Неотдавна София Филм Фест показа на българската публика филма на Андерс Томас Йенсен „Рицари на справедливостта“ (2021), чието заглавие, преведено по този начин вероятно поради благозвучие, всъщност е „Ездачите на Справедливостта“. Не оспорвам решението на фестивалните авторитети, но то изпуска едновременно връзката с „ездачите“-рокери и алюзията с конниците на Апокалипсиса.
Както и да е. Зрителите сигурно ще се справят с референтните връзки и без да им бъдат подсказвани. Този последен филм на Андерс Томас Йенсен не ни изненадва особено. Или по-скоро може да се каже, че за пореден път ни поднася изненадите си, които отдавна са станали парадигмални за неговия драматургичен стил. В драматургията е силата му. Там са и повечето му международни награди. Само да споменем работата му със Сузане Бир (2002, „Открити сърца“; 2006, „След сватбата“; 2010, „Отмъщението“) и нашумелият и обилно награждаван „Херцогинята“ (2008, Сол Диб). Самият той получава Оскар за късометражен филм още в началото на кариерата си („Изборна нощ“, 1998).
Практически във всички негови филми (с изключение на късометражните „Ерик и светлината“, 1996, и „Изборна нощ“, 1998) се проследяват парадоксалните събития, съпътстващи някакво микрообщество от странни, уязвими и уязвени, понякога дефицитарни, друг път патологични или пък направо уродливи хора, които без да ни станат по никакъв начин близки – успяват да изнедрят невъзможна симпатия и в общността си да реализират своеобразен минималистичен грехопаднал хуманизъм. Което само по себе си е огромен подвиг, защото грубата дисфункционална маса от разнолики участници по никакъв начин не обещава каквато и да било общностност.
Всичко това е съпроводено с много Бъстър Кийтъновски хумор – хумор на каменното лице и същевременно безкрайно дърдорене. А също така и неимоверно количество най-брутално насилие, което обаче преминава някак като бял шум, като единствената му функция е да ни отстрани от случващото се. Да отдели злото от злотворците, да го овъншни.
Всичко начева от „Мъждукащи светлинки“ (2000), където група мошеници присвояват голяма сума от криминален бос, с която плануват да избягат в екзотичния юг, но в крайна сметка се оказва, че имат съвсем обичайни и уютни човешки желания – да си открият ресторант, което обаче не се оказва толкова лесно. Така или иначе филмът става успешен прототип на споменатата структура на „общото дело“.
По-нататък, „Зелените месари“ (2003, самото заглавие е tongue-in-cheek) с повседневна лекота извършват престъпления, достойни за историята на криминалистиката, за да защитят професионалното си достойнство, и накрая се оказва, че всичко това е било ненужно и те наистина са добри в това, което правят.
„Ябълките на Адам“ (2005) запазва базисния парадоксален сюжет, но стъпва на по-високо ниво, шаржирайки тежкия въпрос за страданието и теодицеята, а „За хората и пилетата“ (2015) бърка надълбоко в гените, подлагайки на изпитание всяко чувство за мяра по темата за „различието“.
„Ездачите на справедливостта“ експлоатира идеята за каузалността на злото и за фатума по привичния отстранено „кървав“ начин, като многократно играе с очакванията на публиката, абортирайки всяка привидна окончателност, и финишира в ирония. Андерс Томас Йенсен не предлага психологическа плътност на образите, нито натурализъм на играта. Той работи с типажи, но тези типажи – на пръв поглед трафаретни (мъжественият мълчалив воин, смотаният учен, маниакалният хакер) – всъщност постоянно руинират обичайните стереотипи. И го правят изключително забавно. Когато почти сме се убедили, че правилно разчитаме персонажа, той внезапно „зацикля“ в своето амплоа. От мълчаливия, мъжествен воин, изстрадал вдовец и баща на чувствителна тийнейджърка се очаква постепенно да превъзмогне грубостта на характера си; предполага се да има и „приятна“ или затрогваща черта. Но той няма. Той си остава брутален грубиян, който не се съобразява с чувствата нито на близки, нито на врагове. И въпреки всичко не ни е противен. Както не ни опротивява непрестанното дърдорене на останалите герои.
Майсторството на това постоянно убягване на познатото и стандартното именно в рамките на познатото и стандартното важи и за историята, около която се гради драматургията на филма. Всичко започва в „далечна страна“ (Естония), където в почти приказна завръзка – беловлас, белобрад старец, с дълго черно палто, направо патриаршеска фигура – търси да купи велосипед за своята внучка, който ще бъде коледният ѝ подарък. Набавянето на велосипеда се оказва в дъното на низ злополучни събития, които сплотяват в група за възмездие няколко невъзможни герои – военен ветеран, анализатори на данни, хакер, продаден за проституция емигрант… Коледата увенчава и края на филма, придавайки циклична затвореност на динамичния сюжет, в който иначе се разиграва теорията за вероятностите, философският въпрос за каузалната вписаност на всяко събитие, неговата причинно-следствена обусловеност, въпросът за неотвратимостта на съдбата, която може фатално да порази всеки и трагичната невъзможност това да бъде прието, въпросът за личната вина. Сюжетът предлага и враг – престъпна рокерска банда – „Ездачите на Справедливостта“ – която, естествено, няма нищо общо с името си. Както се оказва обаче, и групата на множествения протагонист на „добрите“ не може да бъде идентифицирана с него, макар това да ни се обещава практически през цялото филмово време. Не че никаква справедливост не бива осъществена чрез действията на основните персонажи – напротив. Справедливостта побеждава – но не тази, която очакваме, и побеждава отново с ироничен туист. И всичко това е представено с типичния скандинавски хумор, който е налице и в най-трагичните моменти.
Както и в предходните пълнометражни филми, и тук голямата игра е оставена на Мадс Микелсен, Николай Ли Кос и Николас Бро. Към тях се присъединява добилият вече международна известност Ларс Бригман и младата звезда Густав Линд.
Анонсите за безусловно успешните филми на Андерс Томас Йенсен като правило приканят да гледаме „екшън-комедия“. Това жанрово определение се налага не само за собствения стил на режисьора, но и за цяло направление датски кинематографисти, изкласили и добили популярност едновременно с него. А. Т. Йенсен е сценарист на първата подобна екшън-комедия, поставила началото на успешната формула: „В Китай ядат кучета“ (1999, Ласе Спанг Олсен).
От чисто кинематографична гледна точка обаче филмите на А. Т. Йенсен не могат да се похвалят с особена инвентивност или изключителност. Той играе с общите места във визуалния стил, пародира жанровите топоси на екшъна и трилъра, но като цяло е минималистичен. Възможно е това да се дължи на биографичната му свързаност като сценарист с идейното течение Dogme 95, което представлява завръщане към бедното кино на непосредствената визия. Да припомним само, че от него израснаха такива големи имена като Ларс фон Триер.
Андерс Томас Йенсен е специален режисьор (и сценарист). Него или го харесваш, или просто не можеш да го търпиш. Всичките му филми са едновременно изключително забавни и трудно поносими за онези, които са привикнали към герои с лесна идентификация. Не ми е известен друг автор, който да е превърнал по такъв непринудено-невинен начин политнекоректността в запазена марка. И също така трябва да признаем, че са единици онези като него, които разсмивайки ни, ни хвърлят в дълбоките води на пределните философски въпроси.
Слава Янакиева е културолог. Изследванията ѝ са в областта на религиозното кино и медиите, както и средновековния театър и празнична култура. Публикувала е множество статии по тези теми в различни научни издания. Понастоящем чете лекционни курсове в бакалавърската програма на специалност Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Член е на Института по средновековна философия и култура. Съавтор е на две антологии по Средновековна визуална култура. Превежда от английски и руски език. Сред публикуваните преводи могат да се споменат книгите на о. Георгий Флоровски Източните отци от IV век и Византийските отци от V– VIII век, капиталният труд на Ернст Канторовиц Двете тела на краля (Изследване на средновековното политическо богословие), Битието като общение на митрополит Иоан Зизиулас и Идеята за природата на британския философ и историк Робин Джордж Колингуд. Автор на монографията: Християнското кино. Топики на сакралното в кинематографията, София, УИ „Св. Климент Охридски”, 2020 г.
