Защо войната в Украйна така ни измъчва. Защо гледаме военните кадри със стиснато гърло, със свито сърце, защо изгубихме съня си?
Защото глъбинното ни знание ни казва, че всичко това се случва с нас. Така, както го обяснява св. апостол Павел: „Кога страда един член, страдат с него всички членове… защото тялото не се състои от един член, а от много… Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове“. (срв. 1 Кор. 12:14–27)
Огромните екрани на модерните телевизори ни показват разрушенията и пораженията до най-дребни детайли. Често плачем заедно със свидетелите, които разказват за трагедиите, от които са се спасили на косъм.
А и трагедията се случва толкова близо до нас. Всяко бедствие е разтърсващо, но когато се случва в съседната къща, ужасът, който ни обзема, е по-голям. Чувстваме бедата толкова по-силно, колкото са ни по-близки хората, които тя е сполетяла. Емпатията също има своите степени.
Украйна е толкова близо до нас, украинците са ни толкова близки.
И знаем – всичко, което се случва в Украйна, вече се е случило с нас.
Преди 77 години. Кръвта на предците ни е кипнала в жилите ни. Инвазията не е била в този зверски вариант, ние сме посрещнали армията „освободителка” без съпротива, в нощта на 8 срещу 9 септември нейните български лакеи извършват преврат и завземат властта. Техните потомци продължават да мечтаят за същото и до днес.
Нашата история отпреди 77 години се повтаря пред очите ни в Украйна днес. Зловеща и смразяваща повторяемост! Когато българските политически лакеи успеят да ни откъснат от европейската цивилизация, за да ни прилепят към евразийството, ние знаем какво означава това. Защото пазим незаличим спомен. Русия граничела с Бога и „е запазила традиционните православни ценности”. И тези ценности са ни познати, преживели сме ги – установяване на тоталитарен режим начело с вожд, умалено копие на кремълския вожд, разплата с народните врагове, народен съд за всички, които не са съгласни с режима, изселване, изземване на имуществото, безследно изчезване, подмяна на кадрите във всички административни учреждения, забрана на свободното слово. Бедност. Ограничения за пътуване. Изолация. Въвеждане на самооблагане, ергенски данък, жителство. Изчезване на всички цветове. Сивота. Смазване на свободния дух, пълна свобода да се величае режима. Забрана за всякакъв друг говор освен новговора на режима.
За да се случи това, ние не изпращаме военна помощ на Украйна. Русия нахлу в Украйна с огромна армия, но Украйна не трябва да се съпротивлява. А ние не трябва да помагаме на Украйна, за да приключи войната по-бързо. Колкото по-бързо капитулира Украйна – толкова по-бързо ще приключи войната. Нашият президент произнася само втората част на това равенство, но има предвид първата. Това е истинската цел.
През Втората световна война западните демокрации изпращаха огромно количество оръжие и боеприпаси на идеологически враждебния Съветски съюз, за да бъде победен нацисткия агресор. Доставяха оръжието при невероятно трудни условия в продължение на години. Затваряха си очите за чудовищните престъпления, които болшевишкият режим е извършил над всички народи, над които беше наложил властта си. Помагаха не на режима, а на народа на нападнатата страна.
Справедливостта и разумът повеляват на нападнатата страна да се помогне да се брани. Дори нападнатата страна да е твой идеологически противник! Да подтикваш нападнатата страна да не се съпротивлява е равнозначно да насърчаваш нападателя.
Да пазим неутралитет е вълшебният слоган на президента Радев. Да се водим от българския национален интерес е другият шамански призив, повтарян от него. А скритият подтекст е – да се върнем там, където ни е мястото, тоест там, където бяхме, след като бяхме освободени от съветските танкове.
Срещу това заявяваме: „Не сме неутрални!“ Вземаме страна. Ние сме на страната на нападнатите и против агресора.
+++
Разкъсването ни от болка, разпъването ни на кръст от изконните въпроси на битието – не е ли точно това същността на Страстната седмица?
+++
Пепелна (или Пепеляна) сряда е първият ден от Великия пост в западното християнство. Пепелта напомня, че от пръст сме създадени и в пръст ще се превърнем. Палмовите листа от предишната Цветница се изгарят и се оставят да изтлеят до пепел, с която свещениците начертават кръст на челата на християните като символ на тяхното покаяние и смирение, като символ на нашата тленност и мимолетност. Но и като символ на Възкресението, на оживяването от пепелта.
Няма как да говорим за Пепелна сряда, без в съзнанието ни да се появи едноименната поема на Т. С. Елиът, която бележи поврат в творчеството му. Тя е първата дълга поема, която той написва, след като се присъединява към Англиканската църква. Трудно е да се пише за такъв поет, а колкото повече човек навлиза в поезията му, толкова повече му се иска да пише за нея. Някъде бях чела, че ритъмът на стиховете му е този, който най-много увлича читателя, защото това е ритъмът на земните недра, ритъм първичен, хтоничен, разпознаваем на мига, попаднеш ли веднъж в прегръдките му, не искаш и не можеш да си тръгнеш вече оттам. Въпреки многопластовата си ерудираност и херметичност по необясним начин поезията му е сетивна и интуитивно разпознаваема. Като че ли и ние вече сме били видели трите бели леопарда под хвойновия храст, и ние сме разпознали Богородица на мълчанията.
Спокойна и опечалена
Разкъсана и невредима
Роза на паметта
Роза на опрощението
И ние вече сме чули разговора между Иезекиил и Бог, в който пророкът изрича прочутото си пророчество за сухите кости.
И каза ми Господ
Пророкувай на вятъра, на вятъра само, защото само
Вятърът ще те слуша. И запяха костите с цвърчене
И поели бремето на щурците, казаха
Госпожо на мълчанията
Кротка и злочеста
Разкъсана и цялостна
Роза на паметта и
Роза на забравата
Изчерпана и раждаща
Тревожно почиваща
Единствената роза
Е сега Градината
Там свършва всяка любов
Завършва тормозът
На несподелената
И по-големият тормоз
На споделената
Край на безкрайния
Път към никакъв край
Извод от всичко което
Е неизводимо
Говор без слово и
Слово без говор
Милост на Майката
Към тая Градина
В която свършва
Всяка любов
(Превод Вл. Левчев)
И ние сме на първия завой на втората площадка, с която започва третата част на „Пепелната сряда”, изкачваме се по това немислимо стълбище, не разбираме за какво се говори, но в същото време по неизречим начин разбираме и продължаваме да се изкачваме заедно с „надеждата и безнадеждността”.
… Това е вярата на Иов, очите на Иов, препълнени от болка, извърнати към Бога, Иов на колене, в пепел и вретище огънат, на гноището, сам, изгонен и забравен от всички, раздрал дрехата си, недоумяващ наказанието, смъртта на най-свидните си. Иов, който като всеки един от нас, недоумява ужаса на войната.
А ужасът на войната дойде съвсем близо до нас. Докосна ни. С пепелта от изпепелените домове начерта на челата ни кръстния знак. За да ни покаже, че сме тленни. Но вярваме във Възкресението. Вярваме в победата на Истината над силата.
Защото дори когато е начертан с пепел, кръстът не е знак на смъртта, а на Възкресението.
Кръстът е Възкресението на Авел, убит от брат си Каин.
Пред Кръста не можем да бъдем неутрални.
