Две години след „Германии“ Владислав Христов се появява с нова поетическа книга. Вече има мнения за нея, отбелязващи качествата й.
Всъщност движението, което поетическият език извършва тук, не е точно „обратно броене“. Да, ако мислим започването от старостта към детството, от „рухването на походката“ към „светулките“ на детските чела – пътят ще е този. Едно поетическо осъзнаване, че си достигнал време и състояние, в което натрупването на спомени, гледки, мисли, житейски мигове те е направило прозорлив и спокойно мъдър. И тогава споменът за детска игра, непроумян жест или деяние се възвръща по един нов начин. Прави те друг. Така зрелостта натоварва младостта с нови значения, а безгрижието и наивността стават някак „обременени“ с днешното.
Има и друга възможност. Да избереш числата да те водят. Номерираната като първа страница в тази стихосбирка е всъщност последна в хода на четенето. Един такъв път ще е леко тъжен. Защото ще се окаже, че и на детството му липсва чистата безметежност, прекрасната наивност, че всичко е такова, каквото сме си мислели, че е.
„Обратно броене“ за мен е по-скоро книга, в която непрестанно се извършват кръговрати. Старостта и смъртта не са „край“, а своеобразно възвръщане към началото. Ако човешкият живот може да се мисли като „краен“, то природният е вечен точно в кръговратите и чрез него тленността на човешкото тяло придобива нетленност. Постигането на „вечност“ може да е и чрез любовта или чрез опазването на спомените.
В стиховете на Владислав Христов непрекъснато се случват някакви преобразувания: малкото става голямо и обратно, голямото – малко. Става и друго – междуредията се изпълват със смисъл. Привидна е простотата в света на тази поезия, в която действат малкият жест, уж случайното съвпадение или среща, в която светът е натрапчиво веществен, материален, която без да е описателна, напротив, е обаче пунктуално прецизна в назоваването, в посочването, в „изработването“ на образа, на гледката, в нея всъщност се гради масивна смислова плът. Там, „между“ – „единият чаршаф под бебето/ другият върху мъртвеца/ какво точно се случва/ между чаршафите“.
„Обратно броене“ е стихосбирка, в която освен всичко можем да открием и социални импликации за това как „впримчени“ в обичайността на личния ни житейски ритъм, незабелязано се оказваме в центъра на провала ни, на общия ни провал, за „почерняването“ на въздуха в църквата, от „толкова много мухи“.
В тази стихосбирка на Владислав Христов в най-изчистен вид, поне за мен, може да открием характерните писането му простота и минимализъм, финото изразяване, крайната изчистеност на стила. И най-важното – неговото собствено, разпознаваемо, поетическо „лице“.
заспали сме
след толкова говорене
събуждат ни ударите
на клюн по прозореца
синигерът отвън е в клетка
ние вътре
сме на свобода
има такива дни
морето изхвърля мъртъв делфин
туристите се струпват около него
говорят разтревожени един с друг
така стават
човеци
часовникът ми
се закача в косите й
всеки път когато я погаля
мога да спра
времето за малко
в огледалото – човек
в човека – огледало
безкрайна верига
от хора и огледала
нито един камък
наоколо
Премиерата на новата поетична книга на Владислав Христов „Обратно броене“ е на 7 декември, сряда, от 19 часа в литературен клуб „Перото“. Книгата ще представят нейният редактор Екатерина Йосифова и Силвия Чолева.
