0
3073

Кръстан и копчето

Кръстан Дянков, фотография Шаварш Артин

„Роден на 10 ноември, дата, която е сякаш намигване към съдбата на Кръстан Дянков, воден неизменно от свободата.“ Днес се навършват 88 години от рождението на видния български преводач.

Кръстан Дянков е име – единица мярка за ценно и значимо изкуство. Всичко създадено изпод перото на този преводач е сякаш работа на художник пастелист върху лист на Сенелие. В пастелната гама на най-точния, трудно постижим, удивително витален нюанс положената боя на езика ни в тъкана щриховка прави сякаш американската реалия на Фокнър, Чийвър, Стайнбек да изглежда обозрима, близка, опознаваема, привлекателна, общочовешка. Фиксативът, който е поставил със своето творчество в преводаческото изкуство, ще попречи на багрите на този фин и мислен превод в многотомния му сизифовски израз по някакъв начин да избледнеят, да се порутят или изменят от времето.

Всеки потеглящ към превода си преводач на български би трябвало да запази в една ниша в съзнанието си творчеството на този изумителен словослагател, в която то да присъства неизменно. Да навлиза често в тази ниша, търсейки своя художествен стил, своето изкуство. Има много нишки в тази ниша за придърпване: намерени преводачески решения, тълкувания на думи, понятийност, богатство на езикови форми и словосъчетания, търсена аналогичност със стилистика на автор, постигнати видими преводачески стил и почерк.

В преводите на Кръстан Дянков има атмосфера. Високо интелигентен и ерудиран преводач, Кръстан оставя отпечатък, който именно е тази атмосфера – чужд текст, така стоящ в превода, че читателят се чувства свободен, опиянен от този лек, трептящ, въздушен, брилянтен български.

Търсачествата на Кръстан Дянков и последващите резултати, перфекционизмът му, преводаческите му избори, вложеното отношение напомнят една прекрасна история с Йън Маккелън.

Сър Йън Маккелън за пореден път е поканен да играе крал Лир. Силата на изпълненията му през годините е видима за всеки ценител на театъра и киното, но този път, 2018 г., постановката е включена в програмата на NT Live, ще бъде видяна в цял свят пряко и трябва да бъде избрана сцена, която да е подходяща за публика на живо и за голям екран. Обсъждането на мястото продължава дълго, докато Йън с присъщата му непоколебимост заявява твърдо – Чичестър тиатър, Съсекс, Англия, основан през 1962 г., малък и интимен. Защо прави този избор? Гигантски актьор като него би изпълнил и Глоуб, и Паладиум в Лондон. Заради копчето. Последното действие. Лир агонизира, светът го е предал, цялата човешка природа се оказва прогнила и той трябва да направи последното усилие – да разкопчае едно копче, което стиска гърлото му като длан. Йън искал и последният зрител в тази публика да наблюдава жеста му на агония и копчето – мост между него и последния дъх въздух, който ще поеме.

Така е било и при Кръстан – всяка дума е копче-мост, сдвояващо всяка фраза в ритъм, мелодика. Както при Йън – избор на малък театър за всеки зрител на Лир, който да е взрян в едно копче, избор минималистичен, на костюмографски детайл, така и при Кръстан – избор – за всеки читател – на дума, ритъм, слог, поетика на езика, на автор, произведение, а оттук… Копчето като метафора на привличане. Онова притегателно специално копче, своеобразен център, който търсиш да пришиеш като експресия, акцент щрих, цветистост, красота към живота си, онова копче – сфера на отношения, своеобразен възел на отношения, онези отношения, които не биха вървели с всяка, а с конкретна „дреха“, в по-метафоричен смисъл към определена душевност, отношение към живота, хората, които би избрал Кръстан за свои спътници именно заради тази душевност и отношение. Копчето-сфера – приятелският кръг, средата на Кръстан, онези хора, които е привличал, съмишлениците, онези хора, които биха пазили спомени, смисли за/около Кръстан, разговорите с онези хора, които биха върнали Кръстан, частица от виталността му тук с нас, с нас и за по-дълго, с нас, за да го има и след. Онези хора, приятелите, които са обичали Кръстан истински, които, когато говорят за него, говорят по различен начин, начин, по който той би се почувствал себе си и уютно.

„Събрали се бяхме четворица“ – Алеко Дянков, син на Кръстан, Иван Савов, Кръстанов приятел, моя приятелка за подкрепа (и като страничен поглед към случващото се) и пишещата този текст за Кръстан, която не го е познавала лично, но много иска да натрупа впечатления за него по спомените на негови приятели. Седяхме в „Архитектите“ и не „се окайвахме един през друг от здравно гледище, разбира се“. (По малко и от това, но за много кратко.) В самото начало Алеко запалва свещ на масата, в което се чете нещо сакрално. Разговорът се случва, за да си спомним за Кръстан с неговия близък приятел Иван Савов – художник, дълги години главен художник на Русенската опера, с над 200 сценографски проекта за оперни, балетни и драматични спектакли. (Рехавият цитат-закачка от горните редове е от превода на Асен Христофоров „Трима души в една лодка“ на Джером К. Джером.)

Иван Савов, портрет на Кръстан Дянков

Спомените на Иван са много и най-различни, те се завъртат дори около обикновени, битови случки. Кръстан, по негови думи, никак не обичал да интелектуалничи, да демонстрира огромната си ерудиция и знания. По-скоро са се получавали „избухвания“, изблици, понякога иронични, друг път дружелюбно закачливи, по повод на персонажи и събития. Иван лесно „влизал“ в стила на Кръстан, което водело до разделянето им чак в ранни зори. По този повод е и една история с Кръстан, голям любител на нощния живот. Майката на друг негов приятел, Стефан Стефанов-Дългия, художник фотограф, заварва Кръстан в ранни зори да се мие на двора и учудено го пита защо е станал толкова рано. Отговорът гласял простичко, че той сега се прибира.

Легендарните софийски кафенета, ресторанти и барове от онова време са притегателно място както за Кръстан, така и за Иван Савов, които са чести посетители. Своеобразни средища, които събират артистичната софийска бохема. С Иван Савов ги сбира сходната душевност, общата „приказка“, единомислието. Запознанството им в Сливен през общи приятели води до моментално привличане и другаруване за цял живот. Алеко си спомня Кръстан като човек, който озарявал хората около себе си. Те грейвали, нямало човек в заобикалящата го компания, който да не се усмихва в негово присъствие. Иван го познава като неизменен център на внимание, от мига на появата му, в която и да било компания, заразителен с харизмата и остроумието си.

Говорим си, че чарът на тогавашните заведения се дължал не просто на атмосферата в тези места, а на хората, които са ги изпълвали и които са отказвали да живеят казионния социалистически живот, а са търсели свобода, различност, другост. Иван споделя, че при появата на някаква новост, била тя често и забранена в България, но с очевидна и висока стойност в културен смисъл, Кръстан и кръгът около Кръстан се опитвали всячески, по израза на Иван, да я „консумират“, да я придобият и обследват.

Кръстан цял живот ще прекара потопен в прекрасна музика, класическа, но и много джаз… Ще слуша Петер Кройдер, класически американски мюзикъли, любимият е „Мери Попинз“, който притежава на плоча още дълго преди филмът да е пуснат в България. В ателието на Иван за първи път слушат „Sweet Сharity”, чието заглавие Кръстан превежда като „Сладкото милосърдие“, Гилбърт и Съливан, тяхна опера по „Кентърбърийски разкази“ на Чосър, любимата музика на Док от „Улица Консервна“ става и негова любима, барокови композитори и предкласика, Монтеверди, Хендел. Алеко ще го въвежда в света на Боб Дилън, когото и двамата много харесват.

В живописта предпочитанията му ще бъдат в авангарда и модерното изкуство на ХХ век. Сам ще рисува цял живот с моливчета и химикалки малки скици на любими сюжети.

Вкусът към изкуството е определящ, най-важна част от него, обект на огромен личен интерес – ще се занимава и с фотография, и с кино, и с театър. Един истински енциклопедист, истинска ренесансова личност от една почти напълно изчезнала, заличена в съвремието ни порода хора, за които изкуството и културата са обитаем свят, а не фикционални понятия, те са същностна потребност.

Кръстан ще бъде неофициалният втори от двамата фотографи на сватбата на Иван, освен задължителният, снимащ хората в стандартните за случая, по-изкуствени и застинали кадри, Кръстан ще снима хората в моментите на непосредственост, радост, ще снима репортажно, с намигване. Серията снимки послужва като доказателство за истинността на брака на Иван, когато ритуалната служба се премества на друг адрес и някои документи се оказват изгубени. От сватбата остава веселият прякор „Спаска“ на съпругата на Иван Светла, защото Кръстан направил каламбур, което много обичал и често му се случвало да прави с думите, заявявайки „Те ти булка, Спасовден!“, имайки предвид деня, Спасовден, когато се състояла сватбата. Подарък за сватбата било едно антично чукало за пържоли, което до ден днешен е в употреба и което, когато Иван хване в ръка, възкликва при щастливия спомен: „Ах, ты, Крыса старая!“, реплика от „Женитба“ на Гогол и операта на Мусоргски, която много обичали да слушат. Кръстан, вметва Алеко, много обичал да купува, да притежава и да подарява подобни семпли и много полезни стари предмети.

През 1998 г. в Боянската църква Кръстан открива със свое слово изложба на Иван Савов, базираща се на техниката енкаустика (изгаряне, прегаряне), която дума ражда друг каламбур в края на изложбата. Подготвил богата почерпка в ресторанта под църквата, Иван се оказва неприятно изненадан, неподозиращ за съществуването на „боянските баби“, наложило се понятие за възрастни жени, винаги подготвени от информационните листовки за събитията, провеждащи се в църквата, които идвали в уречения час с кошчета и оставяли нищо неподозиращите гости пред опразнена маса и с „пръст в уста“.

Късен спомен на Иван от Русе ще разкрие Кръстан и в светлината му на англицист енциклопедист. По повод на премиера на роман на Фокнър – в частта за въпроси и отговори – Кръстан бива запитан за различаващото се изписване на имената на героите – с транскрипция съгласно английски, френски, холандски, немски. Кръстан отговорил с изумителна широта, започвайки от историята на основаването и заселването на Америка, градския живот, езиковите особености, принципите на първите заселвания, като оставил хората в залата зашеметени (дори самия Иван, който все пак добре го познава) от огромните му познания и от по същество огромната работа около наглед простичко за взимане решение като транскрипцията на едно име.

Неизменно затрупан с речници, поставени на етажерка от 2–3 лавици, които пренасял през многото сменени квартири, огромна библиотека с книги и други помощни материали – така успявал да набира редки знания, и в пряката си работа да опознае, без да стъпи никога приживе там, Америка така, както никой друг българин не е съумявал да я опознае.

Тази нишка води разговора ни в още една посока. Иван споделя, че е наблюдавал една неизменна книга зад гърба на Кръстан, а именно „Конвенцията за правата на човека и основните свободи“. Истински демократичен човек, Кръстан никога не е изменял на това си верую. Единствените невъзможни за отбягване компромиси, които почти не личат, а и по никакъв начин не са могли да бъдат избегнати, били леки и редки „политически коректни“ за онова време фрази, които спомагали все пак за излизането на написаните от него предговорите към книгите. Тези фрази чупят текста, личи си вътрешната му съпротива да ги постави там, те стоят неспоено със смислите, вложени всъщност в предговорите на Кръстан и представляват неизбежен отпечатък, патина от едно друго, несвободно време. През живота си никога не стига до Америка, по време на комунистическата система не е допуснат да замине и в Западна Европа. Непосредствено след промените успява да посети Европейския преводачески колегиум в Щрален, Германия, за 3 седмици.

Доста често разговорите на маса са били съпроводени от подслушвания, срещу които или се заговаряло много цинично и с много хумор върху битови ситуации, или нивото на език и култура се вдигали до понятия като идеализъм, екзистенциализъм, заговаряло се за Сартр. В първия случай слушащият недоброжелател получавал информация, която била по силите му да възприеме, но безполезна и с ниско качество, а в другия случай оставал с „пръст в уста“ като след набези на боянски баби. Но понякога недоброжелателството, оказвало се, идвало от най-близките…

Разговорът започва да губи нишката с Кръстан, преминаваме неусетно към други теми, свързани с предстоящата за Иван Савов изложба за Славка и Борис Деневи на Шипка 6, в която той участва като консултант. Навън е тъмно. Слаб вятър и ромолящ дъжд ще ни съпроводят до вкъщи в настъпващата есен. Алеко угасява свещта.

В последната сцена на Лир копчето е свалено, той е поел последния си дъх, бидейки вече свободен човек. Свободата е, която е водила Кръстан, същностната човешка свобода, през целия му живот, неизменно. Роден на 10 ноември, дата, която в България, дълги години стисната за гърлото и затворена зад Желязната завеса, свързваме със свобода. Сякаш намигване на съдбата към рождението на Кръстан. Тази „свобода, където можеш на висок глас да се усъмниш дори в наличието ѝ“ (Милош Форман).

Убедена съм, че на сегашния 10 ноември Кръстан би се чувствал пак свободен. „Хората имат толкова свобода, колкото имат интелигентност да поискат и смелост да вземат“ (Ема Голдман). В това Кръстан Дянков безкомпромисно бе високата мярка.

26.09.2020 г.

На главната страница: Кръстан Дянков, фотография Шаварш Артин