Начало Идеи Гледна точка Куко и Пипе
Гледна точка

Куко и Пипе

3509

Момчетата влязоха в казармата и ги остригаха. И главите им изведнъж станаха малки, оловни. А ушите – големи, големи. Бръснарят беше майстор, лъсна ги като яйца.

После – дрехите. Нямаше време да търсят своя размер, всеки обличаше каквото му падне, защото старшината постоянно крещеше: Бърже, бърже! И то не летните зелени дрехи, а направо кафявите въшкарници. И до тъмно по плаца се разхождаха някакви караконджули, на единия гащите му падат, на другия му се вижда прасеца. Пък майка му да вземе да му даде на тоя същия едни сладки чорапки, на калинки – малей, тоя го разплакаха от майтап, направо го сдъвкаха.

В спалното – леглата на два етажа. Сто и шейсет човека, цялата рота. Като почнат да пърдят вечер от единия край, спират да пърдят в другия край чак призори. В средата – голяма печка на дърва. Ама като ти казвам голяма, ти ще кажеш – е, колко да е голяма. Абе, слушай бе, човек, толкова голяма, че по-голяма не си виждал. И почнаха да я палят почти веднага, защото захладня. Палеше я дневалният.

Него ден дневален беше Куко. Куко беше един жилав, с черни вежди и с прав римски нос. Един от старите войници каза: На тоя носът му не е чупен. Та запалил Куко печката, ама понеже хитър, та хвърлил вътре две буци паркетин, да я разпали. И като си легнаха момчетата, тая голяма печка като се зачерви цялата, като засвети, почна да бучи, направо ще фръкне.

До печката спеше Пипе. Пипе – висок към метър и деветдесет и шест. Нямаше дрехи и обувки за него и затова ходеше още с анцуг и с гуменки. Раменете му огромни, месести. Ръката му – дебела като кюнеца. Като зафуча печката, Пипе стана и почна да обикаля другите легла, да търси дневалния. – Ти ли я запале така? – питаше. – Не, не съм. – Ти ли я запале? – Не, не съм.

Стигна до леглото на Куко. – Ти ли я запале така?

Куко спеше на втория етаж. Надигна се. – Аз, що?

– Ела отвънка в коридора, да ти каа що. Не моа да заспа бе! То жега!

Куко скочи долу и тръгна към коридора. Пипе се повлече след него, като сумтеше.

Цялото спално следеше сюжета. Които бяха по-далеко, даже се надигаха, да не изтърват нещо.

След малко Куко се върна и си легна. Всички чакаха да се прибере и Пипе, но Пипе го нямаше. Някой отиде уж да пикае, но всъщност да провери какво става с Пипе. И го заварил сгънат на две в банята, седи на пода, а лицето му виолетово.

И от тоя ден тези двамата станаха неразделни. Оттогава започнаха да им викат Куко и Пипе. В строя Пипе – деснофлангови. Куко – кажи-речи предпоследен от другия край. Но като разпуснат строя, двамата веднага се намираха. Куко все разправяше нещо, около него винаги имаше групичка от войници, които се смееха като орангутани. И Пипе беше тук. Той мълчеше, от време на време само ще изтърси: Я глей!

Куко беше много ориентиран човек. Пръв се уреди да чисти канцелария на офицер, и то не на кого да е, а на командира на поделението. Полковник Гугутков. Нали се сещаш – като си тръгнат офицерите в пет, Куко се забиваше в кабинета на полковника – може да си гледа телевизия, ако иска, може да слуша музика, да си чете книжка. Да си пафка цигарки или да си пийва. Каквото му е кеф. Макар че Куко не пиеше и не пушеше. В канцеларията на полковника вечно присъстваше и Пипе. Изтягаше се на дивана, вдигаше краката на облегалката и викаше: Я глей! Кеф!

Веднъж пратиха ротата новобранци да събарят едно старо помещение. Тогава се видя колко е силен Пипе. Таванът на помещението беше строен с десетметрови греди. Войниците свалиха керемидите, разковаха гредите. И Пипе застана горе и каза: Пай се!

Хващаше гредата, вдигаше я над главата си и я мяташе долу. И земята потреперваше като при взрив.

Като правиха марш на скок, двайсет и пет километра тичане, с автоматите, с мешките, с противогазите, Пипе по едно време се предаде и каза: не мога! И спря. Край. А капитан Резашки, на когото викаха Черното, бе предупредил: Който спре, ще го върна обратно да тича отново цялото разстояние. Тогава Куко взе автомата и мешката на Пипе, и тича до края с два автомата и с две мешки, а след него плетеше крака Пипе.

Щяха да си карат така до уволнението, ако не се бяха изцепили. Как се изцепиха ли?

Викнал Куко приятелите, да гледат концерта на Прешъс Уилсън. Нали се сещате, оная с голото пъпче, дето се виеше като змия. Поне двайсет човека се събраха в канцеларията на полковника. Занесли си пиене, пушат и се кефят. Бяха дошли хора и от караула, окачили автоматите по оградата и дошли и те. Куко не пиеше, ама останалите се омазали. И накрая заспали, кой където свари, по диваните, по креслата, един легнал върху зеленото сукно на масата. Не можеш да ги вдигнеш.

Това както и да е. Ами използвали за пепелник един гипсов бюст на вожда. Отчупили малко от темето и пускали вътре в кухото цигарите.

На сутринта офицерите пристигат с рейса, полковник Гугутков се отправя към канцеларията си и вътре заварва мазало.

Щяха да ги дават на военен съд. Особено заради това с бюста на вожда. Било идеологическа диверсия. Накрая се размина, но ги разпратиха по далечните поделения. Куко и Пипе ги изпратиха в Тополовград.

Малко се чуваше за тях. Капитан Главчев, командирът на онова поделение, на когото викаха Мъката, защото обичал да строява войниците и да им държи по два часа речи, които неизменно завършвал с фразата: Тука е така! Мъка! Мъка и чист въздух!, та Мъката обичал да се къпе в двора на поделението, в една каца, а войниците се строявали в редица и си подавали кофата с горещата вода и както се сещаш, ако малко водата изстинела, ставало лошо. Мъка!

Та Куко и Пипе отказали да участват в подаването на кофата и изкарали маса време от службата в ареста. А в ареста плъхове като котки, изгризали им цинтаците.

Те затова и не се уволниха с набора си, а два месеца по-късно, чак по Коледа. Върнаха се да сдадат вещите и оръжието в поделението. Облякоха си тънките цивилни дрешки, излязоха през портала и потеглиха по шосето, без да чакат рейса. А беше студ, ама студ.

Но кой ти гледа студа.

Защото Пипе не спираше да повтаря: Я глей! В цивилизацията! Я глей!

А Куко го поглеждаше и се хилеше. Римският нос на Куко беше счупен, малко биеше на едната страна, приличаше на картоф и от това усмивката му изглеждаше крива, ама много важно.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора