0
1471

Кръстопът

Слънчевите лъчи започваха да заприличват в очите му на светлинките по повърхността на някой ручей. Огньове, запалени при пречупването на светлината във водата. Беше заради потоците влага, които се спускаха в очите му. Солената влага замъгляваше всичко пред взора, чупеше лъчите светлина, гореше в очите му и горчеше в устата.

Той чуваше ясно врявата, шума на тълпата наоколо, но заедно с това слухът му, необяснимо и за самия него, успяваше да различи и отделни, далечни звуци, които не се сливаха, не се стопяваха в общата шумотевица, а оставаха сами за себе си. Звуци, които идваха от съседните улици. Чу ясно виковете на продавачите от рибния пазар, после дойдоха гласовете на хората, които продаваха птици.

През водопада на потта в очите дрехите на вървящите край и с него, се съединяваха в едно налудно разноцветие.

И викове, и еуфория. Но неговият слух не спираше да отчленява страничното и чуждото.

Вървеше и стъпките му бяха здрави, потъваха дълбоко в прахта, защото тежестта върху раменете му го натискаше. Но не го спираше, не притискаше гърба и кръста му така, че да се свие, огъне, или строполи. И той се чудеше на тази своя сила. Тежкото дърво положено върху плещите му оставяше бразда след него. Бразда като от рало в нива.

Тази сила. Тази странна сила, която го държеше прав и го удържаше под кръста.

Градът вървеше към свършване и домовете почнаха да се разреждат. През пелената на потта, превзела очите му, видя стените и портата, през която трябваше да изнесе тежкото дърво. А то, макар и вече да се впиваше в жилите на рамото, не му тежеше. Учуди се отново, че и болката не беше безпощадна, а сякаш го търпеше. Помисли си с някакво облекчение, че вън от тези порти ще види сухите, пронизани от камъни бърда с напръскани по тях кози, овце и не участващи в историята пастири. Всякакви хора, така си каза, населяват царството. Едните – предани на кесаря, другите – криещи в душите си. Недоволство, злоба и омраза…

До портата оставаше съвсем малко, броени крачки.

А после щеше да се отвори цялата околност и той щеше да поеме пътя към хълма, да стигне върха му, да се изправи и пред смаяния и възхитен взор на цялото човешко множество да въздигне кръста и да го постави на мястото му. А все още не чувстваше никаква умора, никаква тежест, никакво бреме. И в душата му се надигнаха увереност и радост. Само потта в очите го измъчваше. Стигна портата и понечи да прекрачи. Но падна. Опита се да стане, да се изправи, хората го окуражаваха, като размахваха палмовите клонки и скандираха името му. Но той веднага разбра, че няма да може да продължи нататък.

До главата му застана патриарх Захария, който вече беше видял пресветлия ангел на портата и чул думите му. Захария каза на императора: „Господарю, не в разкошни царски дрехи трябва да се носи кръстът, който обеднелият и страдалият заради нас Спасител е носел на раменете Си в смирение и унижение.“

Ираклий се изправи, сне от себе си венеца и багреницата, положи отново кръста на раменете си и го изнесе бос през портите, за да го отнесе до църквата на Голгота.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияНовата зора: метамодернизъм
Следваща статияАлергични руснаци, химерични българи