Когато Вождът умира, аз съм на девет години. Още непоквареното ми детско съзнание е запечатало спомена за смъртта му и последвалия училищен траур отчетливо.
Защото винаги с всяко насилие и завоевание расте
само едно царство – Царството на сенките.
Б. Брехт, „ Разпитът на Лукул”
Едно име водеше биографиите на цели поколения по дъгата на земята – името на Йосиф Висарионович Сталин. И боготворен, и детрониран, и възвеличаван, и проклинан, Сталин участваше, макар и по различен начин приживе в съдбите на милиони – не само в съветска Русия. Участваше и посмъртно, участва мемориално и днес чрез наследството си. Наследство, колкото кърваво за милионите жертви на сталинизма и техните близки, толкова и идеализирано и прославяно от други – отново не само на руска земя. И тези други са десетки, за да не кажа стотици, милиони. Чрез смъртта си Сталин въздейства като че ли по-интензивно, отколкото чрез живота си. Тиранинът умира едновременно с Прокофиев. На погребението на гениалния композитор присъстват трима души, на погребението на гения на злото – три милиона. Ако това съотношение беше обратно, днес аз щях да съм по-спокоен и за собственото си бъдеще. Както и за бъдещето и на Русия, и на България, и на Европа, и на света.
Когато Вождът умира, аз съм на девет години. Още непоквареното ми детско съзнание е запечатало спомена за смъртта му и последвалия училищен траур отчетливо. В издадения преди цели двайсет години роман „Генезис ІІ” съм пресъздал изживяването с цялата му нестихваща тревожност, която ме тревожи и до днес. Ето я като на длан:
„Тъкмо си отчетохме с Малката Анка наряда вторични суровини, и Сталин взе, че умря. Дружинната съобщи тъжната вест по училищната радиоуредба и в края на съобщението гласът й вече се давеше в сълзи, които избиха през грапавото като пуловера на Желю сукно на високоговорителя и плиснаха по пода.
– След като такъв човек си отива, аз се чувствам виновна, че живея – изхлипа тя.
И Анка щеше да се разплаче, ако беше повярвала, че Сталин е мъртъв. Докато аз бях сигурен, че другарят Сталин е починал от срамните болести и че ако е имал късмета някой компетентен специалист да го прегледа така обстойно, както аз преглеждах ежедневно махленските момиченца, щеше да му се размине, Анка изобщо отказа да повярва в смъртта му.
– Такива хора не умират – те са безсмъртни така, както Пипи е всесилна – увери ме Анка и издекламира:
Във Москва, под свода ален
свети Кремъл чист и горд.
Там живей другарят Сталин –
вожд на целия народ!
И оттам той всичко вижда,
всичко чува, всичко знай:
как в Америка стачкуват,
как воюват във Китай!
– Е, кажи ми, такъв човек мре ли?! Че той да не е като теб и мен!
Затова че не си изпълнихме организационното поръчение да вразумим двете тапирчета, наказаха ни с Анка да стоим почетна стража пред големия гипсов бюст на покойника в коридора на училището. Застанахме мирно от двете му страни – сковани, с изправени глави и втвърдени крайници, неподвижни като него – и той като нас неподвижен. Много внимавах да не докосна с ръкав статуята, защото гипсът й беше некачествен и пущаше бяло. Както си стояхме така, изпънати и сковани, Анка изведнъж изстена – съвсем късо и тихо, сякаш невидима ръка я щипна между краката.
– Мръдна! – прошепна тя.
– Какво?
– Мустакът му.
– Хайде бе!
– Мръдна ти казвам! И даже ми смигна при това: „Нека си ме погребват по училищни радиоуредби и общонародни траури – ние с теб нали си знаем, че съм си жив и читав!”
Анка млъкна и лицето й отново застина в пионерска деловитост – бяло като гипса, който охранявахме, така че и аз вече се шашнах: гледах и разглеждах гипсираното й тяло от главата до петите и от петите до главата внимателно, като че ли я преглеждах за срамните болести, и сам не знаех дали без време е станала като Сталин безсмъртна или като Сталин е умряла по недоразумение приживе. Пионерската й връзка аленееше като рана на шията й – сякаш някой я беше клал, прерязал я беше надве: от главата надолу полудетското й, полуженско тяло спотайваше в гънки и ниши изкушението на срамните болести, от раменете нагоре зад тъничката крехка кост на черепа й шаваха куплетите за другаря Сталин – сякаш излюпващо се пиленце нетърпеливо почукваше с прозрачен хрущялен клюн по яйчната черупка. Разчленила недвусмислено детството на Анка, леещата се по гърдите й ярка коприна бе скрила в хладните си обятия тънките и фини кирливи ивици, които прорязваха немития й врат. Демаркационната линия, която бе набраздила гърлото на Анка, я придружаваше предано със сезоните и годините, цялото й създание бе симетрично разпределено на живот под раменете и живот над раменете….
Малката Анка и Белия негър бяха още от деца много ученолюбиви. Започнала от срамните болести, ученолюбивостта им стигна чак до Большая советская энциклопедия.
– Тази книга – посочи таткото на Малката Анка, който бе абониран за пълното издание, сините томове – съдържа всичкото знание на света – от сътворяването му до ден днешен, че и оттатък.
– Как така оттатък? – недоумяваше Малката Анка.
– Ами така – тя и бъдещето знае.
„Сигурно махленската циганка Айше, дето врачува и всичко познава, все Большая советская энциклопедия чете” – помисли си Малката Анка и каза:
– Аз пък мислех, че толкова много само другарят Сталин знае.
– То е същото, защото другарят Сталин е енциклопедист.
– Какво значи това? – уплаши се Малката Анка от страшната дума.
– Ами… дете и баща на Большая советская энциклопедия едновременно – поясни таткото, но на Малката Анка по-ясно не й стана – само респектът й нарасна от тази всезнаеща, а доколкото знанието е сила, и всеможеща книга.
Всъщност тя се радваше, че у тях, на етажерката над главата й, в услужлива готовност чакаше да го повикат всичкото знаене и всичкото можене на земята, но постепенно – неизвестно защо и как – вместо да я успокоява, близостта на Большая советская энциклопидия почна да я безпокои. Малката Анка се уплаши, че толкова много знаене и можене е непоносимо за малкото й тяло, че поеме ли всичко, което знае и може Большая советская энциклопедия, начаса ще умре. Ще зададе последния въпрос, ще прочете последния отговор, който ще бъде и последният й дъх. Защо щеше да стане точно така, защо, пренесено от етажерката в нея, знанието нямаше да я направи още по-жизнеспособна, след като благодарение на същото знание другарят Сталин бе по-жив и от живите, Малката Анка не разбра, но че точно така ще стане, за нея нямаше и капка съмнение: просто в необятното пространство между земята и небето място за друго решение нямаше. Пък и примерът с другаря Сталин не хващаше вяра. Малката Анка подозираше, че другарят Сталин знае и може повече от всички, без много-много да е чел. Да научава и усвоява чрез четене, това можеше и простосмъртният, а другарят Сталин беше безсмъртен и за Малката Анка беше обидно дори само да си представи, че Бащата на народите и Вождът и учителят на цялото прогресивно човечество ще седне като другарката Жилкова да чете и чрез четене да опознава нещата. Той си ги знае така, както Христос е литнал към небето – извън опита, априорно, без предварително да се е учил да лети. Не бива то така, грехота е цял Сталин с някакъв четец да се сравнява, дори и с писач да се сравнява, не бива – сега писачи под път и над път, техният профсъюз е по-многоброен и от този на четците.
Докато един внезапен ден пристигна едно внезапно, едно недопустимо, от никого нечакано и невикано от никого писмо, което преобърна целия свят. Пристигна малко след излизането на петия том – до името на другаря Сталин Большая советская энциклопедия още не бе стигнала. Но всичко, разказано от нея в първите пет тома, и всичко, което предстоеше да се разказва, бе като че ли само подготовка за появата на другаря Сталин на нейните страници. Като че ли Большая советская энциклопедия бе бременна в петия месец с другаря Сталин и том след том крачеше към неговото раждане. Цялото споделено знание за земята и небето, за земното и извънземното имаше задачата да предразположи минало, настояще и бъдеще за явяването на другаря Сталин. Още древните геологически размествания са започнали да обработват тази сурова планета за приземяването на Вожда и учителя, цялото мироздание съобразно неговата личност да преустроят.
Сигурно такава беше и задачата на появилия се само преди месец в том пети другар Берия – с портрет на цяла страница и пояснение към портрета: „Берия, Лаврентий Павлович (род. 29 марта 1899) – один из виднейших руководителей ВКБ (б) и советского государство, верный ученик и ближайший соратник Й. В. Сталина, член Политбюро ЦК ВКБ (б), заместитель председателя совета министров СССР, депутат Верховного Совета СССР 1-го, 2-во и 3-го созывов.”
След тези достолепни слова за Малката Анка нямаше вече съмнение, че и другарят Берия бе нещо като акушер, подготвящ още от том пети, от началото на азбуката още рождението на другаря Сталин. Ако вярваше в Бога, Малката Анка щеше да го нарече ангел-вестител, но тя не вярваше и не го нарече. Стигаше й на нея утехата, че ненапразно татко й следва цели години в Москва Висшата партийна школа, а през това време Малката Анка научи езика на другаря Сталин по-добре и от езика на другаря Димитров. Всичко беше толкова красиво в предчувствие за великото рождение! И всичко красиво щеше да си остане, ако изневиделица не беше пристигнало онова безобразно писмо:
„ПОДПИСЧИКУ
БОЛЬШОЙ СОВЕТСКОЙ
ЭНЦИКЛОПЕДИИ
Государственное научное издательство „Большая советская энциклопедия” рекомендует изьять из 5 тома БСЭ 21, 22, 23 и 24 страницами, а также портрет вклеенный между 22 и 23 страницами, взамен которых Вам высылаются страницы с новом текстом.
Ножницами или бритвенным лезвием следует отрезать указанные страницы, сохранив близ корешка поля, к которым приклеить новые страницы.
Государственое научное
издательство „Большая
советская энциклопедия”
Ами сега? Малката Анка преведе писмото на Белия негър, който бе дошъл да я попрегледа за срамните болести, а Белия негър каза:
– Ами сега?
Двамата дълго отлагаха операцията, но като получиха от издателството новите страници, осъзнаха, че вече няма накъде – времето си искаше своето. Двамата запретнаха ръкави, грабнаха по едно бръснарско ножче, разтвориха том пети и започнаха да режат според указанията. Бяха съсредоточени и мълчаливи като хирурзи – сякаш оперираха тази заболяла земя, вадеха от търбуха й опасния тумор, наречен Лаврентий Павлович Берия. Най-трудно се оказа да отрежат портрета на този широколик, кръглолик чичко с широко отворени, спокойни, уверени и чисти очи зад изящните очила. Широките островърхи ревери, бялата риза, безупречният възел на вратовръзката – всичко излъчваше респект, благородство и някаква обезоръжаваща старомодна сантименталност. Ръцете и на двамата трепереха – сякаш обезглавяват на живо Лаврентий Павлович.
– Щом самата Большая советская энциклопедия иска да го премахне от страниците си, значи има защо! – тешеше Малката Анка и себе си, и Белия негър.
– А когато е решила да го представи на страниците си, нямало ли е защо?
– Сигурно е имало, но и Большая советская може да сгреши – допусна със свито сърце Малката Анка.
– Ами ако един бъдещ ден се окаже, че е сгрешила, не когато го е обезсмъртявала като в хербарий между кориците си, а днес, препоръчвайки ни да го изхвърлим?
Малката Анка мълчеше гузно, но Белия негър не млъкна:
– Или ако и с нас някога решат да се разпореждат така?
– Не бой се – нас никой няма да ни пусне и да пристъпим в Большая советская.
– Че те няма да ни гонят от енциклопедията – ще ни гонят оттам, където сме под слънцето. След като така леко могат да се разправят с най-верния ученик и близък съратник на другаря Сталин, какво остава за нас!
Обстановката се натягаше и от обстоятелството, че Большая советская энциклопедия не обясняваше ни с дума защо се налага подмяната на Лаврентий Павлович.
– Большая советская не е длъжна да дава обяснение на такива като мен и теб! Тя затова е Большая советская – защото и цели епохи, и цели континенти, и цели народи може да пренареди, без изобщо да пита хората!
– Тогава да си ги пренарежда сама! Ама май че не може сама, май че и нашите ръчички са й нужни, за да сложи света в ред – злорадстваше Белия негър.
А щом и всичкото знаене и всичкото можене на земята не знае и не може, струва ли си изобщо да се живее? Именно защото не бяха опровергани от Большая советская, съмненията на Белия негър правеха операцията още по-трудна. Ръцете им затрепереха още по-неудържимо и макар че работеха точно по предписанията, Малката Анка си поряза пръстчето и капка детска кръв капна върху безупречно бялата яка на Лаврентий Павлович – сякаш действително го режеха на живо. Малката Анка трепна и се нарани, защото изведнъж й се стори, че чичко Берия посегна да я погали от портрета. Дясната му ръка трепна за миг, както мръдна мустакът на Сталин в деня на смъртта му, сякаш двамата се бяха наговорили да сторят посмъртно по едно малко чудо, с което да загатнат своята феноменалност. Уж сме смъртни всички, а Большая советская обезсмъртява някои от нас. Дошли сме на този свят, както казва поетът, всички по еднакъв начин – всички временно живи и вечно мъртви, а Большая советская избирателно във вечно безсмъртни ни превръща. И тя, значи, като изкуството, прави малките неща големи, а големите – малки. Буква по буква и биография по биография Большая советская конвертира живот и смърт, живот в смърт и смърт в живот с лекотата на Създателя превръща, всяка нейна страница е индулгенция, удостоверение за безсмъртие, така че Малката Анка не знаеше дали с едрата ръка на този сериозен чичко ще я погали смъртта или безсмъртието ще я погали.
После се заеха със същото старание, но с не по-малко страх, да прилепват новополучените страници на мястото на отрязаните. Вместо Лаврентий Павлович Берия Большая советская им предлагаше Берингово море и реакционера Джордж Беркли. Те и преди подмяната бяха включени в репертоара на енциклопедията, но стегнато, кратичко и прегледно, а сега територията им в съдбата на човечеството бе разширена с всички изхвърлени заедно с Берия на бунището на историята страници.
Малката Анка и Белия негър бяха като богове, истински малки богчета – мъжко и женско, които разпределяха, коригираха и преобразяваха света с чародейството, с което Христос превърна водата във вино. Там, където само допреди минута светеха очилата на Берия, полегна коритото на Берингово море, водите му измиха безследно Лаврентий Павлович, на мястото на неговите велики и делнични дела постъпиха с мъдро спокойствие новите герои на Большая советская энциклопедия: водорасли и риби, скали и пясъци. Останалото довърши попщината на реакционера Беркли. Така, направлявани от стратегията и тактиката на Большая советская энциклопедия, обективната морска флора и фауна и субективният идеалист Беркли прекроиха света в тон с конкретните нужди на конкретния исторически момент. В новия световен порядък Берия бе ненужен, недопустим, несъществуващ, невидим като солта в морската вода. Всъщност той никога не е съществувал: няма го доброто, което е сторил, а ако случайно (хора сме) се е изпуснал да стори и нещо недобро, и него го няма.
Чак като приключиха операцията, Малката Анка и Белия негър забелязаха, че по капчица кръв искреше и по биографията на Беркли, и във водите на Берингово море. Хайде, да речем, че за земната си преданост към Небето епископ Беркли е белязан с кръвта Христова, но как кръв от пръстчето на Малката Анка проникна чак в недрата на Берингово море, никой не разбра.”
Цитираният текст е, разбира се, не хроника, а роман. Има обаче художествена литература, която, въпреки художествеността си (или дори тъкмо поради нея), е по-достоверна и от документалистиката. Литературата съдържа най-важният реализъм – реализмът на изживяването, който е недостъпен за политическата фактология. В случая този реализъм е опит за портретиране на едно обезобразено и похитено от партийното властолюбие детство – автентично ехо от не по-малко обезобразения и похитен свят на възрастните. Тази агресия срещу живота не се изчерпва със сталинизма – сталинизмът е само неин апогей. Доколкото неговото наследство живее, макар и вече не като онова чистокръвно варварство, което личностите на Сталин и Берия въплъщаваха, в нас и сред нас, доколкото насилието е изначално присъщо на човешката природа не по-малко от свободолюбието, рискът от обезчовечаване е актуален отвеки веков довеки веков. Единственото, което ние като потомци можем да противопоставим на този злокобен риск, е вълнението да си човек. Аз това и се опитах да направя.
