Разговор с певицата, познатата от филма на Карлос Саура „Фадо“, която ще изнесе концерт в зала „България“ на 30 ноември.
Мария Изабел Ребело Коуто дa Круш Розета, добре позната на ценителите от филма „Фадо“ на Карлос Саура, идва в България със своите песни, които са изцяло еманципирани от жанровите стереотипи, без да са „по-малко фадо“ от която и да е традиционна песен. Кука Розета идва за концерт в зала „България“ в събота вечер (30 ноември, от 19.30 часа) като посланик на фадото на новото време, което принадлежи колкото на Португалия, толкова и на света. Опитът на Кука Розета в различни музикални жанрове (от хоровата църковна музика, през операта, която родителите ѝ слушат у дома в детството ѝ, до рок музиката, джаза и бразилската музика), както и образованието ѝ на психолог, ѝ дават изключително интересна и оригинална гледна точка към „душата на фадото“. Песните ѝ са емоционални и интуитивни, но също така носят и дълбокото познание както за глобализирания свят, в който живеем, така и за съвременния човек с неговите тегоби и радости, с неговото лично фадо… Успяхме да се чуем с нея по телефона между два концерта, по-малко от 48 часа преди концерта ѝ в София.
Когато говорим за толкова характерна музика като фадото, темата за традицията и новаторството (и за динамичната пропорция между двете) винаги е най-добрата отправна точка…
Коренът на фадото винаги е един и същ. Думата, която дефинира фадото най-добре за мен, е „истина“. Разликата между традиционното и модерното, съвременното фадо, е техническа. Защото традиционното фадо идва от средите на бедните хора, които са разполагали само с китара и акомпанирайки си с нея, са пеели за собствените си тъги в живота. Така започва всичко. В началото това е била музика без припев, просто пееш това, което искаш да кажеш на хората, следвайки нотите и импровизирайки своя собствена мелодия по едни и същи ноти. Това е традиционното фадо. И после с Амалия Родригеш фадото започва да израства, дори от чисто музикална гледна точка – с повече инструменти, защото в групата си тя започва да използва бас и португалска китара, разбира се – винаги португалска китара – а после и пиано, и цял оркестър… Започва да пее по текстове на големите португалски поети и много от тези големи поети пишат поеми специално за нея. После в живота ѝ се появява и френският композитор Ален Улман, който в началото е много критикуван – „Как така французин ще пише фадо песни?“… Но днес фадо песните на Амалия Родригеш, написани от него, също се наричат традиция.
Днешното ново, макар понякога скандално различно, обикновено е утрешната традиция?
Основата на фадото е в това, че изпяваш своя живот, пееш своята истина. Когато пееш своята истина, започваш да пишеш свои собствени поеми. Аз също композирам и пиша свои собствени поеми, което е много добър начин да откриеш своята истина и своето собствено фадо… И когато успееш да стигнеш до дълбините на собственото си сърце, вече можеш да откриеш всички тези емоции и да стигнеш до наситеността на света. Точно поради това смятам, че фадото вече принадлежи не само на португалската култура, но на целия свят – световно културно наследство. Защото е толкова дълбоко, че няма език, на който да не можете да го почувствате. Много е силно… Друго, което днес е различно от традицията, са историите, които новите песни разказват. Защото ти пееш за това, което живееш в момента. Фадото е започнало от бедните хора, но днес то е на всички. Когато нещо стане на всички, то става по-голямо и значимо – за цялата страна, сред различни поколения – и специално днес това не е музика само на старите хора, а и на най-младите. Така че – корените са налице, но влиянията вече са различни. И най-младите вече са във фадото. И то израства с тях – и като дух, и инструментално, защото всеки фадо певец днес може да използва каквито си иска инструменти. Всичко, започнало навремето с Амалия, днес се доразвива от цяло едно ново поколение, което ползва повече перкусии и всякакви други инструменти, и така тази музика става по-богата. Това, което може би остава неизменно при фадото, е, че тези песни все още разказват истории за страната, за традициите, за хората и чувствата. За тъгата и за радостта, но винаги за чувствата!… За това как се чувстваш и за начина, по който изпяваш поезията. Защото фадото е изпята поезия.
Завършили сте психология. Какво ви дава тази област на познанието при подхода ви към фадото?
Мисля, че всичко в живота се случва по някаква причина и аз съм родена да изпитвам страст към човешките същества и да ги изследвам. И за мен фадото е до голяма степен именно това – защото се занимава с чувствата, които идват отвътре, от другата страна на човешкото съществуване, не само от всекидневното търчане и работата, а от моментите, в които спираш, за да чуеш сърцето си, емоциите си, и да вдишаш спокойно това, което живееш. Мисля, че фадото е всичко това.
Какво беше за вас участието във филма „Фадо“ на Карлос Саура?
Това е първото по-важно нещо, случило се в кариерата ми. За мен беше истински скок. Бях обикновена фадо певица в клуб, като всички останали. Но след като участвах в този филм, всички започнаха да се интересуват от мен и от гласа ми. За мен това беше много важен опит и изживяване и ме накара да погледна и на изкуството по нов начин. Карлос Саура е един от любимите ми режисьори и продуценти, той вижда в сърцето ти много от тази истина и красота, преди още ти да си я открил. Окуражава те да бъдеш себе си, да не се страхуваш да бъдеш себе си, и когато вече не се страхуваш да си себе си – да започнеш да даваш нещо на другите…
Какви истории се пеят днес най-често? И как бихте описали своето лично фадо?
Мисля, че и до ден днешен историите са тъжни, но са сякаш по-позитивни. Фадото е започнало с тъгата – с текстове, казващи: „Животът ми е толкова лош, толкова съм уморен от страданието“, и с фокус върху негативната страна на тази тъга. Но също така днес ние пеем за тази тъга… аз пея за тази тъга, смятайки себе си за най-позитивната от всички фадо певици, пея като за нещо, което е дошло в живота, за да кали духа ми. Тъгата е част от нашия живот, но аз обичам да виждам светлината в края на тунела – тази светлина, която те прави по-добър човек. Ето, ти страдаш, но в това страдание трябва да видиш защо страдаш и да откриеш кое ще те направи по-добър… Винаги казвам, че моето фадо прилича малко на бразилската самба. Естествено, когато изрека думата „самба“, вие си представяте танци и партита, но вътрешната истина на самбата е тъгата. Всички текстове на тези бразилски песни говорят за трудностите в живота и за тъгата. Но бразилците живеят тъгата си през щастието. И мисля, че в моето фадо – без ритъмът да е същият, разбира се – носи същото послание като самбата.
Концертът на Кука Розета се организира от „Джаз Плюс“ с подкрепата на Посолството на Португалия и Института Камойнш.
