0
1014

Кръвта

Опитвам се да си представя тази последна тяхна вечеря. Дошли са в Йерусалим, където всеки израилтянин е трябвало да отиде за Пасха – празнуване на излизането на евреите от Египет, да занесе жертвеното си животно в храма, вечерта да се събере със семейството си, най-възрастният член да прочете от свитъците благодарствени молитви за Изхода от робството, всички да си припомнят още веднъж за четирсетгодишното скиталчество из пустините, идването им в Обетованата земя. Събират се в горницата на човек, посочен от Иисус. Той е непознат за учениците, името му остава неизвестно за нас. Изморени са както обикновено. От три години обикалят из израилската земя, живеят и се хранят в чужди домове, пред очите им се извършва чудо след чудо, слушат думи, които не са били казвани от никой пророк. С Божият Син са ден след ден, с Него се хранят, с Него вървят по прашните пътища, под един покрив с Него заспиват. Божи Син е този човек, убедени са, именно заради това са оставили семействата си, къщите, родителите си. И ето неочаквана радост и почивка, добре дошли са в дома на безименния човек, който им е предоставил своята горница и своята празнична трапеза, сега ядат от възпоменателната вечеря, топят хляба си в ястията с благоуханните и горчиви треви, разквасват устните си с вино, изричат молитвите, които от векове предците им произнасят в тази вечер на памет, благодарност и надежда. И ето, Той е започнал да говори. Говори дълго, с неясно напрежение, с вълнение, така говори човек, който се разделя с близките си хора. „Още малко и няма да Ме виждате и пак след малко и ще ме видите… ще бъдете наскърбени, но скръбта ви ще се обърне на радост… оставям света и отивам при Отца… настъпва час, и настана вече, да се разбягате всякой у вас си, и Мене самичък да оставите…”

„Що е това, дето казва? …Не знаем що говори.“

Не разбират думите Му. Не разбират или не искат да разберат, че говори за предстоящата си смърт, тази мисъл е недопустима за тях. Но сърцето им се изпълва с тъга. Как самият Месия да умре, та нали и Неговият Отец, и всичките легиони ангели ще Му дойдат на помощ и ще Му помогнат да се избави от всяка беда? Те очакват Той да се възцари, а Той им казва, че отива при Отца, че ще ги остави, говори им за смърт. Объркани, смутени и скръбни са. Той вижда това и ги пощадява, и им казва, че има още много да им говори, но сега не могат да го понесат.

Но колко странно се държи тази вечер Той! Преди това е измил краката на всеки един в умивалника, избърсал ги е с убрус. Сега разчупва хляб и им го раздава, подава им и чашата с вино и изрича думите на завета между Него и тях, между Него и нас, между Него и все още неродените в този свят.

И тези думи са най-стряскащите, най-загадъчните, най-необяснимите. Подава на всеки по залък и произнася „вземете, яжте: това е Моето тяло“. Думи, които спират дъха. Подава им хляб, а го нарича Свое тяло. Никога преди не е говорил така. Такива думи няма и в старите книги. Как така е Негово тяло залъкът хляб? Как така да Го ядат? Произнася този завет с вглъбеност, каквато подобава на пасхалната вечеря. Произнася го с кротост, сякаш казва нещо обичайно, нещо познато на всички, като думи, които се произнасят от хилядолетия.

На нас ни е трудно да си представим как са реагирали, когато ушите им чули нечуваното. Каква буря се е развихрила в съзнанието им, когато хлябът бил наречен Негово тяло, което те трябва да ядат и виното било наречено Негова кръв, която трябва да изпият. Как са се опитвали да сдържат недоумението си, да не се издават, че са смутени, да не показват, че не разбират, че им звучи страшно да ядат Неговото тяло.

Днес ние, които чуваме тези думи на всяка литургия, сме свикнали с тях и те не ни звучат шокиращо, защото знаем техния смисъл и тяхната важност за нашето спасение. За нас тайнството си остава тайна, но ние знаем, че трябва да е тайна. Ние сме ги чували много пъти и те не ни изненадват, макар че всеки път ни покъртват със своята жертвеност.

Но тогава! През онази тиха и тайна вечер, наситена с тъмните и неясни предчувствия за смърт, когато са прозвучали за първи път! В тържествената смълчаност на празничната благодарствена вечеря тези промълвени думи са прозвучали като гръмотевица.

„Вземете, яжте: това е Моето тяло.“

И никой нищо не попитал. Нямало време да питат. Всеки поел с треперещи ръце Неговото тяло. И докато го преглъщали, Той им подал чашата с вино с още по-зашеметяващото повеление „пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет“.

Едва сега започнало да им се прояснява, съзнанието им започнало да се избистря и започнали да проумяват през сърцето си – „Моята кръв, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“. Започнало да се сбъдва това, за което много пъти им бил говорил, ала те не разбирали, защото не искали да разберат. Съпротивлявали се да разберат. Дори извадили нож, за да Го бранят.

Той продължавал да говори: „И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си“. Започвало нещо ново, започвало раждането на новото царство и тяхното раждане за новото царство.

И изпели хвалебна песен.

Може би тази хвалебна песен им дала сили да понесат това, което последвало.

***

След изтезанията пред преторията, Той влачи кръста Си към Голгота. Последният Му сетивен допир с този свят е грубото нерендосано дърво, от което е скован кръстът, което ожулва рамената Му със своите чепове и трески, които се забиват в кожата Му  и я разраняват. Отказана му е дори милостта на утехата да държи човешка ръка, да усеща допира на милувката. Не с нежност или съчувствие да бъде изпратен от този свят, а с грубост, с изтезание, с обругание. Да носи цялата му тежест, всичката му кал.

Влачи тежкото и грубо дърво нагоре, от разраненото Му тяло капе кръв и оставя диря. Ето, за тази кръв е говорел предишната вечер. Учениците Му вървят по тази диря. Ние вървим след тях.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПопулизъм и пропаганда
Следваща статияКакво се случва в шесто действие?