Станчо Пенчев, „Световидение“, издателство „Ерго“, 2025 

Трябва да призная, че отворих книгата с известна надменност. Що за дума е „световидение“, казах си гневно. Не е ли някакво ново (и твърде съмнително) плетение словесь, не е ли някаква нова мода исихазъм, някакъв неумел опит за подражание на св. Евтимий и на учениците му от Търновската книжовна школа? Най-вероятно не е, казвам си сега, след като за пореден път препрочитам книгата. Тъй както камилската птица, тоест щраусът, няма нищо общо с камилата, така е и тук. Стачно Пенчев измисля приказки и притчи, измисля стихове и легенди, но само неумелият и безхитростен читател би си помислил, че този род литература е пътешествие със сандалите на цар Соломон. Макар че защо не, би възразил авторът. Не мога ли – намигва ни закачливо той – да препаша ленения ефод на цар Давид и да се поразтъпча с обувките на сина му? Не мога ли и аз да съм мъдрец и да живея в традициите на премъдростните книги? Въпросите са реторични. Но и не съвсем. Щом Иисус Навин е спрял слънцето и е върнал времето, защо и Станчо Пенчев да не направи същото? Като че ли малко ме надценяваш – усещам нотки на притеснение в гласа му. Явно не е съвсем сигурен дали говоря сериозно, дали му се подигравам, или просто се шегувам. Ако жанрологията и литературната история позволят моите приказки да бъдат сравнени с нещо – кротко обяснява разказвачът – то това ще са приказките и легендите на Николай Райнов. Защото, не искам да го крия, има родство по избор между моите текстове и „Видения из древна България“. Четеш ли внимателно, ще откриеш немалко паралели с „Очите на Арабия“ и „Слънчеви приказки“. Сигурно едва ли е случаен и фактът, че сме завършили една и съща специалност, в един и същ университет. И двамата сме философи, но за разлика от него, аз съм дипломиран… и все още не съм отлъчен от БПЦ.

Станчо замълчава многозначително. Явно се опасява, че смесването на литературните с богословските теми не е проява на добър вкус. А може би се колебае кое е по-важно за него. Да е добър писател? Или да е част от живота на Църквата? Навярно се колебае дали да отвори дума за граф Толстой. Или за Казандзакис. Или за Далчев. Не само защото и той е с философско образование. По-скоро – заради „Фрагментите“. Сякаш се опасява дали, четейки книгата му, съм достигнал до 103 стр., или до там, откъдето започват неговите фрагменти. А може би се страхува, че ще възразя срещу заглавието им и ще кажа: „кръстопът на пепел“, как си го представяш? Или се чувства неуверен от факта, че чуя ли думата „пепел“, винаги се сещам за Борхес? Та нали тя – заедно с „розата“, „лабиринта“ и „забравата“, е между четирите най-любими „борхесови“ думи. Четири думи, като четирите посоки на света. Дали пепелта е една от тези посоки, или е нещо като пъп на света – тоест средоточието на всички неща и на всички посоки? Едва ли някога ще стане ясно. Или кой знае, ако се опитаме да изсънуваме Истината, може и да стане. Но не защото петата дума в индекса на Борхес е „сънища“. Не и защото там някъде, между приказките и фрагментите, има и трети цикъл – от поетически сънища. Просто сънищата са си сънища. Аристотел има цяла книга за тях, в която обяснява къде и как е скрит познавателният метод в тях. Дали Станчо Пенчев знае за него? Нямам представа, ще отвърна съвсем безхитростно. След което ще добавя, че те не плуват в реката на времето, те са златистите отражения на облаците (стр. 85). От това, разбира се, трябва да следва нещо. Херменевтичните перспективи са безчетно множество. Като песъчинки в пустиня са. Всъщност, ако човек още веднъж прочете книгата, може да се окаже, че са с една повече. Или с две повече. Зависи от прочита…