Злободневните темите на деня – престрелки в ивицата Газа, ранени, убити, одиозният казус с Венета Марковска и змийското й хладнокръвие, нелепото мълчание на експрезидента, някаква непреодолима каша от държавност и човешка неадекватност, някаква отблъскваща бутафорност около нас. Единият кадър отминава и веднага на негово място идва друг, ужким привидно различен, обаче все същият, да, уви, все същият. Привикнахме към скандалите и ги приемаме за трафаретни, приемаме ги незлобливо като семките на медиите, като необходимото, паралелното на живота ни зло.
Но темата за предстоящия избор на патриарх не може да се причисли към онова, с което сме привикнали и към което снизходително поклащаме глави. Защото – колкото и абсурдно да звучи за невярващите – за верните църквата е единственото друго място, което е от абсолютно значение. Тя е най-дълбокото, сърцевината, а сега вече – раната.
Всеки ден в медиите се появяват нови информации, коментари, пикантни детайли за борбите в Светия Синод. В това има нещо трудно обяснимо, защото общественият интерес към църквата е едва седем процента, а чувствителността към избора на новия й патриарх е толкова изострена. Изглежда във вярата на нас, българите, има нещо тлеещо, изглежда тя се пробужда по Цветница и Великден или по време на поклоненията пред чудотворните икони и после отново потъва под пепелта и сивотата на трудния ни, български живот. Пред ковчега на покойния патриарх Максим имаше многократно повече поклонници, отколкото на Литургиите, които той отслужваше приживе. Някои дори побързаха да изтълкуват това като възраждане на вярата. Да не избързваме. Това едва ли е точно вяра, както не е вяра фактът, че в деня на света Екатерина, например, жените не трябвало да докосват остри предмети, за да не се били порежели, понеже тогава раните им нямало да зараснат!
Патриарх Максим присъстваше четири десетилетия в нашето общество много повече с мълчание, отколкото с говорене. Не може да му се отрече, че присъстваше с кротост. У претендентите за неговото седалище има много говорене, което понякога преминава в празнословие. Кротост, обаче, няма.
За съжаление кротост няма и в нас.
Телевизиите, радиата и вестниците ни правят свидетели на боричкания в Св. Синод, които едва ли сме очаквали. Ангажират вниманието ни, активизират съвестта и волята ни. В преките включвания, в коментарите, в интернет форумите е препълнено с нашите мнения. Всякакви – и правилни и безхаберни, и компетентни и отвлечени, и загрижени и индиферентни.
Наместник-председателят на овдовелия патриаршески престол направи изявление по телевизията. Обърна се към цялото общество, към целия народ, към всички нас.
В същото време е ясно, че гласът на народа няма как да бъде чут. Не е предвидено по устав. Обръщението е еднопосочно. Обратната връзка е изключена. Това прави самото обръщение абсурдно. А ние се включваме в абсурда и го допълваме – звъним по редакционните телефони, по преките линии, изказваме мнения, даваме съвети и препоръки. Във фейсбук се появяват агитки ту за един, ту за друг митрополит. В агитките съвсем същите сблъсъци – огледално отражение на сътресенията в Синода.
Започваме да си вярваме, че някой ще ни чуе, че някой се интересува от нашите мнения и препоръки. Само допълваме абсурда. Тогава да мълчим ли? Та нали всичко е доведено до това състояние заради нашето мълчание. В омагьосан кръг ли сме попаднали?
Изходът е да говорим на Този, Който иска да ни чуе. Да се обръщаме към Този, Който е доказал, че ни чува. Да Му се молим с дух и с истина.
Ето в това е нашата сила като Божий народ.
Да не изпадаме в еуфория, нито в униние. Да вярваме, че от нашата молитва зависи изборът, че можем да извоюваме добродетелния си патриарх с молитва. Че той може да бъде надарен с любов, мъдрост, кротост и справедливост.
Защото жадуваме за истински патриарх, за истинска Църква, за истинска вяра.
