На този ден се навършват 23 години от кончината на митрополит Антоний Сурожки. На последните клипове с негови проповеди се вижда как той постепенно гасне, говори трудно, а след претърпяната по-късно операция силите съвсем го напускат и той е освободен от управлението на Сурожката епархия в Англия.
В моето съзнание митрополит Антоний остана като една от най-ярките личности на съвременното християнство. Той не е канонизиран за светец, но неговият живот изглежда свят. В такива случаи канонизацията не е най-важна, защото нищо не може да помрачи светлината, която той носи и която остави след себе си. Има и политически препятствия пред неговата канонизация. Той беше клирик на Московската патриаршия, която виждаме, че днес е заета с прослава на войната, която Путин води срещу Украйна. Но още приживе не беше долюбван в Москва, затова изпратиха при него тогавашния любимец на властта Иларион Алфеев да го контролира и „вразумява“. И Иларион изпълняваше възложената му задача с цялото си безочие, което принуди владиката да му напише отворено писмо, изпълнено с много болка и мъка. Причиниха му излишни терзания, които сигурно също са съкратили живота му с някоя година.
Митрополит Антоний угасна бавно, както догаря свещ, но светлината на неговото слово не угасва. Напротив, като четем днес неговите проповеди, се убеждаваме, че никъде вече не можем да чуем или прочетем толкова дълбоки и искрени думи за вярата.
Една година след неговата смърт издателство „Омофор“ издаде прекрасна книга с негови слова – „Молитвата и животът“. Голяма част от тях са посветени на Господнята молитва. Задълбочава се в смисъла на всяка дума, стреми се да достигне до същината на това, което Иисус Христос ни е оставил като образец на молитва.
Едно от най-трогателните места е спомен от неговото детство, когато обяснява думите „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“: Помня, когато бях момче, имах вражда с мой приятел (мисля, че не само аз съм съгрешавал по този начин) и казах на духовника си: „Как да постъпя? Когато стигна до това място на молитвата, спирам и мисля: не мога да простя на Кирил!“ (до ден днешен го помня, шейсет години минаха!…). Духовникът ми каза: „Ами какво, като стигнеш до това място, кажи: Не ми прощавай, Господи, защото не мога да простя на Кирил…“ Отговорих му: „Не мога!“ – „Ами трябва да можеш – или пък да простиш…“ Тогава аз намислих да хитрувам; като стигнех до това място на молитвата, опитвах се да го прескоча, като че ли е някакъв ров… Но също не ставаше, защото как тъй да не мога да кажа това, което Той очаква от мене. Така да се каже, това, което искам – не го мога; това, което Той иска – също не го мога. Отидох обратно при отец Атанасий: „Какво да правя?“ Той отговори: „Знаеш ли какво, ако не можеш, но би искал поне мъничко да му простиш, като стигнеш до това място, кажи: Господи, искам да простя, но не мога. Ти опитай пръв да ми простиш“. Опитах да се моля така – също не става; като че ли казвам на Бога: Ти ми дай всичко, а пък аз на Тебе само трошици ще Ти дам, като на птиче… Борих се с това, борих се седмици и накрая все пак Бог победи. Трябваше да кажа: да, длъжен съм да простя на Кирил… Отидох при Кирил, казвам му: „Ти, такъв-онакъв, всякакъв, но аз ти прощавам…“ А той ми казва: „Не, хайде да се помирим!“ Тогава се наложи да се помиряваме, и то не с Кирил „такъв-онакъв“, а трябваше да го приема такъв, какъвто е.
Тук не става въпрос за детска постъпка или детско отношение. Ние оставаме същите и когато остареем. Ако кривото не се изправи през детството, то си остава криво цял живот. Тук става въпрос и за още нещо важно – за духовника на малкото момче Андрей, бъдещия златоуст и златосърцат митрополит Антоний. Отец Атанасий е бил не само духовник, но и педагог сърцевед. Изпитвам ужас само като си представя какво би се случило с малкия Андрей, ако бе попаднал на тесногръд свещеник без духовен усет, формалист, законник, който да започне да го наставлява с клишета и канони! Това че имаме щастието да четем милващите слова на митрополит Антоний, сигурно в голяма степен се дължи на духовника от неговото детство.
В едно от своите слова владиката обрисува Господнята молитва като концентрични кръгове: В известен смисъл тя е не само молитва, но и път на живота, изложен във форма на молитва: това е начин за постепенно възхождане на душата от робство към свобода. Молитвата е построена с удивителна точност. Както концентрични кръгове, които се разнасят от падането на камъче върху повърхността на езерото, могат да се наблюдават все по-далеч и по-далеч до бреговете или обратно – от бреговете към източника на движение.
По подобен начин аз забелязах в молитвата ясно очертан кръст. Преди време, докато произнасях нейните думи бавно и вглъбено, той сякаш сам се открои.
„… да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята.“ Вселената и всичко във Вселената съществува по волята на Твореца. Няма и не знаем друга причина. Различните хора според своята вяра или неверие си го представят по различен начин, но и в двата случая стигаме до първопричината на всичко съществуващо. За невярващите създателят е някаква безлична „сила“. За нас, християните, Творецът е личност. Иначе е доста абсурдно – ние да сме личности, а нашият Творец да не е! Затова се обръщаме към него с най-интимното обръщение „Отче“ – Татко. И Го молим както Неговата бащинска воля се простира във вселенския безкрай, така тя да бъде и на земята. Да се спусне като невидим лъч и на земята, да бъде над нас и в нас, да ни води, да ни направлява в нашия житейски път, в нашите мисли и действия. Ето този невидим лъч от небето към земята е вертикалът на Божия кръст – от нашия Отец, Който е на небесата, до нас, Неговите чеда на земята.
И по-нататък: „… и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. Сякаш разперваме ръце към всички на земята, от най-близките до най-далечните – да простим на всички, както молим нашия Отец да прости на нас. Това е хоризонталът на кръста, който мислено очертаваме.
По вертикала се обръщаме към Божията воля, а с хоризонтала активираме нашата собствена воля. Дали ще простим на нашите длъжници зависи само и единствено от самите нас. Нашият Отец ни е дал тази свобода и тя е пълна. Той не се намесва в нашата свободна воля. Може да ни напомня и приканва, но не ни насилва и принуждава.
Кръстът не е само на Христос, Който е разпнат на него, защото нашето изкупление е синергия на трите Лица на Божествената Троица. Затова той е средоточие на нашата вяра, образ, знак, който събира всичко.
Така пред кръста, който очертаваме с нашата молитва, се молим като пред Божия олтар.
