Начало Идеи Актуално Критик на исляма и на неговите критици
Актуално

Критик на исляма и на неговите критици

2622
Мохамед Аркун

Мохамед Аркун е роден през 1928 г. в град Тизи Узу – неофициалната столица на алжирска Кабилия. Той е свидетел на всички драматични поврати в отношенията между Франция и нейната бивша колония (извоювала свободата си през 1962 г.), както и на ежбите между трите магребски държави. Разкъсван през целия си живот между арабско-мюсюлманската си идентичност и скъпата на сърцето му френска култура, Аркун умира през 2010 г. в Париж. Честван е като един от най-влиятелните съвременни гласове в арабския свят. Мисията на живота му е да разбули воала пред религиозния дискурс и да предложи нов прочит на исляма през призмата на съвременната наука. За тази цел следва поредицата блестящи учени – лингвисти, структуралисти, семиотици, философи, които се изявяват в следвоенен Париж: Фуко, Дерида, Лакан, Люсиен Февър и др.

Между тях е и българката Юлия Кръстева, която го запознава с интертекстуалистката школа, чиито представители преосмислят религиозната мисъл. Занимавайки се с християнски текстове например, те ги освобождават от присъщото им теологично звучене и сакрализация, като ги подлагат на разглобяване, изследване и четене в съответния философски, научен и исторически контекст. В подхода си към ислямската мисъл Аркун се стреми да направи същото. Неговите дирения затвърждават убеждението му, че съвременният прочит на кораничния текст е немислим без доброто познаване на интелектуалната, научната и философската среда, в която се е появил той. В изпълнение на мисията си той възприема девиза на Ал-Джилани: „Оспорвам истината с истината за истината“.

Поради тази причина Аркун изтъква необходимостта от съставяне на цялостен речник на лингвистичните, философските и историческите понятия в арабския език в тяхното развитие – в противен случай няма как да се установи значението на думата „учен“ („алим“, араб.), да кажем, през Средновековието и дали то съответства на днешното значение на понятието.

Критика на ислямския разум

В методологично отношение Аркун използва най-общо антропологичния подход и инструментариума на литературната семиотика, с чиято помощ прониква отвъд обичайната апологетика, доминираща в ислямската религия и култура. Той се опитва да разкрие структурните предпоставки на „кораничния разум“ и да дефинира невидимите процедури, които направляват духа и словото на Корана. „Критика на ислямския разум“ – това е големият му житейски проект. Аркун дефинира по следния начин това понятие: „От самото начало позоваването на Вечния разум, който е в пълно и изначално съответствие с Откровението, пронизва различните течения на ислямската мисъл. Приписваният на Ибн Таймия хадис[1] затвърждава вярата в божественото начало на Разума: „Първото творение на Бога бил разумът. Тогава Той казал: чрез теб предоставям и чрез теб отказвам“. Следователно разумът е трансцендентен. Освен това, както изтъква Л. Масиньон, всяко нещо получава своята истина или иманентна реалност („хакика“), своето обективно съществуване („каун“), своя правен статут („хукм“) чрез своето коранично име („исм“). Така вярата в божествения произход и устои на разума се основава на автентичния лингвистичен корпус – Корана, към който се добавят Сунната и Пророчествата на имамите, което пък създава фундамента на ислямската мисъл. „Тази специфична артикулация на връзката вяра-разум (Разум с божествен произход) позволява да бъде идентифициран ислямския разум (Raison islamique или RI)“.

Същевременно Аркун уточнява, че не си поставя за цел противопоставянето на дадена доктрина на други конкурентни доктрини. Става дума за исторически и антропологичен проект, който повдига антропологични въпроси на всеки етап от развитието на историята, схващана не просто като летопис за известни събития и владетели, а като съвкупност от основополагащи понятия – религия, държавност, общество, правосъдие, религия, природа, разум, въображение, прояви на несъзнаваното, ирационалното, митичното и анекдотичното знание, историография, научно познание, философски доктрини.

Съвременният политически ислям

Използването на подобен подход му позволява да намери нужната дистанция спрямо изучаваните религиозни и други средновековни текстове и да ги третира в съответствие с техния исторически контекст.

Семиотичният подход към арабско-ислямското наследство изисква според Аркун оригиналният език да бъде прочистен от периферните, наслагвани с времето конотации с канонични значения, за да се стигне до истинското му съдържание. Изводите му следват разбирането, че всеки текст е част от единно цяло и поради това може да се разбере само в неговата свързаност и зависимост от други текстове. Освен това всеки текст носи истинност и метафоричност, конкретност и абстрактност, поради което неговото разбиране изисква анализ и тълкувание.

И обратно, „съвременният политически ислям конструира своя дискурс чрез употребата на подбрани цитати, които се използват с идеологическа цел; цитати извън техния текстуален и исторически контекст. Извършваното произволно пренасяне на историческия корпус в днешния контекст представлява „епистемологична и семантична манипулация“, която е оставена без внимание в разработките на съвременните политолози. Причината е, че последните нямат никакъв интерес към трансформациите на „разсъдъчния порядък“.

Критичният поглед към арабско-ислямското наследство дава основание на Аркун да въведе редица езикови конструкти, с чиято помощ разбулва воалите на фундаментализма като буквален и буквалистки прочит на свещения текст. Сред тях са понятия като „догматична ограда“, „основополагащо невежество“, „свещено невежество“, „идентичност между основополагащия текст и обяснителния текст“ (на арабски „тафсир“) и др. В полезрението му попадат и теми като ролята на арабското и ислямското въображение в конструирането на въпросния дискурс.

В политическо отношение Аркун е твърд привърженик на реформацията на самата религиозна доктрина чрез отхвърляне на горепосочената манипулация. Още с първата си студентска теза – „Реформаторският аспект в произведенията на арабския мислител Таха Хюсеин“ – той се позиционира като радетел за съвременен прочит на исляма. В изучаването на арабско-мюсюлманското духовно наследство ученият се самоопределя като продължител на делото на мутазилитите – средновековни мислители, излизащи извън традиционния канон на шариата – и изпитва особен афинитет към средновековния философ Мускауейхи. Докторската му дисертация, защитена в Сорбоната, е на тема „Арабският хуманизъм през Х век“. В нея той акцентира върху философското учение на Мискауейхи, както и върху „Етиката“ на Аби Хайян Ал-Таухиди – философа на отчуждението, чиито текстове са най-добрият спътник на Аркун в парижкото му изгнание. Други негови произведения са „Прочити на Корана“, „Ислям, морал и политика“, „Арабската мисъл“, излезли на френски език, както и публикации на арабски: „От наследеното тълкувание към анализа на религиозния дискурс“, „Битките за човека в ислямската традиция“, а също и на английски – „The Unthought in Contemporary Islamic Thought“ („Недомисленото в съвременната ислямска мисъл“).

В книгата си „Хуманизация и тълкувание в мисълта на Мохамед Аркун“ Кахил Мустафа, изследовател на ислямското наследство, отбелязва, че проектът на Аркун, насочен към съвременния критичен прочит на Корана, както и към цялостно преосмисляне на арабско-ислямското наследство, поставя акцент върху хуманизма на религиозната доктрина и интерпретацията на наследения текст, като се вземе предвид неговия исторически контекст. Това според него са двата ключа за разбиране приноса на Аркун за актуализацията на средновековния корпус и полагането му в модерен контекст.

Без съмнение интерпретацията включва всеки акт на четене, който има за цел да конструира смисъл въз основа на определени инструменти, препратки, правила за изследване на текста и поведение, и е напълно ангажирана с границите на интерпретативната реторика, доколкото се схваща като обобщение на колективни преживявания и разбирания. Така интерпретативното състояние представлява непрестанно разширяващо се когнитивно съществуване, което борави с различни механизми. Механизмите за тълкуване на Аркун се основават на различни концепции, включително концепцията за мита – в тази връзка той призовава да се преразгледа митологичната мисъл и да се изяснят психологическите, социалните и културните функции на мита. Мислителят изисква всяка интерпретация на наследството да отчита ролята на митичния фактор при формирането на структурата на ислямския ум.

Друг важен аспект, на който Аркун обръща внимание, е ролята на метафората при тълкуването и разбирането на религиозния текст. За него кораничният дискурс е именно метафоричен дискурс. При това тук метафората е не просто лингвистична прищявка, тя има по-скоро епистемологично измерение, което отваря хоризонтите на различни смислови полета. В допълнение към темата за различните прочити на метафората и връзката им със социалните реалности трябва да кажем, че Аркун прави разлика между значение, следи от значение и нюанси на значението, скрито в думите. Той използва тази смислова диференциация като своеобразен ключ към проблема за познаваемостта на посланието. Така проектът на Мохамед Аркун се вписва в контекста на опитите за модернизиране на исляма чрез инструментариума на съвременната приложна наука. Това обаче не изчерпва критическия принос на мислителя към съвременната наука.

Критика на западния секуларизъм

Творбите на Аркун се характеризират като „двойна критика“ – понятието е на арабския мислител Абдул Кабир ал-Хатиби. И макар водещ за него да е стремежът към разграждане на установените представи за съдържанието на ислямската мисъл, философът не щади и западния ориентализъм и по-конкретно западния дискурс за исляма. Той пише: „Какъвто и да е поводът, вече е неприемливо ислямът да се свежда до образа, който му създават фундаменталистите и фанатичните ислямисти“. Призовавайки към демонтаж на този избирателен подход, Аркун изобличава „конспирацията на мълчанието, извършвана от всички западни наблюдатели на съвременния ислям, включително най-известните ислямски учени“, добавяйки: „имам предвид мълчанието за съществуването на други социални групи в ислямските общества, различни от потока, следващ ислямистките идеолози“.

В това отношение той се доближава до друг изследовател, също запознат с кабилския контекст – известния антрополог и философ Пиер Бурдийо, както и до известния критик на западния ориентализъм Едуард Саид, изобличил органичната връзка между американския империализъм и официалната арабска система. Аркун се възмущава от клишираната визия за Ориента и исляма, която е покорила медиите. Той се учудва, че тя е превзела дори западната левица, която свежда ислямския свят до лагер на екстремизма и фундаменталистко пуританство, игнорирайки останалите групи в това общество, които от десетилетия се стремят към отвореност и критичен диалог с външния свят.

Студеният рационализъм

Аркун издава сурова присъда над западната „небрежност“ при преподаването на история на исляма. Според него тя се вписва изцяло в идеологическата визия за историята на средиземноморския басейн, която все още не е освободена от болестите и омразата на колониализма. „В крайна сметка това е продължение на християнската религиозна визия и нейното отношение към исляма, което оставя вратата широко отворена за полуориенталистите, които на Запад се роят като гъби, издавайки книга след книга всеки път, когато някъде избухне бомба или падне ракета, за да докажат, че насилието се корени в исляма и че антисемитизмът е компонент само на мюсюлманските и ислямските общества“.

Аркун открива фронт и срещу „студения рационализъм“, доминиращ в страни като Франция. Наред с други известни философи – Юрген Хабермас например, той е един от първите критици на стриктния секуларизъм, въведен от времето на Великата френска революция: „На пръв поглед изглежда, че светският характер на конституционната държава е несъвместим с всяка политическа дейност на религиозни граждани или групи, които се изразяват като вярващи или като религиозни организации“.

„Въз основа на това либерали като Джон Ролс или Робърт Ауди декларират, че задължение на гражданите е да не подкрепят или защитават закони или политики (…) ако те не се основават на приемливо светско разсъждение… Аз обаче съм склонен да приема, че политическата комуникация в публичното пространство трябва да бъде отворена за всички приноси, независимо от използвания език… Възможността за изразяване в публичната сфера на религиозни възгледи, почиващи на сериозно проучване, не може да зависи от факта, че съществуват хора, които нямат желание или способност да признаят различието между религиозни и светски убеждения. Трябва да имаме предвид полифоничната сложност на обществото, в което живеем. Демократичната държава не бива да ограничава спонтанното желание на индивиди и групи да изразяват своите вярвания, в противен случай обществото може да бъде откъснато от източниците на смисъл и идентичност. Особено що се отнася до чувствителните сфери на социалния живот, доколкото религиозните традиции имат способността да изразяват морални интуиции. Или не е възможно светските граждани да разпознаят в съдържанието на религиозните възгледи своите лични интуиции, независимо дали те са скрити, или потиснати?“

Мохамед Аркун призовава да се преразгледа „историческото приключение“, закрепило на Запад края на религиозната система, но не подценява историческата роля на секуларизма, който слага край на религиозните войни. Посланието на философа е да се търси нова формула на връзката между религия и държава или нова секуларизация, която не отхвърля религията в името на някаква неутралност и обективност. Противното би довело до забрана за изучаване на религиите и масова неграмотност относно всичко, свързано с религиозния и митологичния дискурс. Ето защо Аркун прави недвусмислена разлика между якобинското екстремистко мислене, което отхвърля религията, и една светска нагласа, която е отворена към различните сфери на мисълта.

Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски”, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019). Публикуваният по-горе текст е откъс от новата му книга „Между Гог и Магог. Как Близкият изток се превърна в ничия змия“, която предстои да излезе.

–––––––––––––––

[1] Хадиси – средновековни предания и разкази за живота на Пророка.

Мохамед Халаф е журналист, хоноруван преподавател във Философския факултет и във Факултета по журналистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, автор на книгата „Фауда. Колапсът на Близкия изток“ (2019).

Още от автора

No posts to display