дължи този отговор и на църковния народ и на държавата, в която обнародва решението си.
Защото ако това е така, от една страна Църквата (по чието свещено право Симеон си остава цар), а от друга, самият Симеон трябва да показват честно с поведението си това свое убеждение. Така например, ако Църквата през цялото време от 1946 г. е продължавала да смята Симеон за „цар”, защото е помазан от нея, и това не се е отменило, и не е можело да се отмени с отмяната на монархическата конституция, тя в никакъв случай не е трябвало да премълчава името на онзи, който за нея е бил и си е оставал „помазаникът” й, и същевременно да възнася молитви за републиканските власти над людете, обгрижвани в нейния диоцез.
Пита се сега защо тя не е постъпвала така до 30 април 2015 г.? Дали защото до тази дата (т. е. до завчера) е признавала републиката и нейните власти за властите на България? Но тогава как не е отричала „царството” на Симеон – т.е. факта на неговото помазаничество? Или не е признавала властите в България, но въпреки това е молитствала за тях, вместо за „царя” и с това е вършила греха на двоедушието? Ако е така, решението на Св. Синод трябваше да се съпровожда от слова на горко покаяние и разясняване на причините за поведението му буквално до онзи ден.
Лъгала ли е, казано с прости думи, БПЦ от 1946 г. до 30 април 2015 г.? И ако е лъгала от 1946 г. до 1989 г., когато републиканската власт в България бе и тоталитарно-комунистическа, и нейното открито неспоменаване в храмовете би означавало неминуеми репресии, то продължила ли е да лъже (и защо) и след възстановяването на демокрацията, когато е можела да изкаже възгледа си за републиката.
Каверзното във въпроса, който задавам тук, е, че ако на него се отговори с „да” (лъгала е), това би било позорно за Църквата дори преди 1989 г. (защото страхът да свидетелстваш вярата и убежденията си пред заплахата от гонение не е оправдан именно за Църквата Христова), а камо ли за Църквата след 1989 г., та до онзи ден. Обратно: ако се отговори с „не” – Църквата не е лъгала до 30.04.2015 г. и до тази дата тя е признавала както републиката, така и властите й не като отнели, похитили царството на помазаника й, то как се отнася тя днес, след решението си от 30.04.2015 г.? Как например определя тя президента на републиката, когото конституцията дефинира като „държавен глава”? Дефинира ли го тя също като „държавен глава”, след като по свещено право признава Симеон за „цар на българите”? Веднага казвам, че Св. Синод не може да се измъкне с отговора, че смятайки Симеон за цар (поради неговото свещено помазание), тя с нищо не изменя отношението си към републиката и нейните власти (за което свидетелства богослужебната формула, в която вече са събрани молитвословията и за царя, и за републиканския „правителствующий синклит”). Не може, защото „царството” и като свещено-правна категория, а даже тъкмо като свещено-правна категория, е принципно съотносително понятие – т.е. онзи, който е „цар”, непременно е нечий цар – цар на определено „царство”. Откъдето пък неминуемо следва, че щом за Св. Синод Симеон е цар, то за него и „българите” са неговото царство. А тогава се пита: как Св. Синод се отнася към държавно-правния факт, че „царството” на Симеон днес е република? Не виждам никакъв друг отговор, освен този, че Св. Синод, величаейки Симеон като „цар” на царството си (защото няма цар изобщо, цар in absoluto), трактува царството му като похитено, отнето от републиката. Другата трактовка: Симеон е цар на царство, но царството му е република и следователно има републикански власти, които Църквата също признава, е шизофренно, логически абсурдно и необяснимо.
Както и да се обяснява, както и да се уговаря следователно, обстоятелството, че Църквата величае Симеон Сакскобургготски като „цар”, означава, че за нея републиката и нейните власти стоят на мястото на царството на Симеон, т.е. – стоят на чуждо място.
Но тогава, пак казвам – не е възможно, логически не е възможно, ако за Св. Синод Симеон е „цар” (български, разбира се, а не някакъв друг), президентът на Република България да е за него „държавния глава”, а управляващото по силата на излъчеността си от Народното Събрание на (Република) България и назначено с указ на президента на (Република) България правителство, да е българският „Правителствующий синклит”. Църквата не може да признава двама „държавни глави”, а правителството да бъде за нея правителство на две институции (на нейния цар по свещено право и на нейния републикански парламент – по държавно). Ето защо Св. Синод на БПЦ дължи отговор какъв е според него, след решението му да споменава Симеон на Великия вход като „цар”, особено президентът на републиката и най-вече какъв е за Св. Синод статутът на самата република, след като за него, по силата на свещено-правен акт, българите имат „цар” и този цар е именно цар на българите?
Веднага бих искал да отклоня един възможен (но несъстоятелен) отговор. Този, че за Църквата Симеон е „цар” (защото има помазанието за такъв), но не и защото той е настоящият, легитимен държавен глава на България – т.е., че Църквата го величае с тази титла, тъй да се каже само „почетно” (както тутакси започнаха да ни обясняват определени „мислители”). Този отговор не може да бъде даден тъкмо на църковно-грамотния човек, именно поради изричното разпореждане на Св. Синод Симеон да бъде (молитвено) споменаван на Великия вход на Св. Литургия, т.е. на мястото, определено за молитва за действащата светска власт в диоцеза на БПЦ. Ще трябва да отклоня като незадоволително и още едно обяснение, което започна да се прави веднага след обнародването на решението и което гласи, че за Св. Синод Симеон е „цар на българите”, а не „на България”, т. е. неговото царство (без което той не би могъл да бъде „цар”) е не „България”, сиреч държавата, конституирана като република, а „българите”. Разбира се, че цитираното обяснение е софистично. Защото нали същите „българи”, които, според обяснението, са царството на „цар” Симеон, са и гражданите на Република България. И тогава се пита, какво учи тези „българи” Св. Синод на БПЦ – да бъдат по църковна съвест „поданиците” на „цар” Симеон, или да остават, пак по църковна съвест, „гражданите” на Република България? Какво учи Св. Синод на БПЦ българския президент? Да бъде, доколкото е „българин,” поданик на „цар” Симеон, или да остава държавен глава (и) на гражданина на републиката Симеон Сакскобургготски? Или учи всички тези хора да бъдат едновременно и двете, само за да може да обоснове решението си да величае Симеон като цар, без същевременно да има куража да откаже лоялност към републиката и нейните власти?
Както се вижда, всички следствия, които произтичат от признаването на Симеон Сакскобургготски за цар, и в момента, в който България е република, произлизат от хипотезата, че Св. Синод е взел своето решение, изхождайки от убеждението, че „царството” на Симеон е свещено-правна (сакраментална) категория, която не се опразва от обстоятелството, че като държавно-правна категория то безспорно не съществува от 1946 г. Там е работата обаче, че тази хипотеза е в сила само и изключително, ако действително е налице фактът, че царско помазание над Симеон Сакскобургготски е било извършено. Точно тук обаче съществуват силни (и оправдани) съмнения, че Симеон някога въобще е бил помазван за царство. Съществуват, защото от една страна, отсъства каквото и да било свидетелство църковният акт да е бил извършен до емигрирането на царското семейство от България, а от друга, не се потвърждават и твърденията, че той е бил извършен след това, в чужбина (от кой епископ и къде – още повече, че по правило подобен акт би трябвало да бъде извършен от предстоятеля на БПЦ, а е безспорно, че нито патриарх Кирил, нито патриарх Максим са го извършили, или са могли да го извършат извън България в епохата на комунизма). Нека добавя и това, че изглежда „помазанието за царство” изобщо не е било практика в Третото Българско царство. Първите му двама монарси – княз Батенберг и цар Фердинанд не са били помазвани, защото чисто и просто не са православни. За Борис ІІІ не е чувано да е бил удостояван с въпросната сакраменталия. С две думи, Симеон Сакскобургготски изглежда никога не е бил и не е помазван за цар, а това значи, че единственият смисъл, в който той би могъл да бъде величан като такъв, без експлицитното отричане на действащата в момента републиканска конституция отпада. Симеон не притежава и изглежда никога не е притежавал „царство” като свещено-правна категория. Но ето защо до момента, в който това убеждение не бъде опровергано по несъмнен начин, би било редно Църквата да се въздържа от актове, които могат да се окажат несъстоятелни от всякаква гледна точка.
Тук бих могъл да приключа. Няма да го направя обаче, защото от доста време смятам, че дори въпросът бил ли е, или не е бил Симеон Сакскобургготски помазан за царство, не е вече от решаващо значение. И не е от решаващо значение по следната проста причина: Симеон сам и по свободна воля се лиши от „царството” си в свещено-правен смисъл в същия онзи момент, в който, приемайки да стане министър-председател на Република България, се закле в нейната (републиканска) конституция. Това е факт, който за разлика от незасвидетелстваното по никакъв начин негово помазание е засвидетелстван с несъмненост. Всеки наистина може да получи от видеоархива на Българската телевизия записа на този момент от биографията на „благоверния” ни цар, както и да чуе ясния му глас, произнасящ (в присъствието на патр. Максим) думите „заклевам се в конституцията на Република България”.
Ето анализът на този казус, който предлагам.
Нека, казвам, като начало да приемем (независимо от липсата на свидетелства), че Симеон Сакскобургготски е бил помазан за цар от БПЦ. Нека да приемем следователно, че независимо, че в държавно-правен смисъл „царството” му е престанало да съществува, в църковно-правен смисъл Симеон някога е станал и е останал цар, доколкото над него е бил извършен сакраменталният акт на помазанието (който не се опразва от това, че царството на помазания изчезва в държавно-правен смисъл). Всъщност точно в това е спецификата на църковно-правната категория „царство”. Тя е неизличима от извършващите се промени в държавното устройство, защото и не възниква, не се създава от конституцията на държавата. Но ако е неизличима от извършващите се (и извършили се) след 1947 г. промени в държавното устройство на страната, въобще неизличима ли е свещено-правната категория „царство”? Абсолютно неизличима ли е тя? Питам преди всичко православните богослови и канонисти. Нали те много добре знаят, че тайнството ръкоположение (в клирически сан), с което е най-близко сравнима сакраменталията „помазание за царство”, макар да преподава свещено-правно „преподобие”, „преосвещенство” и т.н. на ръкоположения, не му го придава обаче като неизличимо при всички и при всякакви условия. Ако бе така, не би било възможно напр. „низвержението” от сан или дори „отлъчването” (отпадането) от Църквата на определени нейни клирици именно при определени от каноните условия, в които те самите са се поставили. И ето: аз предлагам следната аналогия. Нека си представим, че някой е бил ръкоположен за епископ на определена поместна църква. В такъв случай в църковно-правен (сакраментален) смисъл той става неин „преосвещен” епископ, става „Негово преосвещенство”, епископ еди-кой си. Разбира се, че той ще си остане такъв, дори ако поместната църква, на която е бил ръкоположен, му бъде отнета от външни фактори (от разколници, от държавни власти и т. н.). Аз питам обаче – ще остане ли той епископ и ако, да речем, сам, по своя воля премине от християнството към друга религия? Ако например, приеме исляма и престане да изповядва християнската вяра, като в добавка бъде направен и духовно лице в ислямската умма – напр. ходжа? Не е ли вярно, че със самия факт на преминаването си в друга религия въпросният човек престава да бъде християнин и ipso facto епископ в християнската (православната) църква? Може ли, оправдано ли е, настоящият ходжа еди-кой си, да продължи да се смята за епископа на поместната църква, за която някога е бил ръкоположен, и да се титулува – той, настоящият ходжа – „Негово преосвещенство” еди-кой си? Да, въпросният еди-кой си е бил ръкоположен за епископ, тайнството е било извършено над него и той е оставал епископ по свещено (църковно) право независимо от това имал ли е реално или не църквата, на която е бил ръкоположен, но е оставал, докато и само докато е оставал и отговарящ на каноничните условия за епископ въобще, първото и незаобиколимото от които е, разбира се, да бъде (православен) християнин. Е, питам сега: ако помазаният (нека приемем, че е бил помазан) от Църквата за цар, Симеон Сакскобургготски, си остава в свещено-правен смисъл цар, въпреки че царството, за което Църквата го е помазала, е било заменено с република (било му е отнето от републиката), то остава ли си Симеон Сакскобургготски в свещено-правен смисъл цар и ако – както се случи – той приеме републиката и даже, като един от нейните граждани заеме в нея позицията на (републикански) министър-председател? Но не са ли монархията и републиката поне толкова различни държавни устройства (различни по вид, а не по ценност), отколкото са различни две религии? Не са ли монархията и републиката даже взаимно-противоположни? Ето защо Симеон имаше своето „царство” в свещено-правния смисъл на думата (защото бе – нека приемем – помазан за такъв) до момента, до който приемаше България и българите като „царството”, от което той, помазаният, бе лишен. От момента обаче, в който – заклевайки се на тази република – той я прие, той сам се отрече от „царството”, за което Църквата (нека приемем) го бе помазала и престана да бъде „цар” точно тъй, както един отрекъл се от църквата си епископ престава да може да й бъде „епископ”. В този случай помазанието, което, да – е сакраменталия[1] – бе заличено от самия Симеон със самия факт на клетвата му над конституцията на Република България, по същия начин, както ръкоположението на един християнски духовник бива заличено от самия него с факта на приемането от негова страна на друга религия.
Ето така мисля аз и докато някой не опровергае особено този мой последен довод, ще стоя в убеждението си, че Симеон Сакскобургготски не е цар в никакъв смисъл и няма да мога иначе.
[1] Наричам царското помазание „сакраменталия” (а не „сакраментум”), използвайки навлязлото и в нашето канонично право (латинско по произход) разграничение на свещени (таинствени) актове на Църквата – сакраменталии, които обаче не са собствено тайнства (сакраменти), защото помазанието за царство е именно такова. То е своеобразно „допълване” на тайнството Миропомазание, получавано от всеки кръстен християнин, с придобиването на специфичната харизма на Св. Дух да се „царства”. В този смисъл аналогията ми с ръкоположението на клирик (което е тайнство) е наистина аналогия, но, убеден съм, обоснована аналогия.