Сложен във формата и разсъжденията си, филмът „Космополис” (по романа на Дон ДеЛило) е памфлет за съвременното общество, на моменти трудно разбираем, но със сигурност оставя следи (пък били те и на недоумение) някъде в подсъзнанието на зрителя.
„Кино на плътта и материята” така може да бъде определено творчеството на Дейвид Кроненбърг, и то най-вече кино на материята на сивите мозъчни клетки. Възможно е да го харесвате или да не ви допада, но рядко ще ви остави безразлични. С близо 45 години кариера в киното и 18 пълнометражни филма канадецът потвърждава статута си на „различен” режисьор с уникална и интуитивна вселена и остава верен на опита си да обясни човешката природа. Новият му филм „Космополис” е своеобразна прогноза за съдбата на капитализма, един кибер-капитализъм, намиращ се на ръба на разпадането.
Кроненбърг винаги се е интересувал от болното тяло (може би си спомняте апотеоза в „Катастрофата”), а в последствие и от „болестите” на душата (с кулминация в „Опасен метод”). В ранните му години телата са обект преди всичко на научни изследвания и „дисекции” в пряк и преносен смисъл и филмите са обгърнати от хладна, почти клинична атмосфера. Друга любима тема от ранния му период са мутациите и метаморфозите (кой не е гледал „Мухата”), филмово реални или халюционогенни („Гол обяд” си е направо класика), отвеждащи персонажите до ръба на техните импулси, съзидателни или унищожителни.
В песимистичния свят на Кроненбърг има и еротични елементи, които в контекста на изследване на механиката на телата разказват за една необуздана сексуалност „с отклонения”. Секс и мъчения, които в началото на 90-те преливат в психотрилъра Dead Ringers. В началото на 2000 г. персонажите му се отправят в търсене на себе си. От терзанията на тялото Кроненбърг се насочва към терзанията на душата („Спайдър”), достигайки до дълбините на паденията й в „Тъмно минало” и „Източни обещания”.
По всичко личи, че „Космополис” е нов завой в творчеството на режисьора, поглед към света, който го заобикаля. Филмът остава доста далече както от клиничното изследване на разпадащото се тяло, така и от психологическите драми, с които Кроненбърг се заема през ХХI век. Това е объркващ, концептуален, ултрафилософски размисъл (да, точно размисъл, а не разказ) за приближаването на края на една епоха, за вездесъщата сила на информацията в нашето ултралиберално, консуматорско общесво.
В един врящ и кипящ Ню Йорк ерата на капитализма отива към своя край. 28-годишният финансов бог Ерик Пакър се е разположил в огромната си бяла лимузина и държи на всяка цена да прекоси града – парализиран от мерки за охрана и от демонстрации срещу президента на САЩ, – за да отиде да се подстриже… С напредването на деня хаосът, който остава зад прозорците на лимузината, превзема Ню Йорк, а финансовата империя на Пакър започва да се сгромолясва…
Светът е представен с безпристрастна жестокост и студенина, които не са случайни и не трябва да бъдат пренебрегвани. Егоцентризмът, усещането за непобедимост, саморазрушителността са теми с истински поетичен потенциал. „Космополис” е изграден от негативни ценности, били те човешки или финансови. Историята на един индивид, който се е изолирал човешки и метафорично в своята лимузина и който иска… отново да започне да чувства. Ако проявите необходимото търпение и се вслушате внимателно в диалозите, ще откриете целия болезнен песимизъм на нашия свят. Филмът напомня на химиотерапия – отровен, но (именно заради това) оздравителен.
Абстрактен експресионизъм и постмодернизъм са почти противоположни, но необяснимо преплитащи се стилове, когато става дума за Кроненбърг и особено за „Космополис”. Сложен във формата и разсъжденията си, филмът е чудесен памфлет за съвременното общество, на моменти трудно разбираем, но със сигурност оставя следи (пък били те и на недоумение) някъде в подсъзнанието на зрителя. Ако „преодолеете” приказливостта му и се отдадете на умопомрачителната визия, ще откриете неговия пророчески талант.
Формата, херметичната режисура и наситеността на диалозите – понякога силата на думите е по-разрушителна от куршум в главата, създават едно финално усещане, че действието не се развива в осезаема реалност (почти като в „ЕкзистенЦ”). Когато филмът „излиза” от лимузината, се заема с изследването на един свят в руини, който изглежда готов да се разпадне всеки момент.
Втората тема в „Космополис”, тази за прогресивното потъване на реалността във виртуалното, напомня за „Видеодрум” – конкретният ужас става концептуален и следователно по-лесен за толериране. Но тук насилието вече не е от сексуален порядък, а е икономическо и като продължение – обществено-политическо.
Опитвайки се да изследва душата на едно човешко създание, което изглежда лишено от нея, Кроненбърг поддържа усещането за нереалност – от декора до каменното лице на Робърт Патинсън. Неговият Пакър излиза от лимузината само за да се престори, че живее нормален живот като всички останали. Единствената възможна наслада се оказва в преследването на риска и силните усещания извън неговия „дезинфекциран” свят.
Кроненбърг превръща Патинсън в прототип на млада финансова акула, надарена с егоцентризъм, близък до аутизма – отражение на някои от магнатите на съвременната епоха. Актьорът се превъплъщава с обезпокоителна студенина в образа на „златно момче”, което никой не може да спре. Ерик Пакър напомня в своята перверзност на Макс Рен от „Видеодрум”. Безчувствени към насилието, затворени за всякакви нормални емоции, и двата персонажа могат да постигнат удоволствие единствено от близостта на смъртта. Ерик се чувства неуязвим, той предизвиква смъртта и мечтае за нея…
„Космополис” е съвременна приказка, която обединява любимите теми на канадския режисьор, улавя много добре духа на времето ни и безразличието, обзело света. Едно „ледено” произведение, изтъкано от безпокойство, което възстановява връзката със света на Кроненбърг, населен от създания, жадни за кръв, секс и пари, и разсъждава върху дълбоките източници на съвременния цинизъм, а протагонистите са по-скоро идеи, отколкото индивидуалности от плът и кръв. Финалът утвърждава невъзможността да избягаш от реалността, защото всяка, дори привидно съвършена, система има своите недостатъци, които (не)очаквано предопределят съдбата й.
